Борис Минков: Дядовият ми “Балкан” - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Дядо ми наистина обичаше да си гледа зелето. Даже често си го пипаше за допълнително удоволствие. Имало толкова много показатели, които си искали окото и ръката на изследователя. Хем отдавна му беше ясно как бъдещите хора няма да хрупат зеле и моркови, а вместо тях ще гълтат хапчета. Връстниците на дядо ми лесно са се палили от такива работи на младини, но въпреки това не са се отучили да си проверяват показателите с пипане. Струва ми се, че това пипане, придружено с наивното опулване пред както пред необичайното, така и просто пред доброто, характеризира достатъчно добре Лисенковците. И така, зелето трябва да има стегнати глави, добре балансирана восъчност на листата, защото зелето със слаба восъчност се скапва, а това с голяма восъчност е жилаво, добро междинно уплътняване на листата, както и множество други свойства, които аз като един истински лош внук все не успявам да запомня. Във всеки случай агрономите мислеха с непрекъснат трепет, че идва краят на това опитно определяне на качествата. Имало формули, резултати на изкуствената селекция и непрекъснати процеси на създаване на нови сортове. Съвсем скоро институтската работа щяла да измести работата на полето. (Като се имат предвид един куп по-късни неща и всякакви показани научно-изследователски кукиши, може да се стигне до заключение, че ще изместят дядовия ми.)

Докато дядо ми все още беше в състояние да създава нови сортове зеле, той често ни правеше забележка за това как трябва да седим на столовете, как да бодем зелевата салата (защото не случайно зеленчуковите и подобните на тях неща се наричат тъкмо “култури”) и как да казваме винаги “пълните” думи вместо разговорните им варианти. Но кой знае защо тези чести забележки не бяха досадни и не настройваха никой от нас, внуците му, срещу него. Напротив, когато по-късно той започна да изисква да казваме “консумирам” вместо “ям”, на всички ни стана мъчно. Бяхме достатъчно големи, за да разберем, че го е настъпала старческата деменция.

Горе-долу по това време неговият бивш асистент трябваше да защити своя нов сорт. “Лельо Ленче”, казваше асистентът на баба ми, “Ако трябва, аз лично ще донеса на ръце господин професора, но искам непременно да присъства. Ти знаеш, че всичко дължа на него.” Не знаех защо баба ми не се обижда на това “лельо Ленче”, което признателният млад 45-годишен учен винаги слагаше до “господин професор”. Иначе беше ясно защо казва “лично” вместо да каже “сам” или пък вместо да остави мястото празно, премахвайки цялата демонстрация на “аз лично”-то. Впрочем цялата тази готовност беше обидна, защото по онова време дядо ми още си ходеше съвсем сам и даже не се беше губил в града, както по-късно му се случваше. Беше още далеч от онази опустошаваща мозъка склероза, която щеше да го довърши в началото на 99-та. Нашите обаче бяха възпитани в неделикатното изследователско взаимно опипване и въпреки че без усилия седяха изключително културно дори у дома, не се сещаха да се засягат от асистента Кирил, издигнат отдавна в ранг на общ домашен приятел. На демонстрацията на неговия сорт освен дядо ми присъстваха още баба ми, баща ми и леля ми, а после и четиримата разказваха различни истории, насложени една върху друга подобно на Радичковите истории. Бяха се запознали предварително и с документацията на сорта, което, признавам си, доста ме вбеси, защото никога не обръщаха внимание на моите разкази, които все пак изглеждаха далеч по-четивни за неподготвени читатели отколкото безкрайните схеми и графики на топлинните и хранителните режими на зелките. Но и нищо космическо не личеше в документацията, към която много смешно бяха приложени снимки на истински натурални зелки.

Единствената разлика между труда на Кирил и този на дядо ми отпреди двадесет години беше в качеството на снимките. Нещо порнографско имаше в тези безсрамно позиращи зелки, видени до най-дребната точица от очите на съвременната техника. Заскобяващото разполагане на листата едно в друго и резултатът от надничането на обектива в лоното на тези верижно поглъщащи се чак някъде до безкрая зелеви устни също носеше мисълта за порнографията. “Всичко в Института е вече на друго, много по-високо равнище”, казваше с ококорени очи и светнал поглед дядо ми, докато гледаше снимките, “Прав е Кирил, че от стар лисенковец млад ферм?р не става”. “Той не го казва за тебе, бе дядо.” “Прав е, прав е. На нашите снимки какво ли се виждаше... Даже вежнъж нямаше фотограф и после му търсихме лента. Лента му намерихме, фотографът изчезна. А тука виж как е!”

Голямо чудо! Кодак голд. Още преди да тръгна на училище съм гледал зелки и на цветни диапозитиви. Беше много вълшебно. Уж прожекция с научни цели, а чака да дойде нощта, за да раздуе зелките върху бялото платно. Когато през деня прожекционният апарат не можеше да се използва, смесвахме аграрните диапозитиви с онези, които пак дядо ми носеше от СССР: Петродворец, Ермитажът, Третяковската галерия. Смесвахме ги не защото имаха общия произход на културните селекции и насаждения, а защото ги използвахме вместо пари в ролевите си игри. Понякога на същите прожекции вкъщи идваха разни нещастни виетнамски студенти и целите се ухилваха, когато изведнъж в редицата от зелеви диапозитиви изскачаше някоя Даная, облята от златен дъжд. “Това също е култура”, вдигаше дядо ми пръст като един Дон Кихот.

