литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Гергана Попова
Звеноводката Радка и по-късните пиратки
3. Триумфоращата женственост




Еротизацията

Месеци след ноември 1989 г. тази ментална социалистическа крепост бива разрушена. Още през 1988 г. се появяват статии за професията на манекенките, поставено е и началото на конкурсите за красота — провеждат се някои регионални конкурси, първият конкурс Мис „Родина”, Мис „8-ми декември” и т. н. Информацията за тях е предадена свенливо, липсват дори снимки на спечелилите, а през 1989 година сп. „Младеж” обговаря втория подред национален конкурс в ироничен тон, преутвърждаващ приоритета на духовното и идейно развитие пред красотата на тялото:

„Тестът за интелигентност се разпростря дори до филми от световната кинопанорама, а името на Беназир Бхуто извика гробно мълчание в потресената душа на една от тях. За сметка на това момичетата се оказаха домакини — знаеха готварски рецепти, танцуваха джаз-балет и диско. Най-интересното хоби принадлежеше на една ученичка, която обичаше да се вози на такси и да ходи на гости... Преднина набра музикалното шоу на тазгодишната „Мис басейн „Република”, която се опита да наподоби шума на автомобил от нечленоразделни звуци. Нейсе.”[1]

Вече след 1989 г. реакцията на същото списание е значително по-добронамерена. Фотографираната на предната му корица „Мис България 90”, получава специалната награда на сп. „Младеж” и представянето й е съпроводено с посреднически анонс, който с фриволна естественост предвкусва мъжкия интерес към хубавите жени: „Очакваме вашите писма и въпроси към Милена Панайотова на адреса на редакцията. Може би се интересувате дали си има приятел или какво не обича да прави. Очакваме ви.”[2] Другите издания, включително и сериозният комунистически печатен орган „Работническо дело”, също влизат в надпреварата по отразяване на конкурси, публикуване на снимки и вземане на интервюта с новопоявявилите се многобройни модели и миски, спечелили различни състезания.[3]

Уважаваната заради трудовите си постижения, комунистически дух и висок морал другарка минава в историята, заменена като обществен идеал от образите на красиви девойки, използващи всички начини да демонстрират своята привлекателност. Падането на тоталитарния режим, освобождението, разбирано като насоченост срещу всичко, което той е представлявал, се възприема от жените като отрицание на ценностите на женската еманципация и завръщане към традиционното разбиране за женственост. „Женствеността”, „красотата”, „сексапилът” излизат на преден план в ролята на основни качества на жената, на нейно основно достойнство. В началото на прехода снемането на сексуалните задръжки, съпроводено с бързата еротизация на женското тяло концептуално се изравнява с премахването на политическите ограничения — върху свободата на словото, печата, сдруженията, митингите и т. н., а сексуалният консерватизъм се обвързва с властта на бившата БКП. След 40-годишно сковаване на женското тяло в комунистическите морални рестрикции на него за пръв път не му е забранено да се показва, да се разголва, да се грижи за себе си, да привлича. Но възникнало като компенсаторна реакция на обществото, воайорски заинтригувано от доскоро табуираните, разголващи се еротични топоси и същевременно като еуфорично опиянение от свободата, като форма на протест срещу социалистическия ценностен порядък това сексуално освободително движение бързо се комерсиализира. За да поддържа любопитството, женското тяло се съблича все повече и повече и този процес, започнал като освобождение от тоталитарните репресивни структури, постъпателно превръща — изразено в марксистка терминология — жената в стока.

През 1990 г. са открити първите стрийптийз барове, които въпреки очевидно дилетантстката си програма печелят с простото предлагане на търсения еротичен продукт.[4] Действително, последвалите ги елитни заведения за стрийптийз като „Табу”, „Плейбой” и т. н. обръщат внимание на по-сериозна хореография, подбор на момичетата и обстановка, което, обаче не отменя факта, че и най-пошлите стрийптийз барове, както и мероприятия от рода на „Мис „Еротик”, „Най-хубав бюст”, „Мис „Бюст”, „Мис „Монокини”, „Мис „Топлес шоу”, „Мис „Мокра фланелка”, набират клиентела и персонал, благодарение на за дълго неизчерпаемия интерес към голото женско тяло, пазарната ориентираност на посттоталитарните български момичета и нестихващия им стремеж да докажат, че са освободени от задръжките си.

Още в началото на 90-те, възникващите един след друг национални, регионални и други конкурси от всякакъв вид и мащаб като „Мис Университет”, „Мис Спорт”, „Мис „Черно море”, „Конкурс за „Мис” и „Мисис” 8-ми март”, „Мис Чар”, „Мис Кристал”, „Мис Великден”, „Мис Пролет” и т. н., освен оценка на красотата на кандидадките, поставят началото на кариерата на първите български манекенки и фотомодели. Откриват дейността си агенции за набор на манекенки и организиране на мис-конкурси, повечето от които влизат в жестока конкуренция помежду си.[5] И за разлика от социалистическите си предшественички, избраните момичета имат амбицията да извлекат, полагащите се на тяхната красота, дивиденти като популярност, материални приходи, дори социален авторитет. Неограниченото разрастване на развлекателната сфера откроява множество подходящи за социалната им реализация топоси. Конкурсите и неотменно следващият подиум подсигуряват на миските и редовите манекенки рекламни ангажименти, снимки в български — по-рядко чуждестранни — списания,[6] участие в ревюта, телевизионни предавания и кинопродукции, покани за светски събития, задаващи възможността за създаване на важни социални — и не само — контакти с представители на политическия и бизнес елит. Дори да води началото си още от плейбойските изпълнения на Тодор Славков и брака на Калин Балев с една от първите български манекенки, връзката: красива манекенка - проспериращ бизнесмен[7] се явява парадигматична в годините на прехода. Крайният й вариант при естетично нелепи двойки, в които мъжката страна е представена от развлечен, грозен, дебеловрат „сенчест” бизнесмен — тип мутра, а женската — т. нар. „мутреса” — от привлекателна, полусъблечена, сексапилна манекенка (жена с манекенска външност), демонстрира в изчистен вид пазарните измерения на този тип отношения.

