литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Кристоф Петерс
Риа и Грете




При нас дигата ще издържи със сигурност, беше казал татко, държи вече двадесет години. Вестникът писа, че на юг продължава да вали, че разливът се разраства, нагоре по реката били наводнени цели местности. Шумата висеше от дърветата жълта и мокра. Нямаше небе, само сив парцал мъгла, който миришеше на изпражнения. Часовникът на кулата удари дванадесет, след това зави сирената, както всяка неделя. Карл изключи ръчния си плуг. Не ме беше страх да не се удавя. Беше ми мъчно, че дойде зима, защото през зимата студът все затваряше някого вкъщи. А също и разочарован, понеже Риа беше сготвила гъст боб – не го обичах. Карл пристъпи към вратата, сне омазнената си шапка, гумените ботуши беше оставил отвън. Седна на масата, пъхна цигара без филтър, приглади слепнали остатъци коса надясно, с ръка, която беше по-мръсна и от панталона му. Носеше два чифта чорапи, през дупките на горния се виждаше долният, а левият му палец изничаше и от двата. Карл нямаше жена, която да му ги кърпи в дългите тъмни предколедни вечери. Във всеки случай Грете твърдеше, че ергенският живот на Карл бил причина за дупките, за неподдържания му вид. Той попита: “Какво прави училището? “ Аз отговорих: “Добре е”, без да вдигам очи от книгата си, въпреки че беше скучна. Не исках да се занимавам с него. Надявах се бързо да свърши с разпитите и отново да изчезне, надявах се два пъти по-горещо от Грете, която едва издумваше по едно “Да” или “Не” и имаше вид като че ще ръси отрова за мишки. Риа пък му даде бира и ракия, после топла телешка супа, която всъщност се полагаше в неделя. Беше се фризирала сутринта и не се беше пребраждала, както друг път при работа. Сивите й коси проблясваха в слаб нюанс виолетово. Карл три пъти трябваше да уверява, че не иска нито “Маги”, нито сол, и още застройка – също така не, преди Риа да седне по диагонал срещу него, на подобаващо разстояние, и да го загледа как си гребе супата, силно сърбайки и наведен ниско над чинията – на мен никога не би го позволила. След известно време тя попита: “Имаха сливите ти имаха ли си и те червеи?” “Лоши бяха тази година”, каза Карл, “но черешите – още по-лоши.” Зачудих се защо Грете и аз щяхме да ядем по-късно, но не се сетих за причина. “Искаш ли още супа?” “Да.” “Сготвила съм и гъст боб.” “Тогава по-добре не.” Гъст боб с метвурст беше любимото ядене на Карл. След третата порция той казва: “Благодаря, направо ще се пръсна” и продължи да заорава до четвъртата, после пристъпи към кафето и сладкиша, въпреки че по ръкавите му беше полепнал тор. В седем Риа му направи сандвичи с шунка и краставица, твърдо сварено яйце и обилно масло. До кутията за писма имаше плик с пари. “Когато Риа и аз бяхме колкото теб “, каза Карл, “трябваше при наводнения да ходим с лодка на училище.” Кимнах. “А иначе пеша”, каза Риа, “всяка сутрин половин час по дървени обувки” “Вие по дървени обувки, ние не.” “Точно така. Вие имахте истински обувки.” “Риа и аз винаги ходехме заедно.” “Не винаги.” “Но почти.” “И първо имаше служба.” След това той прикачи плуга си на теглича и потегли към къщи. Плика остави. След като Карл замина, Риа и Грете не си продумаха нито дума. И на следващия ден също. Мълчанието им продължи цяла седмица, което обаче не беше необичайно. Но че това имаше връзка с Карл, ми стана ясно едва много по-късно. Като дете смятах, че Риа харесва Карл, докато Грете пък не го харесва, така както аз не можех да понасям леля Йози, която брат ми обичаше повече от всичко. Мислех, че мълчанието е неотменна съставна част от техния живот, не по-различно от ореха, кокошките и огъня в огнището, и то не ми пречеше – та нали с мен говореха. Карл идваше винаги през есента и през пролетта – на мотопеда от Фен, със своя моторен плуг Холдер на теглича, за да изоре градината на Риа и Грете, която беше толкова голяма, че на тях им се налагаше да купуват зеленчуци, картофи или плодове само в много лоши години. Освен това той идваше със съседите в последната неделя на август, когато Риа изваждаше малиновката си, за да посръбнат предварително за панаира. Карл беше неизменно тук, беше израсъл в съседната къща. Беше напуснал Кров, защото по-големият му брат Герд се възползва от предимството си за правото върху обущарската работилница на баща им, от която се изкарваше тъкмо колкото за едно семейство. След майсторски изпит Карл пое дюкяна на починалия обущар Хорст Опгенхоф във Фен, чийто брак беше останал бездетен. Докъм 60-те години той беше имал своето препитание, но