Снимането с “Канон” или “Кодак” изобщо не беше основната разлика, която следваше да касае дядо ми. Далеч по-съществено беше, че срещу новия сорт щяха да запишат името на Кирил Асенов, а срещу дядовия ми “Балкан 5” пишеше “създаден от колектив на Институт ‘Марица’”. За разлика от истинската хуманитаристика, бъбреща за смъртта на автора, агрономството ни беше започнало да се вълнува от авторовата институция. Нямаше как да го обясня на дядо. Наистина и аз вече бях свикнал да се държа прилично. По едно време от снизхождение се бях научил да разпознавам любимия “Балкан 5”. Поне на снимки.

* * *
Лекарите казаха, че мозъкът на дядо ми си е бил отишъл. И когато поясниха като за неспециалисти, че се бил скапал, веднага се сетих за експеримента с хладилника. Вероятно защото не съм специалист. Иначе няма нищо общо. После колкото пъти отварях домашния хладилник, все имах чувството, че оттам ще изскочи главата на дядо ми, ще се търколи като глава скапано зеле, насочвайки се, както казваше той, недвусмислено към мен. “Проблеми по отношение на цялостния селективен подбор! Впрочем тези проблеми се предават в поколенията. Като ми направиха снимка, веднага вдигнаха ръце.”

Тогава за демонстрацията Кирил Асенов бил донесъл на ръце не дядо ми, а малък хладилник, предназначен очевидно за подобни показателни цели. Без да съм бил там, мога да се обзаложа, че в този момент дядо ми пак си е мислил за прогреса. Вътре в хладния демонстративен прогрес имало - съвсем като в не особено прогресивните вицове, две неща - едното лошо, а другото добро. “Това е ‘Балкан 5’, уважаеми колеги, който, както сами виждате, се е скапал за своя 2880-часов престой в хладилника. Същевременно виждате, че качествата на новия сорт се запазват. Можете да дойдете напред и да се убедите сами, че той дори е годен за пряка консумация.”. Първо лошата, а после и добрата новина. “Снимани ‘преди и след’”, както се закачаше някъде с женските залитания по модата Валери Петров.

Сетне баща ми бил зает само с това да удържа дядо ми, който искал да скочи към разкапалия се в хладилника “Балкан”. Не станало ясно какво точно е искал да направи като скочи. Възможно е само да е искал да отиде до “Балкан”-а и да го пипне, както е правил години наред, но баща ми решил за всеки случай да го удържи. После разказваше колко бил силен баща му и как здраво се дърпал и ломотел, но нищо не му се разбирало. “Не трябваше да го водим. Не е за него вече тая работа.”

Баба ми повтаряше, че любимият й Кирил много дебело подчертал пред всички присъстващи, че много уважава своя преподавател и няма нищо против неговите усилия за създаване на един истински добър сорт зеле, но “Балкан 5” бил колективно дело и той по никакъв начин не следвало да носи чуждата отговорност. И останалите хора от колектива, въпреки че нямали качествата на дядо ми, не били виновни за скапването на сорта. Просто всичко се развивало все по-бързо пред очите ни. Винаги всичко трябва да се развива, и то все пред очите ни. Наистина като в порнофилм, но няма как да го обясня на баба ми. Кой знае къде от прогреса изпадат онези затворници, които казват числа, а разбират вицове, да не говорим пък за космонавтите, които слагат в устата си хапчета, а в обработват пържоли в стомасите си.

Леля ми обясняваше за това как Кирил изглеждал като истински вълшебник над донесения в залата хладилник. Какви отработени жестове, артистично излъчване и чар притежавал. Изобщо имало голяма разлика, въпреки че тя, разбира се, харесвала и двамата като личности. Изобщо не възприемала демонстрацията като избор между две зелеви глави. Този модел на избиране изобщо й бил чужд. Баща ми отдавна я подозираше в прекалено близки отношения с превърналия се отдавна в домашен любимец колега на дядо ми. Затова опита да говори за авторитета. В хуманитарните науки и в частност в агрономията не съществувал метод и затова истинността се установявала напълно законно от авторитета, придобит в предишни състезания с останалите. И магическите заклинателни жестове над хладилника били част от този авторитет. “Значи авторитетът може спокойно да скапе зелето, така ли?” “Ти, Борисе, все едно не си гледал по телевизията реклами за най-различни пасти за зъби.” “Да обаче съм достатъчно голям, за да си спомням и как Кирил идваше при дядо ми да порти виетнамските студенти. Кой кога бил преписал, кой от какво мероприятие се чупил.” “Няма нищо общо. Съвсем друго ти говоря.” “Добре де, баща ми, защо са тогава ония хиляди таблици, дето ти трябва компютър като за звездни войни, за да ги побереш и да ти се смятат автоматично вариантите на всички зависимости, когато накрая като последен аргумент ти показват едно лайно в хладилника и ачик-ачик ти обясняват пред научния съвет, че малко или много ти си това лайно, било то и колективно изсрано?” “Все много знаем да философстваме, затова сме на тоя хал.”

Затова само аз имах усещането, че ще видя в хладилника главата на дядо ми. Тя щеше да търси мен, защото останалите я бяха предали. Така заставах в страшно красива поза. Чак неприлично. Но пък точно този тип пози предполагат навлизането на неочаквани признания. Мога да ги правя всеки път преди да отворя хладилника. Нарочно разбърквахме диапозитивите. С брат ми се надпреварвахме да садим зеле сред музейните шедьоври и да внасяме по някоя репродукция в лехите. Иначе винаги сме различавали “едните от другите пари”. Няма да казвам кои имаха по-голяма разменна стойност.

Когато дядо ми почина, повикахме Кирил да прегледа библиотеката му и да избере книгите, които смята, че могат да му бъдат от полза. Останалите ги хвърлихме. За да има развитие, някои неща трябва да се забравят. И да се върви напред, както се казва.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а