Привлекателното женско тяло съвсем открито се предлага на пазара като стока с определена себестойност. Циничната — според социалистическата идеология — реципрочност между красотата и славата, сексапила и богатството се вкоренява дълбоко в общественото съзнание, преобръщайки аксиологическата скала — не само — от времето на социализма, но и на досоциалистическата българска традиция. Посттоталитарното общество все повече възприема това приравняване на физическата привлекателност със социалния успех по-скоро като проекция на детерминизъм, близък до природния, отколкото като вариативен социално-исторически модел. Репродуцирането на образите на манекенките в печатните и електронни медии, използването на известността им в ролята на трамплин към по-сериозни занимания — от основаване на собствени манекенски агенции и модни къщи до юридическа или политическа кариера или дори просто широко разгласените контакти със заможни бизнесмени, за кратко превръщат манекенството от почти несъществуваща професия в идеал за реализация на българските момичета.



Образите на женствеността

Медиите работят за култивиране престижа на този идеал и в необремененото от образност и доскоро принудително обречено на пуританизъм общество, женското тяло, неговият еротичен заряд, неговата прелъстителна мощ очертават една огромна ниша, чийто пазарен потенциал започва да се разработва от предприемчиви издатели и редактори. В разгара на хартиената криза вестник „Спорт”, пръв улавя търсенията на предимно мъжката си аудитория, публикувайки снимки на голи чуждестранни модели. С подобен подход изкушават читателите и други издания — най-вече ежедневниците на ВАЦ: „24 часа” и „Труд”. Последният дори разгръща тази маркетингова стратегия, като не просто излага препечатки на снимки от „Интернет” и западни списания, а в рубриката си „Момичето на „Труд” помества фото-сесии на предизвикателно облечени български манекенки и модели, „съпътстващи” седмичната прогноза на времето. Дериватите на същия вестник — „Жълт Труд”, „Нощен Труд” пък поставят началото на българската жълта преса, „усъвършенствана” чрез в. „Шок” и производните му „Сензация”, „Нов шок”, „Уикенд”, „Папарак” и т. н.

По образеца на западните таблоиди и българските разгръщат съдържанието на светските рубрики, налични и в други издания и предавания, до цели страници, запълнени с клюкарски подробности от интимния живот на представители на българския хай-лайф, сюжети около техните вражди, пристрастия, любови. Въпреки обидния си тон, жълтата преса поддържа жив, а в някои случаи, дори генерира интереса към тях. Наред с това, тя, на първо място — популяризира многобройните „ползи” от любовните връзки на българските секс-символи и на второ — претендирайки, че разбулва тайните на тяхната красота[8] и известност, всъщност представя като постижим и реален един начин на живот, отговарящ на фантазното мислене (най-вече) на женската аудитория. Като се прибави преднамерената вулгарност на езика, целяща (освен опита за дискурсивна конкуренция на визуалните кодове) внушението, че „показва нещата каквито са”, таблоидният печат изиграва ролята на един от основните фактори, който насажда сред определени сегменти от обществото идеала за пропорционалната зависимост между щастливия живот и красотата, сексапила, сексуалната компромисност.

Подобно послание за нарастващата мощ на женското тяло носи и специфицирания по полов признак печат, насочен към жените в качеството им на „предмет на репрезентация” или на потребителска група. Тези издания, някои от които регистрират само един два броя могат да бъдат условно разделени в две категории. Към първата се причисляват както многобройните и краткотрайни порнографски вестници и списания, кулминиращи в периода 1990–1992 г., така и life-style списанието „Клуб М” и луксозния български „Плейбой”. Обединяването на тези качествено разнородни издания в обща група се дължи: първо — на категоричната им ориентация към мъжките читателски групи и второ — на инструментализиращото представяне на жените като тяло-обект, като оръдие за задоволяване на мъжките желания. Наситена с дръзка еротична образност, мъжката преса отказва да завоалира сексуалните си интенции спрямо женското тяло в куртоазността на флирта. Открито равнодушна към политически коректния език, към феминистично обговорената изначална женска неразбраност тя не се опитва да демонстрира несъществуващ интерес по отношение на женските интелектуални амбиции, душевен живот и романтични очаквания. Изданията за мъже безапелационно редуцират множеството възможни репрезентации на жените до модуса им на противоположен пол, на сексуализирано тяло.

Ако порнографията и директното експониране на сексуално въздействащи телесни детайли отговаря на търсенията на мъжката аудитория, то женските издания залагат предимно на разработването на романтичните любовни модели и тези на битовия комфорт, на психологическото изучаване на другия пол и нарцистичното вглеждане в своя. През 1993 г. прекратява съществуването си митологичния вече орган на българската социалистическа жена „Жената днес”. Неговото място заема един обемен масив от женски вестници и списания, които драстично ликвидират тематичната традиция на изданията от времето на социализма. Между 1990–2003 г. излизат вестниците: „Вестник за жената”, „Жена”, „Женски тайни. Вестник за отракани дами”, „Женско царство”, „Женски свят” и списанията „Ева”, „Ева ли”, „Бела”, „Коса и стил”, „Женски тайни”, „За жената”, „Мода”, „Beauty”, „Женски свят”, (което инкорпорира три отделни списания „Жена — едни гърди напред”, „Жена и дом”, „Жена в кухнята”). Към тази група гравитират в. „Мъж. Вестник за силния пол какъвто го искат жените” и сп. „Адам”, както и в. „Лична драма”. Първите две издания правят опит да преобърнат традиционните сексуално-ролеви архетипи, полагайки мъжа като обект на женските сексуални желания, докато „Лична драма” заиграва с приетото за даденост женско любопитство и състрадание към автентичните любовни истории.

На фона на „Жената днес”, обговарящо проблемите на жените, така сякаш тяхната полова принадлежност е чисто статистическа величина, посттоталитарните женски вестници и списания се базират върху една отчетлива полова детерминираност, отграничаваща определени тематични области, интереси и начин на мислене и говорене като женски или мъжки. Мода, козметика, рецепти за ястия, отслабване и красота, сексологични съвети, препоръчителни техники за опознаване и спечелване на мъжа, снимки и интервюта на български манекенки, светски клюки, психологически тестове, романтични разкази, епистоларни изповеди за преживени любовни трагедии конституират обичайните рубрики на женските издания. Дискурсивната им тоналност се разполага в крайно ограничения диапазон между пищния, наситен със сравнения език на розовия роман, биографичния патетизъм, инфантилно-шеговитите закачки и нюансираните еротични евфемизми. И макар че, едни се профилират в разработването на преимуществено модна проблематика,[9] други — в сантиментално-любовна или сексуално-еротична,[10] трети — в битова,[11] а четвърти — се опитват да засегнат всички вълнуващи жената въпроси,[12] женският печатен корпус е относително хомогенен като съдържание и стил. Дори манифестиращите сексуалната си освободеност в. „Жена” и сп. „Женски тайни”, които си поставят за цел да просвещават аудиторията по деликатни теми като женската фригидност, естествеността на женското самозадоволяване, удобните сексуални пози и методи за извличане на удоволствие, избора на момчетаза секс услуги и т. н., както и споменатите в. „Мъж” и сп. „Адам”, не преминават границите на приличието. Те отстояват мита за женската свенливост,[13] придържайки се към един стерилен, почти медицински език при третирането на сексологични теми, към нежно-романтичен в съветите за успешен флирт и към избора на мъжки образи, атрактивни с едва загатната сексапилна мъжественост, но далече от сексуалната откровеност на мъжкия еротичен печат.[14]