чувствително беше загубил радостта от професията си. Никой вече не си поръчваше ръчно работени обувки. Работата му се състоеше в лепене на гумени подметки и капачета на токове, освен това предлагаше евтини фабрични обувки, от лошото качество на които се срамуваше. Накрая той отваряше дюкяна само от понеделник до сряда и си купи моторния трактор Холдер, за да подобри доходите си, но най-вече, за да не прекара остатъка от дните си седнал сам в една стая. Оттогава ореше градини. Карл никога не се беше оженил, нещо много необичайно. Понякога се чудех, че никой не пое инициативата за това нито в Кров, нито във Фен. Напротив, възрастните тъжно гледаха, когато се чуе името му, и дори и мъжете казваха: “Той заслужаваше една добра жена.” – Само Грете кълнеше. Тогава прекарвах много време при Риа и Грете: През лятото – понеже имаха езерце с жаби, черния шпиц Шпиц [1] и дузина котки; а през зимата, защото Грете разказваше истории, които никой друг не знаеше, и винаги – защото шоколадовият пудинг на Риа беше по-вкусен от този на майка. Бяха ни далечни сродници, но дори татко не можеше да каже точно по каква линия. Къщата, в която живееха, беше принадлежала още на прародителите им. Беше разположена в най-северната част на Кров, там, където отвеждаше пътят към старата мелница, в която ние в никакъв случай не трябваше да играем, защото тя можеше да се срути всеки момент, а освен това там спяха скитници. Докато Грете напускаше земята, само за да отиде на църква, сутрин Риа разнасяше вестниците, след това работеше като икономка на Вим Шрат, най-едрият селянин в Кров; след обед тя събираше членските вноски на окръжното женско дружество или пък дарения за шествието на Мартин, а в края на седмицата готвеше за празнуващи компании. Двете не прекарваха заедно почти никакво време и все пак всеки ден намираха нещо, за което да се скарат, много дебели картофени обелки, сгънато наопаки спално бельо или някоя кафена лъжичка в погрешно отделение. Но спорът рядко се спираше дотук, а бързо се обръщаше към по-стари дрязги, чиито начала с намираха четиридесет, петдесет години назад: “Ти се размотаваше из световната история и гледаше на теб да ти е добре. Аз се грижех за майка ни “, каза Грете после. А Риа отговори: “Та теб още от дете те беше страх да отидеш сама и до хлебарницата, а при това, олеле, сутрин беше и тъмно.” Грете беше родена през 1910, Риа година по-късно. Баща им загина през 1917 в Шампан. Бяха имали двама братя, Валтер и Йозеф. Валтер почиваше във войнишко гробище в Нормандия; Йозеф беше изчезнал в Русия. След основното училище Риа и Грете бяха започнали работа като прислужници, за да се подготвят за брак и да скътват страничните разходи. Нямаше мъж в дома, който да носи пари в къщи. Риа е била назначена при адвокат д-р Урбан, Грете при барон фон Зюгрихт в Лемпе, заради което вероятно съученичките й са й завиждали, защото това беше град, ако и да не беше голям. Но тя се върнала след осем месеца: въпреки че Лемпе беше само на десет километра от Кров, тя беше страдала дотолкова от носталгия, че баронът не можел повече да понесе разплаканите й очи и я пратил у дома. Така поне го разказваше самата Грете. Риа казваше, щом думата стигнеше до барона: “Той не можеше да си сдържа пръстите, това беше известно.” Дълги години Грете реагираше на това най-много с: “Мълчи, има дете на масата.” Едва когато станах на шестнадесет или на седемнадесет, тя просъска през зъби: “А какво ще кажеш за Карл!” В същия момент в стаята падна една ледена завеса тишина. Главата на Риа се зачерви като отворена рана. И тя просъска: “Абсолютно нищо!”, обърна се, затръшна врата, качи се на велосипеда си и потегли. “Какво да се каже за Карл?” попитах аз. “Тя нищо не издава “, каза Грете, “но, че Карл още като хлапак беше хлътнал по нея, знае цялото село. Затова тогава тя се махна оттук, защото иначе нямаше да може да удържи.” “Е и?” “Моля те, та те не бяха женени!” “Ами да се бяха оженили тогава.” “Ама с какво? И двамата нямаха нищо в джоба.” Риа напуска д-р Урбан след девет години, за да приеме едно място като управителка при фабриканта с хартия Флинтенхоф в М., който е природен брат на д-р Урбан. M. беше на седемдесет километра от Кров. Риа живеела в едно малко стайче под покрива, имала задължения от шест сутринта до десет вечерта, а посещение на господа й било най-строго забранено, което съвсем не й пречело. Била на двадесет и три и в Кров я смятали за отпътувала надалеч. Когато се прибра у дома, съседките били поканени на кафе, за да могат да чуят какво ще разкаже