Франк Кльотген: Искам плочки - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

В изпотителната хватка на Майк Детер

Изпотяването — това може да бъде моят бизнес. Разбирам много и все по-добре от това, да оставям тялото си да кондензира при най-екстремни условия — удава ми се, може би се дължи на това, че прекарах една част от детството си в изпотителната хватка на Майк Детер.

Майк, той беше тигърът на нашия квартал, който обикаляше наоколо, търсеше с кой да се заяде и винаги си намираше повод, та (не само мен, но най-вече мен) да ме въвлече в някаква разправия и накрая да ме привлече в неговата страшна изпотителна прегръдка. Задушавах се в здравата детерова хватка “ключ”, изстискваше ме до изнемога, и все пак всеки път мълчах и стисках зъби няколко безкислородни секунди под детеровия анорак, преди да се съглася и се предам на неговия въпрос-подкана: “Предаваш ли се!? Предаваш ли се!?”

Може би точно онези секунди на протакане, на моята детска представа за мъжество, да вероятно тези секунди са виновни за това, че и до днес не мога да се освободя от Майк Детер. Защото, въпреки че Детер наскоро изчезна от физическият ми хоризонт на възприятие, редовно един фантом на неговата неумолима смъртоносна хватка ме сграбчва, щом ми стане топло, горещо или тясно, гръкляна ми се раздува и се превръща в жилеста, яка тръба, която се увива около шията ми по стар маниер, стиска и не отпуска. Да, изпотителната хватка, не може да се отрече: Мъкна ръката на Майк Детер, като детска травма със себе си.

Е, с това може да се живее и човек да се справя, като се надява, че тукашния умерен климат мисли за реномето си и се пази от заблуди в по-високите области на термометъра. Но както се знае, често нашите лета са малко непропорционални. Та може газетите да надраскат нещо за „най-студеното лято от 47-ма насам”, но дори то крие в себе си достатъчно дни, в които всяко движение е в повече, човек се поти и травмиращият Майк Детер да ми е насрочил една изпотителна прегръдка.

Тъкмо днес сутринта усетих едно съмнително трепване в гърлото си при качването в автобусна линия 47, която както изглежда, се използва предимно от възрастни хора, които трябваше да припомнят за остатъка от съществуването си чрез напълно измисленото от тях предположение, че някак си може да се получи съвсем ужасно течение. Прозорците бяха затворени, тържествуваща ръката на Детер се промъкна под брадичката ми, изду се в цялото си мускулно великолепие и стегна притока ми на кислород и кръв до минимум — време е да си потърся място за сядане. Изборът се падна, и поради липса на други налични, върху една от онези тройни седалки, на които се седи директно един срещу друг и по време на целия път човек размишлява, какво да прави с погледа си, та да не попадне под подозрение, че иска да надникне в интимната сфера на срещуседящия. Моят срещуседящ в този случай и автобус беше жена в средата на тридесетте, дискретно ненабиваща се на очи освен с факта, че тя също се мотаеше с фантом на мъжка ръка под ченето си. Предусетих, че една такава случайна среща неизбежно ще ни доведе до разговор, затова побързах да разгърна вестника си като зрителна преграда, но твърде късно — беше ме съзряла, мен и майкдетеровата ръка, и вече бе поела въздух за установяване на контакт под формата на:

„Това също ли е травма от развод?”

„Ъ?”

„Ръката! Под брадичката Ви. Травма от развод!?”

„Не, това всъщност е детска травма.”

„А-а, и такава ли има?”

„Явно, да. А при Вас?”

„Травма от развод. Минаха вече три години, но просто не мога да се отърва от него.”

„Хм, да. Познато ми е.”

„Не трябваше тогава да се предам толкова бързо. Трябваше повече да се боря за нас.”

По-дълго да се бориш? По-късно да се предадеш?

„А-а, при мен е точно обратното! Имам тази травма, защото твърде късно се предавах тогава. Трябваше по-рано да се признавам за победен.”

„Хм, да, вижда се!”

„Да, както и да го направиш, все е погрешно!”

„За съжаление невъзможно ми е да продължа този разговор с Вас. След раздялата с мъжа ми се получава така, че винаги когато разговарям с млад мъж се събира вода в устата ми и трябва постоянно да преглъщам! Част от травмата ми!”

„Мога добре да Ви разбера — аз също имам проблеми с течностите, от чисто външен характер: През някои дни толкова се потя, че тежеста на мокрите ми дрехи ме дърпа от мястото ми и се изплъзвам от зрителното поле на събеседника си.”

„Жалко! А можеше да се получи такъв хубав разговор!”

„Да, жалко!”

„Да...!”

„Да.”

„Да.”

Е, да! Но не обичам „хубави разговори” в моите текстове! Стара поетична травма, знаете? Най-добре се направете, че това въобще не сте го чули. Благодаря Ви.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а