В българското, посттоталитарно публично пространство женската преса налага или поне агресивно актуализира няколко много прости архетипа за жената, мъжа и техните отношения. Като работи с представата за едно отчетливо полово разделение, обуславящо различните социални и сексуални роли, очаквания и нагласи на двата пола, тя връща читателките си към утвърдените от традицията “техни” социални топоси, в усилията за чието разрушаване социалистическият режим концентрира 40-годишната си еманципационна активност. Със своята съдържателна специфика полово детерминираните издания за жени имплицират очевидността на женските реализационни — социални и екзистенциални — модели: на красив обект на желание от страна на мъжа, на майка и домакиня. Списание „Женски свят” дори тематично разпределя материалите си в три отделни книжни тела, резониращи на тази условна диференциация. Първото „Жена — едни гърди напред” е посветено на известни и преуспели с красотата си жени, на съвети за постигане на идеален външен вид и на печеливши формули за успех сред мъжете. Второто „Жена и дом” безпроблемно запраща жената в „нейното” домашно пространство, а третото „Жена в кухнята” — като несъзнателна подигравка с комунистическия патос за освобождаване на жените от затъпяващите домакински задължения — предполага трудовото запълване на ежедневието им с усвояване на сложни готварски техники. Макар и не така удобно разграфени, останалите издания, също разгръщат своята проблематика върху тези социално-житейски роли и дейности на жената, фокусирайки се основно върху напълно маргинализираната по времето на тоталитаризма нейна функция на украшение и сексуален обект за мъжа.


Безспорно, женският печат не излага жената и тялото й в качеството им на сексуално атрактивни обекти. Въпреки това, в по-голямата си част, тези издания конституират като идеален женски тип именно жената, интригуваща и впечатляваща със своята красота и чар. Независимо дали публикуваните материали засягат живота и „творчеството” на някоя известна манекенка, актриса или певица, с поместените снимки, евентуални отговори на интервюта и щедро използвана суперлативна реч при описанието й, тя бива представена: първо: като безусловно привлекателна жена — обект на обожание и възхита от страна на мъжете и на подражание от женската част — и второ: като успяла и доволна от постигнатото светска личност. Действително, зависими от романтичните нагласи на читателките си и в неизбежен континуитет с епохата, привилегироваща съдържанието пред формата, идеята пред знака, женските издания се опитват да „хуманизират” моделите си, придавайки им освен външна красота и вътрешни добродетели от рода на скромност, безкористност, интелигентност, талант, гражданска ангажираност. В този смисъл женската преса не достига до крайностите на жълтия печат при „оценностяването” на женската красота и сексапил в ролята им на единствено оръдие на успеха, социалната реализация и битовия комфорт. От друга страна, фактът че и собствената рефлексия на жените върху достойнствата на пола им издига външността като основна ценност, свидетелства за една изграждаща се хомогенна обществена нагласа, която предопределя за мъжа областите на бизнеса, политиката, на интелектуалния и творчески труд, а за жената оставя опредметяващото битие на приятна мъжка апликация, чиято красота е право пропорционална на материалната мощ на мъжа и/или на средство за възбуждане и задоволяване на сексуалните му желания. Още повече, че „появата” на красивите момичета в женската преса бива контекстуално заобиколена с многобройни рецепти за отслабване, за гримиране, за обличане, с всички известни формули за привличане и задържане вниманието на мъжа, поставящи женския пол в доброволната зависимост на неавтономен пол, който скрито следва да извърви дългия път до собственото си „завоюване”. В популярната медийна парадигма жената прелъстява с красотата си, докато мъжът я избира и спечелва с внимание, настойчивост и жестове. Зад нейната пасивна „обектност” обаче стои една нестихваща, законспирирана активност, която не само чрез “техниките на разкрасяването”, но и чрез приспособяване към актуалните социално- и сексуално-ролеви и естетически модели, превръща жената в проекция на мъжките очаквания за идеалната женственост.

Женската преса се вмъква именно в тази потребителска ниша. Тя печели с подхвърлената от самата нея аксиома, че да бъде еротичен обект за жената не е просто ирелевантна към правилата, природна даденост, а трудно, алгоритмично занятие по изработване на привлекателен, удобен, желан от мъжа образ. Неговото усвояване започва от все по-ранна възраст, както показва снижаващия се възрастов праг в манекенските кастинги и конкурси за красота, които освен до нарцистичното удоволствие на момичетата да се наслаждават на снимките и имената си в медиите и светските хроники, водят и до неизменните, финансово изгодни любовни авантюри. За много момичета манекенското поприще и свързаните с него рекламни ангажименти и еротични фото-сесии, които позволяват пълната оценка на физическите им данни, е само краткотраен посреднически анонс за контакта със заможни бизнесмени, футболисти и т. н. Налаганият модел за реализация не само в професионалната роля на манекен или фотомодел, но и на „улавянето” на подходящ партньор до голяма степен полагат успеха на жената като функция не на професионалните й умения, а единствено на външния й вид и вложените за поддържането му усилия. Мъжкият и женският печат тръгват от различен изходен пункт, но в известен смисъл боравят с един и същи образ на жената. Мъжкият печат не проблематизира своя пол като пол-притежател — жената е директно експонирана и нейното присъствие пред/до/под мъжа не е предмет на рефлексия. Женските вестници и списания заемат по-двусмислена позиция — от една страна — те експлицират митологемата за триумфиращата сила на женската красота, но от друга — в контекста на рецептите, мебелите и кухненското обзавеждане, тази идеална телесна красота изпълнява функцията на платежно средство за добив на изработени от мъжа социални и културни блага.