Риа оттам, откъдето идва, и те са удивени например, че богатите хора в големия град не само нямат по много свине, ами дори нямат и едно. “Тя даже беше писала писма на Карл “, каза Грете, “така разказа Хени Дерксен, а мъжът й Фритц тогава беше пощальон тук.” Риа остава до един дъждовен ден на май 44-та: Тогава, когато тя излиза от противобомбеното убежище, вече няма хартиена фабрика, вилата на Флинтерхоф представлява купчина черни тухли, а и тя не притежава нищо освен един изподраскан куфар с дрехи. Тя се добира пеш до Кров. Тук за разлика от състоянието на нещата в M. яденето й стигало, но трябвало отново да дели стаята със сестра си, както като дете. Валтер е мъртъв, Йозеф е изчезнал. За Карл се знае само, че или и той се бие във Франция, или че се е бил там. Непосредствено след капитулацията Кров е евакуиран. Англичаните устройват в близост до Лемпе палатков лагер на открито, където принудително се подслоняват всички хора от областта. Никой не знае, дали пак ще види къщата си. Грете плачела през цялото време, не ядяла почти нищо и с нищо не подпомагала живота. Риа напротив през нощта крадяла зеленчуци и картофи от нивите наоколо, готвела и се грижила в палатката да цари ред. Енергичността й прави впечатление на д-р Фьокинг, един овдовял лекар от К., който през последните дни от войната поискал да разменя с роднини от Фен медикаменти срещу хранителни стоки, а после вече не можел да се върне обратно, защото междувременно К. вече се намира във френската окупационна зона. Когато Риа и майка й отново се връщат у дома с напълно изтощената Грете, запасите били плячкосани, тапетите – отлепени от стените и една голяма част от мебелировката била изгорена. За Коледа Риа получава писмо от д-р Фьокинг. Пише, че къщата му в К. била останала почти непокътната, а практиката се пукала по шевовете. Обаче неговата икономка била починала при бомбардировката на К., поради което всичко било малко занемарено, и тук той вмъква въпроса, дали госпожица Риа не би искала да приеме служба при него: И в К. тече Рейн, хората са любезни, а климатът така мек, че по тези места виреят чудесни лозя. Тъй като в околността на Кров никой не търсел икономка, нито родителите на Карл имали някакво известие от него, Риа дава съгласието си на д-р Фьокинг. Майка й не гледала с добро око, защото до К. има почти триста километра. През 1948 Карл се връща от пленничество. Говори още по-малко, отколкото преди мобилизацията си, а когато е пил, понякога му потичали сълзите. Хората във Фен смятаха, че мълчаливостта му се дължи на войната, предполагаха, че се е налагало да посреща ужаси. В Кров пък бяха убедени, че основната причина за замлъкването му било отпътуването на Риа. Може би на бойното поле той се е бил заклел да й направи предложение, може би е бил загубил страха си, бил е готов на всичко. И тогава, когато застава пред вратата, полу-мъртъв от глад, с пърхащи клепачи, отваря Грете и казва: “Риа замина, в града, при един богат лекар.” Тя рядко си идвала и никога не отивала във Фен. Карл не бил основание да отива дотам, не се полагало. А дори и да би й хрумнал предлог: Къде биха могли да се срещнат? Като порядъчна жена тя не стъпваше в гостилница, а в дома на ерген връстник нямаше какво да търси. Риа и Карл се виждат през 1959 по повод на погребението на майка й, за пръв път след осемнадесет години. На кафето седят на една и съща маса, но тъй като и двамата никога не се бяха научили как човек да разкаже на някой друг живота си, те мълчали и били втренчили поглед в покривката на масата. Риа била радостна, че има основателна причина да плаче, а Карл – когато най-после била донесена ракията. Четири месеца след това, в края на ноември, те се срещат за петдесетия рожден ден на Грете и не се осмелили да танцуват, понеже Риа още носела черно. През 1966 д-р Фьокинг умира от рак. Риа се грижела за него докрая, без за това да бъде почетена в завещанието. Десет години по-младата му сестра, която не била го посетила ни веднъж на смъртния му одър, й дава месец време да си намери ново място. Риа намира, достатъчно свят беше видяла, и тъй като и без това и принадлежеше половината от къщата в Кров, тя се върнала. Сега вече не спеше в една стая с Грете, а в леглото на майка си. “Карл идва да оре едва откакто Риа отново си е тук “, каза Грете, “преди не беше идвал, въпреки че беше орал при много други хора. Така че става ясно откъде изкача зайчето.” “Ама молила ли си го?” исках да знам. “За бога, нали тогава щеше да се приказва какво ли не.” “Но Риа го е помолила, или не?” “Да, сигурно