В общи линии този репрезентационен код е валиден за цялата преса — представяйки и говорейки за жената, тя представя и говори за сексуализираното женско тяло в традиционния му статут на обект на сексуално желание и действия. Наред с илюстрованите списания най-обширно пространство за експлоатиране мощта на неговите сексуални послания предоставя телевизията като медия, въздействаща чрез илюзията за сетивна непосредственост на образа. Макар че, социалистическите говорителки по външен вид рядко отстъпват на наследничките си, последните печелят с подчертано еротичния си имидж. И ако националните телевизии спазват известно приличие в маниерите и облеклото най-малкото на говорителките си, то кабелните „прелъстяват” с откровено порнографски прийоми, най-радикалният от които е използван в новинарската емисия на „МСАТ” ( „Голата истина”, където стриптизьорката-говорителка Диана Великова „изчита” новините, събличайки се пред аудиторията. На сериозните синоптици на БНТ и БТВ, Нова телевизия противопоставя красиви дилетантки, компенсиращи липсата на съществени метеорологични познания с пищни форми, дълги крака и клонящо към минимум облекло. Телевизията на 90-те години застъпва принципа, че всяко фотогенично лице и разголено, сексапилно тяло е подходящо за явяване на екран. Симпатичните дългокраки „момичета на успеха” в телевизионното шоу „Невада” поставят началото на тази традиция и в общи линии (почти) всички развлекателни предавания оттам нататък си служат с подобни еротични персонажи в ролята на водещ, асистент или декор.[15] И макар че, женският контингент в телевизията включва също добри професионални журналисти, преобладаващият визуален фон селектира лица и тела (често на бивши и настоящи манекенки), поразяващи с красота, сексуално излъчване и откровен интелектуален дефицит.

Спрямо епохата на социализма жената не отстъпва от медийната си позиция. Но съвременният й ракурс демонстрира само, че — без никакъв преход, без характерните за времето на тоталитарния социализъм тезиси, насоки и програми за развитие — разединеното по редица политически, идеологически, икономически и социални въпроси общество е консолидирано във визията си за новата роля на жената. Преди 40 години българката, водена от своята комунистическа преданост и трудов ентусиазъм, навлиза в редица области на професионалния живот, сега там в различни модуси се експонира нейната плът.[16] Привлекателното женско тяло се превръща в оръжие за печалба, както на склонните към експлоатирането му негови притежателки, така и на собствениците на разрояващите се заведения, фирми, модни къщи, рекламни агенции и дори агенции за компаньонки.[17]

Наред с медиите, новият за българската обществена среда жанр на рекламата не само съдейства за проникването на този променен режим на съотнасяне на телесно-рационални и визуално-словесни кодове до масовото съзнание, но в известна степен го хиперболизира, издигайки женското тяло-модел до универсален символичен означител.



Обещаващите послания

Във повечето случаи — когато поражда желание или предоставя варианти за задоволяването му, посттоталитарната българска реклама залага на недвусмислено еротични послания. В този смисъл, репрезентациите на женско тяло в предопределената му функция на обект на желание закономерно играят централна роля не само в традиционно ориентираните към женските потребителски групи реклами на козметика, дрехи, бельо, храни, предмети за бита, но и на продукти, несвързани с нуждите и търсенията на жените.

Персоналистките реклами, в които според описанието на Leiss[18] значението на рекламата се носи от връзката между качествата, асоциирани с хората от рекламата и продукта, както и от означените от него отношения между тях съставляват преобладаващата част от посттоталитарното рекламотворчество. Като идеал, като подменящ означител на продукта или награда за успелия мъжкар жените в различни роли, функции и модуси са основен участник в този тип реклами.

В най-простият им — „свидетелски” вариант, при който отношението на човека и продукта е директно базирано върху опита с консумацията, жените обикновено присъстват в качеството си на модел за подражание на други жени. Това са обикновено реклами на козметика, дрехи, апарати за отслабване, корекция на бюст, храни и т.н., където или известни манекенки (актриси) са представени да ползват продукта или просто някоя добре изглеждаща жена демонстрира как чрез него е придобила идеалната си външност. Емблематични са сюжети, разгърнати около иначе красиви девойки, чиито проблеми с косата или кожата възпрепятстват любовните отношения с желания от тях мъж. След употребата на съответния козметичен продукт страхът от разконспириране на недостатъка изчезва и те се отдават на романтичната си страст.[19] По-простият вариант на тези реклами е построен около жена, която всички забелязват и ухажват заради красивата коса,[20] усмивка, рокля или чието основно занимание е да излага на показ (полу)голото си тяло, като го облича в сексапилна дреха или поставя върху него балсам, шампоан, дезодорант и т.н. Внушението, че обусловящият фактор за красотата и успеха - е употребата на съответната стока, в случая с използването на популярни лица, е подсилено с допълнителния стремеж към идентификация с известната привлекателна жена чрез консумацията на „нейните” дрехи, шампоани, дезодоранти и др.

При символните реклами връзката между модела и продукта е по-скоро на метафорична основа, отколкото репрезентирана посредством употребата. Жените и техните тела не свидетелстват за качествата на продукта, а го заместват чрез символното обозначаване. Реклами, в които гъвкаво женско тяло се превръща в бърз автомобил, садистично облечени разголени жени маркират оргия, красиво лице стои до натурален сок, до застрахователна полица, до нов вид кафе боравят с метафоричната близост между характеристиките на човешкото лице или тяло и стоката — в някои случаи и нейното наименование. Автомобилът напомня елегантността и заоблените форми на жената — влизането в него загатва за удоволствието от влизането в нея; водката „Екстаз” води до екстаза на сексуалната игра с разсъблечените садистки; кафето с „чаромат” естествено е „чаровно” и изкусително като потребителката си, „Нова Бразилия” се базира върху клиширания „знаниеви” фон за страстните бразилки; вафлите „Фиеста” гарантират безкраен празник; спокойното, хармоничното лице внушава сигурността на банката, а свежото и усмихнато — качествата на сока. Това продуциране на жени-знаци изпълнява двойна сугестивна функция — те въздействат на потребителя в играта на асоциативни замени между обект и образ, налагайки върху несъзнаваното отпечатъка на метафоричния репрезентант наместо продукта и едновременно прелъстяват с идеята за обещаното удоволствие, подменяйки притежанието и консумацията на стоката с притежанието на нейния означител.[21]

Ако символните реклами са особено подходящи за билбордове и печатни реклами, в последно време преобладаващата част от телевизионни рекламни клипове се фокусират около различни социални взаимодействия и взаимоотношения, опосредствани от рекламирания продукт. Обикновено това са цели сюжети, в които щастието в семейството и любовния живот, завистта и възхищението на съседите, колегите и приятелите, материалното благополучие и високия социален статут, приятелските отношения или просто доброто прекарване се разглеждат като функция от употребата. Красивите жени — в ролята на печеливш резултат от успеха, на доволна съпруга, на разкрепостена любовница, на заета бизнесдама с домашни задължения, дори на симпатична домакиня — отново играят централна роля в подобни сюжети. Фиксацията върху еротичните отношения съставлява огромният процент от тази продукция, а в техните рамки сексуализираното женско тяло се явява преимуществен рекламен образ. То може да бъде вмъкнато като награда за това, че мъжът ползва даден продукт, печелейки състезанието с другите мъже; като красив елемент от мебелировката след тежкия му работен ден, като прелъстител или съучастник за/в консумацията. Дори когато тялото не е директно представено като обект на желание и действащи лица в клипа са бизнесдами, домакини или дори малки момиченца, с облеклото и външния си вид те не се отдалечават особено от този женски архетип. Действително, понякога тези (а и другите видове) реклами не залагат на идеята за сексуално удоволствие, а експлоатират други традиционни женски качества като любовта на майката, грижата за реда, чистотата и уюта на съпругата.

На жената в българската посттоталитарна реклама е предоставено или мястото на прелъстителна любовница, функция на желанията на мъжа или на домакиня и майка, обгрижваща останалите му потребности — т. е. доколкото рекламата има способността както да въздейства, така и да улавя нагласите на масовото съзнание, тя установява, в двойния смисъл на констатация и изграждане, един ясен полов дуализъм, диференциращ сексуалните роли по непознат за универсалния социалистически човек начин. С редки изключения българската реклама е още далеч от сегментацията, съобразена с търсенията на различни потребителски групи и ироничното заиграване с редица традиционни образци и сюжети на някои западни рекламни клипове. Като цяло, тя приема за даденост бинарния мъжко-женски свят, използвайки за целите си утвърдените социо-културни образи, символи и представи, изхождащи от това разделение. В контекста на тази дихотомия, посттоталитарната рекламна продукция изгражда стратегията си най-вече върху идеята, че сексът/еротиката и красивото женско тяло продават успешно всяка стока. Наред с това посоченото нивелиране на другите репрезентационни кодове от езика на рекламата с нейните фантазни тела-образи[22] води до детерминиране на моделите на представяне както във визуалните изкуства, така и в някои области от обществения живот, чиято специфика не предполага връзка между успеваемостта и идеалите за женска красота.

На първо място като такава сфера се очертава политическия живот. Още в началото на прехода партийните централи започват да използват женското тяло за целите си. „Работническо дело”, по-късно „Дума” не се свени да публикува резюмета от конкурси, интервюта и представяния на популяризиращи се български манекенки и „миски”, както и снимки на млади социалистически красавици. Кадрите на БСП, правейки опит да разчупят негативната си връзка с традициите на тоталитаризма с готовност се включват при избора на „Мис „Червена бабичка”, „Мис Червена роза” и т. н. СДС отвръща с конкурсите за „Мис „Демокрация”, като един от малкото му успехи в първата предизборна кампания е привличането на символизиращата „невинност”, „чистота”, „непокварена красота” Лиана Панделиева за говорителка и рекламно лице на съюза. Външният вид на жените в политиката започва да се оценява повече отколкото техните думи и действия. Първото Велико Народно събрание след промените избира „Мисис „Народно събрание” и безпорно сред най-популярните депутатки в него са привлекателните Леа Коен, Елена Поптодорова, Снежана Ботушарова. Особено показателни са социалните биографии на Юлиана Дончева и Надежда Михайлова — първата дължи политическата си кариера на популярността си като манекен и бивша „Мисис България”, към втората, макар и реализирана единствено като политик, неведнъж са отправяни предложения за участие в реклами на козметични продукти и ревюта на дрехи. И двете представляват симптомтичен казус, илюстриращ флуидните граници между принципно разнородни сфери на публичността. От своя страна, моралистичната общественичка, най-явно репрезентирана в лицето на Екатерина Михайлова, не изчезва изцяло от политическата сцена, но категоричното несъответствие на имиджа й с новите норми на публично представяне в общи линии, обрича на непопулярност политическите й изяви и усилия.

Очевидна е и промяната в съотношението между визуални и дискурсивни кодове в киното и театъра. По време на тоталитаризма то, в общи линии, се характеризира с неизменния приоритет на словото пред визията, на познатото идеологическо послание, изразено най-вече чрез алегорически фигури. В първите години след промените този режим на представяне се обръща и театърът и киното използват спецификата си на визуализиращи изкуства, за да предоставят на любопитната публика истинско нашествие на ексхибионистично разголена плът. И ако голите сцени в „Козият рог” предизвикват неизбежен скандал, сцената с измиването на мъртвото голо тяло на Катя от „Железният светилник” е изцяло отрязана, а срамежливо показаните гърди на Аня Пенчева в пиесата на Гриша Островски „Елвис” по Питър Шафър в „Младежкия театър” (средата на 80-те години) я превръщат в един от малкото български секс-символи, то още през 1991 г. Лилия Лазарова в „Лулу” и Деса Красова в „Грехът Куцар” не се страхуват да фрапират публиката, събличайки се напълно на сцената. Тези актриси не остават изключение в посттоталитарното развитие на българския театър, все повече запълващ салоните си чрез спектакли на границата между пърформанса и порнографията, между изкуството и скандала. Подобно е положението в киното, където през последните десетина години почти не излиза продукция, която да не разчита на самоцелно разсъбличане и сексуални сцени. Киното и театърът генерират секс-символи с производствена лекота — особено характерен е случая на Йоана Буковска, превърната в такъв с участието си в „Дунав мост”, на Елена Петрова — известна повече с медийните си изяви, отколкото с артистичното си присъствие.[23]



Легитимната трансгресия

Този приоритет на визуалното — и в частност — на сексуалните послания — бива потвърден в сферата на поп-музиката, при която сценичният и публичен имидж е не по-малко определящ, колкото при изкуствата „на образа”. До известна степен, това „правило” е валидно и по времето на тоталитаризма и се изразява в известната толерантност на социалистическата цензура спрямо външния вид и облекло на певици като Кичка Бодурова, Петя Буюклиева, Нели Рангелова, Росица Кирилова и др. Все пак, социалистическата естрада избягва да привилегирова единствено физическата привлекателност и сексапил на певиците. Едва в годините на перестройката на преден план излизат изпълнителки, които фокусират вниманието върху себе си основно с атрактивността си и с непознатото за българската сцена еротично поведение. Една от тях — Соня Васи има интересно развитие като от бек-вокал в клипове на братя Аргирови „превзема” един от първите конкурси „Мис Родина”, снима се в „Плейбой” и започва собствена музикална кариера. Васи демонстрира една от първите успешни PR-кампании в България, използвайки „славата” на „сексбомба” при представянето на своя не особено идентифициран музикален продукт. Нейният „творчески” път в известен смисъл се оказва парадигматичен за новото „музикално” поколение.