не идва ей-така. Риа няма никакви задръжки, все й е едно какво мислят хората.” Във времето, когато Грете беше обитавала къщата сама, нямало предварително подпийване преди панаира. Изобщо рядко имало посещения. Грете не беше имала време за празненства, а трябвало да се оправя с градината, защото парите са били малко. А и тя беше носила траур повече от полагащата се година, защото не знаела, как се маха той. Още първото лято след завръщането си Риа слага малиновка и кани съседите, за да се разнесе най-после дъхът на мъртво от стаите. През 1970 – бях на две – баща ми ме заведе у тях. Трябваше да ме наглеждат през деня, за да може майка ми да работи. “Само не ме издавай, че съм ти разказвала “, прошепна Грете, когато чухме, че в задната врата се вкарва ключ. Риа влезе с две напълнени до пръсване найлонови торби, подреди покупките в килера, без да обели дума, а можеше да се очаква да мълчи цялата следваща седмица. До 1988 Карл ореше на Риа и Грете, получаваше гъст боб с метвурст, а парите оставяше. На 12-ти март 1990 Грете заспа както винаги в десет вечерта, а на сутринта на 13-ти тя вече не се събуди. Доколкото знам, Риа и Карл са се срещнали за последен път на погребението на Грете. Той вече не караше мотопед, а шестте километра от Кров до Фен междувременно бяха станали твърде много и за Риа. Малко преди нейния 87-ми рожден ден седях при нея в кухнята. Искаше да ми налее втора вишновка, беше от поминалата година, когато иззвъня телефонът. Риа каза: “Нямам никакво време”, но все пак вдигна. “Ало?” – “А ти ли си.” – “Е и? Как е?” – “Аз също съм добре.” – После замълча. Гледах през прозореца. Тъмни облаци надвисваха над градината. Там, където преди е имало картофи, растеше трева. Първите черешови цветове се разпукваха. Рейн беше прелял, както винаги по това време. Като дете не ме е било страх у Риа и Грете. Къщата им беше на височинка, която не беше заливана никога откакто в Кров помнят. “Не мисля, че ще дойдат много, и аз не съм поканила никого.” – “Ами, така ще ти излезе много скъпо.” – “Точно така.” – “До някой друг път.” “Това беше Карл “, каза тя с леко зачервени страни. Че искаше да ми налее, беше забравила. После се засмя като ученичка, която си има всеизвестна тайна и се надява, че някой може да я разпита за нея. “Всъщност как са стояли нещата между Карл и теб тогава?” Тя нищо не каза, вместо това ме погледна заговорнически, стана и тръгна нагоре по стълбата към тавана. Над мен гредите се разскърцаха, много време мина преди да се върне. Пред себе си носеше голяма кутия, увита в синкава хартия на мраморни шарки, и празнично я постави на масата, отвори капака, отметна настрани една също синкава вълнена кърпа, каза: “Обаче внимавай “, така, както ме беше предупреждавала като дете, и много предпазливо ми подаде една черна обувка, която никога досега не беше носена, един полуботуш със семпъл фасон, леката неправилност на който показваше, че го е шил самият Карл. Отпред по свода връзките минаваха през отвори, а по-нагоре се промушваха през една редица кукички до два пръста над кокалчето. Всичко беше кроено и шито наръка. Никога дотогава не бях пипвал толкова мека кожа. “Бяха шедьовърът на Карл “, прошепна Риа – толкова тихо, като че искаше да не го разбера. “Малко преди да бях заминала за Флинтерхоф ми ги направи: Щом наистина трябва да вървиш, Риа, ми каза, трябва поне да вървиш добре.”



Забележка: из: Идват и си отиват, понякога остават [Kommen und gehen, mancmal bleiben], 2001, Frankfurter Verlagsanstalt
Превод от немски: Антония Колева
Преводът е направен по: Peters, Christoph: Ria und Grete http://www.lyrikwelt.de/gedichte/peterschristophg2.htm






  
Накратко
Тогава прекарвах много време при Риа и Грете: През лятото – понеже имаха езерце с жаби, черния шпиц Шпиц и дузина котки; а през зимата, защото Грете разказваше истории, които никой друг не знаеше, и винаги – защото шоколадовият пудинг на Риа беше по-вкусен от този на майка. Бяха ни далечни сродници, но дори татко не можеше да каже точно по каква линия.

Още сведения

публикувано на сряда, декември 03 @ 21:28:31 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
Семейни дългове | От немски | проза |

2300 прочита

Бележки под линия:
[1] Шпиц – порода кучета, тук и името на конкретното куче.

Още в тази връзка
· http://www.lyrikwelt...
· Кристоф Петерс


Най-четеното в блок Семейни дългове:
Стихове


Рейтинг
Средна оценка: 1
Гласа: 1


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Риа и Грете" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.15 Секунди