През последните 10–15 години почти не остава българска изпълнителка, която да не разчита на сексуалната си предизвикателност, чиито проявления варират от появата на разголени снимки в различни списания до откровено сексуални сценични жестове и еротично облекло. Ани Лозанова и Лейди Би се снимат голи в българското из






  
Накратко
„Освобождението” през 1989 г., за което се предполага, че премахвайки властта на идеологията върху жената, скована в образа на „ударничката”, „общественичката” и „многодетната, работеща майка” ще позволи индивидуалното развитие и избор на българските жени, се оказва илюзорно. В крайна сметка то поставя жената в еклектична постмодерна позиция, характеризираща се както с регресивното историческо движение, връщащо жените към традиционното им положение на зависимост от мъжете, така и със създаването на един отново унифициран „манекенско-еротичен” идеал, експлициращ господството на тялото, пола, сексуалността.

Още сведения

публикувано на понеделник, август 06 @ 18:56:13 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Блок за жените | * | културология |

9116 прочита

Бележки под линия:

[1] „Американска мечта по български”, Младеж, бр. 4/1989, с. 58–59.

[2] „Новата „Мис „България”, Младеж, бр. 9 / 1990.

[3] Виж „Между сълзите и славата върху токчета по бански. Задкулисен репортаж от борбата за „Мис София”, Средношколско знаме, 11. 04. 1990; „Двойната сила на красотата и ведрата усмивка — „Мис България 90”, Работническо дело, 04. 05. 1990; „Поглед отблизо — жени на конкурса”, Работническо дело, 08. 06. 1990; „Как се става „мис” почти случайно. Виолета Гълъбова — „Мис България”, Средношколско знаме, 03. 10. 1990; „Тайнственото източно излъчване сега се цени много. Боряна Петрова — първи професионален фотомодел”, Работническо дело, 01. 08. 1990; „На 14. 07 започва турнето на секс-символите, водено от звездата на „Плейбой” Соня Васи”, Демокрация, 17. 07. 1993; „Италия научи Евгения как да стане „Мис България”, 24 часа, 03. 06. 1995.

[4] Виж „Стриптизета разсъблича беззащитни самци”, Демокрация, 26. 07. 1991.

[5] Кулминацията на това съперничество е дългогодишното организиране на два автономни конкурса „Мис „България” от Жени Калканджиева и Дарина Павлова, всяка от които претендира за притежанието на лиценз за участие във веригата „Мис „Свят”. „Мис”-конкуренцията дори се спряга като една от версиите — макар и доста съмнителна — за убийството на Илия Павлов.

[6] Кариерата на една от първите „Мис България” и първа българка, снимана в „Плейбой” — Соня Васи задава „митологичната” все още матрица за пробив в чужбина. Българският „Плейбой” (2001 г.) частично удовлетворява финансовите и „рекламни” амбиции на много момичета и въпреки „гнусливите” излияния на част от българските секссимволи спрямо разголването в такива издания, някои известни български манекенки като Юлиана Кънчева, Магдалина Вълчанова и др. дължат популярността си на него.

[7] Тези лица намират известна конкуренция единствено в средите на също така проспериращи български футболисти от ранга на Любомир Пенев, Георги Иванов, Димитър Бербатов, Мартин Петров, Валери Божинов, Стилиян Петров, Владо Манчев и т.н.

[8] Освен за стандартни процедури като диети и козметика, става въпрос за разкритията около пластичите операции за моделиране на лицето и тялото, поставяне на силикон, липосукции, присаждане на коса.

[9] сп. „Мода”, сп. „Ева”, сп. „Лада”, сп. „Коса и стил”.

[10] в. „Лична драма” — от една страна, в. „Жена”, в. „Мъж”, сп. „Адам”, „Женски тайни. Вестник за отракани дами”, „Beauty”, сп. „Жена — едни гърди напред” — от друга.

[11] сп. „Жена и дом” и сп. „Жена в кухнята” като самостоятелни сегменти на сп. „Женски свят” задоволяват домакинските потребности на жената.

[12] „Вестник за жената”, в. „Женски свят”, в. „Женско царство”, сп. „Женски свят”, сп. „За жената”.

[13] Тези медиен мит е твърде далеч от реалността. В действителност, женската свенливост, до голяма степен представлява отживяла ценност — факт, в който може да се увери всеки попаднал на едно място с група тийнейджърки или студентки.

[14] Най-сериозен опит за разрушаване на този архетип правят авторките на „Егоист” Радостина Григорова, Лилия Марс и най-вече Анна Островска, които в някои свои текстове представят мъжа единствено като обект на сексуално желание и действия. Виж Анна Островска, „Малък Сечко”: „Ясно е, че ако знаехме размерите ви преди да се сборичкаме в леглото, щяхме да си спестим големи неприятности.”, Егоист, бр. 1 / 1996, с. 24; Анна Островска, „Няма празник без духова музика”: „Ние всъщност обичаме да правим минет. Минетът е страхотно забавление за нас.”, Егоист, бр. 2 / 1996, с. 20; Анна Островска, „Флирт за една нощ”, Егоист, бр. 2 / 1998; Анна Островска, „15 сексуални мита за жената, които трябва да бъдат развенчани”, Егоист, бр. 18 / 1998, с. 34.

[15] „ Балерини, манекени, гимнастички щъкат в „Нова телевизия”, 24 часа, 15. 04. 1995. Същият вестник цитира изследвания на западни психолози, според които не толкова красивите лица са по-подходящи за излизане на екрана и допълва: „Все още не е сигурно дали Хачо ще утвърди изводите на западните психолози. При него сексапилът стои над всички научни резултати — оплакват се посветени.”, „Грозноватите — най-добри за ТV лица”, 24 часа, 06. 08. 1994.

[16] Тук не става дума за някакво буквално господство на „природното тяло” над „културните схеми”. Отношенията природа-култура в издигнатия нов женски идеал са много по-амбивалентни. На първо място той е наложен с помощта на културни системи като медии, реклама, кино и т.н. и на второ - до голяма степен е резултат от действията на една индустрия, включваща производство на козметични продукти, козметични салони, солариуми, сауни, фитнес-салони, клиники за пластична хирургия и т. н.

[17] „ Комерсиализацията” на тялото намира своята крайност в бума на проституцията у нас след 1989 г. През 1997 г. проституцията се легализира в професията на „компаньонката” (Ахмед Доган прави подобно предложение още през юли 1992 г.) и бива обложена с данък. Тази легализация, обаче, не изчерпва проявите на проституция в България. Уличната и магистралната проституция се развиват с мълчаливата ненамеса на полицията; български момичета заминават като барманки и танцьорки за чужбина (Гърция, Турция, Кипър, Испания и т. н.), където, доброволно или принудително, работят като проститутки. Виж „На вечер изкарвам повече от депутат за месец”, „Демокрация”, 13. 02. 1993; Димитър Стайков, Иво Инджов, Павел Гоневски, Иво Тасев, Росен Янков, „Как Радка стана пиратка”, 24 часа, 06. 03. 1999. Според сп. „Тема” към 2003 г. у нас са регистрирани 4611 проститутки като оборота от секс-услугите у нас е около 150 милиона евро. Виж Александър Кьосев, Цит. съч., с. 299.

[18] Виж бел. 126.

[19] Два от рекламните клипове на козметичния препарат „Лептен”, за отстраняване на акне и други кожни недостатъци, предлагат най-изчистените фабули на тези сюжети. В единия случай симпатична девойка очаква любимия, който е извън града, но лицето й не изглежда добре и тя се притеснява за предстоящата среща. В оставащото до завръщането му време девойката решава да прибегне към продуктите на „Лептен”, пъпките й са отстранени, нейният приятел се връща и те щастливо консумират любовната си страст. В другия случай подобна добре изглеждаща тийнейджърка споделя на дневника си своите опасения, че харесваният от нея мъж ще я отхвърли заради проблемите с кожата. Започва да ползва „Лептен” и в крайна сметка двамата хванати за ръце се отправят към спалнята. Оказва се, че и мъжът употребява козметичната серия на „Лептен” за мъже.
Върху разновидност на приказката за Пепеляшка се базира рекламният клип на шампоан „Sun Silk”. Героинята се влюбва в непознат мъж, с който танцува в дискотеката, но към полунощ трябва да избяга, защото косата й започва да се омазнява. Прибира се тъжна в къщи и нейна по-опитна приятелка й препоръчва шампоан, който прави косата й винаги да изглежда добре. Момичето се връща в дискотеката, където нейният „принц” я очаква и те танцуват до сутринта.
Използването на митологични или филмови сюжети при разработка на телевизионни рекламни клипове е често срещана рекламна стратегия. В случая се разчита на внедряването на образа на продукта като брънка от архитипната верига на наложени вече ментални очаквания, нагласи и представи на потребителя.

[20] Типичен пример представляват телевизионните реклами с Елена Петрова, която иска да остане инкогнито, но косата й я издава и тя бива заобиколена от тълпа свои почитатели, осмисляйки преимуществата на славата.

[21] Въпреки че в голяма част от съвременните реклами тази метафорична връзка изчезва и много често появата на голо/разголено женско тяло до/с продукта е абсолютно самоцелна.

[22] Виж по-горе: Гл. I. 2. „Пожеланият образ, отелесненият език”.

[23] С присъщият си „жълт” интерес ежедневникът „24 часа”, в лицето на културните си експерти Георги Тошев, Кристина Патрашкова, Димитър Стайков излиза с редовни и общо взето точни, резюмета, посветени на порнографските елементи в българското кино и театър. Виж Кристина Патрашкова, Георги Тошев, „Голямото разсъбличане на родните актьори закъсня с 20 години”, 24 часа, 19. 06. 1993; Кристина Патрашкова, Георги Тошев, „Дръзки актриси се правят на родни Емануели”, 24 часа, 30. 10. 1993; Димитър Стайков, Иво Инджов, Павел Гоневски, Иво Тасев, Росен Янков „Как Радка стана пиратка”, 24 часа, 06. 03. 1999; Димитър Стайков, „Новите секссимволи на сцената и екрана”, 24 часа, 22. 10. 2000.

[24] Ивайло Нойзи Цветков, „Сезонът на Антибиотика”, Егоист, бр. 49 / 2001, с. 50–56.

[25] Виктория Терзийска, „Отказах да се снимам за „Плейбой”, Виж, 26. 02. 2004.

[26] „В главната роля — Гергана”, „Интервю на Надя Чолакова”, 168 часа, 06–12. 02. 2004.

[27] Деси Слава — бивша народна певица и настояща фолк-звезда в интервю по повод първите й голи снимки: „Деси Слава: плаках, когато ме снимаха за сефте по цици”, Нощен труд, 13–14. 03. 2000.

[28] „Чалгата стана гнусна”, „Нощен труд”, 29–30. 04. 2000.

[29] Виж Петя Димитрова, „Фолкелитът пак заложи на кич и голотии”, 168 часа, 28. 02–01. 03. 2003; Петя Димитрова, „Похот, бой и жартиери”, 168 часа, 28.11-04.12.2003; „Омраза, секс и награди на „Пирин фолк”, 168 часа, 12–18. 09. 2003.

[30] Таня - бивша състезателка по художествена гимнастика, балканската шампионка по лека атлетика на 800 метра Лияна и националката по баскетбол Даниела Никифорова осъществяват неочаквана социална метаморфоза, преминавайки от спортната към фолк-кариера. Склонността на чалга-сцените да абсорбират подходящи тела, за чиято обработка и поддържане спортът оказва решаващо въздействие, обяснява тайнствената причинно-следствена връзка между тези принципно разнородни области. За един-два месеца безспорно привлекателните и до момента на първия си и единствен хит абсолютно непознати в музикалните среди певици като Анелия, Гергана, Магда се издигат до централни фигури на фолк-сцената. Симптоматична е ситуацията с „изкуствено” създадения от продуцентите на „Пайнер” квартет „Осем-осем”, който „заиграва” с тийнейджърския си сексапил и текстове като „Само осем часа учим/само осем часа спим/а останалите осем/ гаджета въртим” и „Раз-два-три/Туй момче ще изгори/ще го вкарам в клетката/ще му видя сметката”, а вече на границите на закона „Пайнер” продуцира „Малките пантери” — група от тринайсет-четиринайсет годишни прелъстително облечени момиченца с още детски гласове и излъчване на нимфетки.

[31] Само в „Шоуто на Слави” са взели участие Сашка Васева, Ивана, Анелия; а в „Сблъсък” — Сашка Васева, Луна, Мария, Кати, Таня Боева, Джина.

[32] „В главната роля – Гергана”, „Интервю на Надя Чолакова”, 168 часа, 06–12. 02. 2004.

[33] Това са диети, макиаж, аеробика, фитнес, лифтинг, липосукция, операции за прибавяне на силикон, за присаждане на коса.

[34] Действително, макар между „спортното тяло” на фитнес-салоните, „козметичното тяло”, манекенското-тяло от рекламите и „еротичното тяло” да съществуват известни различия и нюанси, в България те в общи линии се припокриват в едно идеално-сексуализирано-тяло-модел.

[35] Виж също Ивайло Дичев, „Красавици и зверове по стъргалото”, 24 часа, 07. 09. 1998; Димитър Стайков, Иво Инджов, Павел Гоневски, Иво Тасев, Росен Янков, „Как Радка стана пиратка”, 24 часа, 06. 03. 1999.

[36] Naomi Wolf, The Beauty Myth: How Images of Beauty Are Used Against Women William Morrow & Co. 1991, с. 25–26. Виж още Brumberg, The Body Project: An Intimate History of American Girls House,1997.

[37] Donnerstein, E., Linz, D. „Mass Media, Sexual Violence, and Male Viewers: Current Theory and Research” — In: Reconstructing Gender: A Multicultural Anthology, Ed. Disch, E., Mayfield, Mountain View, 1997, с. 498–513.

[38] Димитър Стайков, Иво Инджов, Павел Гоневски, Иво Тасев, Росен Янков, „Как Радка стана пиратка”, 24 часа, 06. 03. 1999.

[39] През 1992 г. вестник „Спорт” публикува снимки на Стефка Костадинова, направени за гръцкия вестник „Етнос” по идея на гръцки журналист и неин добър приятел Тасос Папахристу. През 1999 г. лекоатлетката представя колекция на модна къща „Рошавата гарга”, а сп. „Егоист” от същата година публикува нейна фотосесия в дълга сребриста рокля като рекламно лице на „Данон” и на различни марки парфюми. Виж „Стефка става манекенка”, 24 часа, 29. 10. 1999; Егоист, бр. 34 / 1999.

[40] По този повод в интервю пред вестник „Труд” на въпроса: „— Мнението ви за сегашната гимнастика?” — Нешка Робева отговаря: „— Удобна. Еднакво безлични красавици, тип кукла Барби. Хоп краче нагоре, хоп краче надолу. Нашарени като великденски яйца.”, „Треньорката по художествена гимнастика Нешка Робева, „Поемам отговорността”, Труд, 14. 10. 1999.

[41] „Българката изгуби самочувствието си”, Дума, 08. 03. 1994.

[42] Мария Динкова, „Богатият съпруг засега не е всеобщ блян на жените”, 24 часа, 12. 03. 1997.

[43] Елена Николова, Кристина Кръстева, „Жените във властта у нас са намалели наполовина”, 24 часа, 05. 09. 1999.

[44] Бистра Бонева, „Защо харесват и мразят Радка Пиратка”, 24 часа, 22. 08. 1999.

[45] Силвия Силванова, „Жената представлява красотата, мъжът — силата”, Демокрация, 02. 08. 1995.

[46] „ Проект за серия марки”, Култура, 04. 05. 2001.

[47] Радостина Григорова, „Стоте часа на денонощието”, София: Пламък, 1998.

[48] Ирина Шиклова, „Макдоналд, терминатори, реклами на кока-кола и феминизъм”, Литературен вестник 12–18. 06. 1996; Джоан Скот, „Въображаеми общности — „пол”, „Изток” и „Запад”, Литературен вестник, 28. 03–03.04.2001; Крейг Оуенс, „Дискурсът на другите: феминизъм и постмодернизъм”, Литературен вестник, 14–20. 10. 1998.

[49] „Ах Мария”, бр. 3–4 / 1996.

[50] Силвиан Агасински, Политика на пола София: HURA, 2001.

[51] Симон дьо Бовоар, Вторият пол София, Колинс-5, 1996.

[52] Ева Енслър, Монолози за вагината София: Прозорец, 2002. [53] Виж Времето на жените Съст. Пенка Дамянова и др., София: Университетско издателство „СУ „Св. Климент Охридски”, 1997; Теория през границите. Въведение в изследванията на пола Съст. Милена Кирова, Корнелия Славова, София: Полис, 2001; От сянката на историята Цит. съч.; Техните собствени гласове Съст. Красимира Даскалова, Ваня Еленкова и др., София: Полис, 2003.

[54] Виргиния Захариева, Кадрил късно следобед. Only for woman София, Люк, 1996; Амелия Личева, Втората вавилонска библиотека. София, Свободно поетическо общество, 1997; Миглена Николчина, Асимволия. София, Лице, 1995; Емилия Дворянова, Passion или смъртта на Алиса София, Обсидиан, 1995.

[55] Виж Митко Новков, „Страхотия femina”, Литературен вестник, 01–07. 07. 1998; Миглена Николчина, Милена Кирова, Виргиния Захариева, Димитър Камбуров „Как (да) четем „женска” поезия”, Литературен вестник, 28. 01–03. 02. 1998; Кристин Димитрова, „Време беше вече и аз да кажа нещо”, Литературен вестник, 11-17. 03. 1998; Миглена Николчина, „Какво се случва в новата женска поезия”, Литературен вестник, 25-31. 03. 1998; Милена Кирова, „В сянката на Канона или женското писане през 90-те години”, Литературен вестник, 11–17. 07. 2001.

[56] Виж Теория през границите. Въведение в изследванията на пола. Цит. съч.

[57] Виж също Димитър Камбуров, „Медуза като муза: медиаполитика на музиката”, В: Медии и митове, Цит. съч., с. 190–191.

[58] Тук въобще не се отрича възможността за успешна кариера на редица жени в различни фирми, вестници или учреждения. Става въпрос за господстваща обществена нагласа.

Още в тази връзка
· Гергана Попова


Най-четеното в блок Блок за жените:
Слънцето подскача на един лъч


Рейтинг
Средна оценка: 4.83
Гласа: 6


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Звеноводката Радка и по-късните пиратки
3. Триумфоращата женственост" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди