Дмитрий Варзоновцев: Ситуацията на България — безправие! - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Трябва да призная, въпреки че се включвам в инициирания от „Демократически преглед“ разговор за ситуацията на България с удоволствие и съм признателен за поканата, съвсем не съм оптимистично настроен по отношение на самата „ситуация“. Сигурно това е напълно субективно чувство и в известна степен данък на руската ми менталност. И все пак би трябвало да бъде интересен опитът ситуацията на България да бъде визирана в контекста на чужда и песимистична духовна нагласа. Още повече, че последните събития в Русия (в момента, когато пиша „репликите“ си в разговора) като че ли дават основания за сравнения и съпоставки на нещата там през 1998 и тук, в България през 1996-а. В тази връзка не бих отминал твърде показателния в това отношение опит на Евгени Дайнов да види в „огледалото на Русия“ някои съществени моменти.

Според него и в България, и в Русия необратимостта на демократичната реформа не е безусловна поради една и съща причина — стремежът на политическата класа да обсеби властта, да я направи „лична“. Сигурно при моя преразказ могат и да паднат някои важни аргументи. Но в разговора няма цитати — има субективни версии, органично вплетени в нишката на ситуативния наратив.

Мисля, че Евгени гледа на нещата с много голяма доза оптимизъм. И по това с него се различаваме радикално. Защо?

Той предлага съвсем безспорни рецепти за лекуване на тази обща и за Русия, и за България ситуация. А това е преди всичко утвърждаването на правата на човека, защото тъкмо безправието на хората по отношение на властта на свой ред я прави беззащитна пред правото на „силния“, на управника. Остава обаче един не дотам изяснен момент — как биха могли да бъдат защитавани, отстоявани и разширявани правата на човека в ситуацията както на Русия, така и на България?

За мен, доколкото познавам руската, а отчасти и българската история, в дълбините на руския и българския манталитет никога не е била вградена самата нагласа за отстояване на правата на човека. Безправието винаги е било и остава екзистенциал на духовното битие и на руснака, и на българина. Въпреки че стремежът към свобода винаги е бил в основата на всички духовни блянове на руснака, а струва ми се и на българина.

Не е ли абсурдно това противопоставяне? Ни най-малко. Правата на човека наистина са свързани със свободата, но остават, макар и две взаимно свързани и все пак автономни съставки на един демократичен, западен рационалистичен — в същината си, светоглед. Едното не следва от другото, а те взаимно се допълват и имат собствени основания. Правата на човека са безспорни и естествени — те са „природата на човека“. Свободата е необходимо условие и фундаментална предпоставка тази „природа“ да се разгърне практически.Така поне би трябвало да бъде и у нас — в Русия и в България. Но... не би!

Наистина разговорният жанр дава много възможности за включване на най-различни „събеседници“, които извън този дискурс биха се разминали радикално и във времето, и в ценностното си „тегло“. Налага се да спомена Кант. Струва ми се, Кант настоява, че свободата не е безкрайна — другият е нейната вътрешна граница.[1] Не можеш Ти да бъдеш свободен с цената на несвободата на Другия.

Но погледнете каква метаморфоза търпи този Кантов императив у Фьодор Михайлович Достоевски. Не може човечеството да бъде щастливо с цената на нещастието дори само на едно дете! Наглед твърде близки, генетично свързани един с друг постулати. Но само наглед.

Критически погледнато, Достоевски твърди точно обратното на Кант. Щастието е афективен израз на тоталната свобода. Свободата, която в еднаква степен обхваща всички хора. И да изключиш някой от тази тоталност на щастието, значи да нарушиш общата свобода. Всички трябва да са щастливи. Афектът на свободата за Достоевски е задължителен, защото не може да бъде разклащан от индивидуалното нещастие. Ето я руската, славянската „съборност“, за която така нашироко и с такъв патос говорят и пишат днес в Русия, и която е била така „на мода“ в началото на нашето столетие.

Кант просто не би могъл да се съгласи с тази „инверсия“ на своите възгледи. Принципът на Свободата по необходимост включва и възможността за индивидуално нещастие.

Разбира се, бихме могли и иначе да интерпретираме патоса на Достоевски нещастието на детето е резултат от нарушаването на неговата свобода. Но и при тази интерпретация сме далеч от Кант, далеч от европейския светоглед.

Свободата не е и никога не може да бъде „следствие“ — било то на добро поведение, било то на нравствен или религиозен опит от преживяната несвобода. Свободата по принцип предшества всякакъв човешки опит.

Изглежда пак твърде „странновато“. Емпиричната история като че ли не дава никакъв материал в подкрепа на това радикално антиемпирично твърдение.

Разковничето е у Другия. Докато в руската история и актуалност другият е сам: една от проекциите на Аза, в европейската традиция (въпреки Сартр) Другият е тотално различен. Това не е огледало на Аза, както го мислят просветителите. Не само модерните европейски духовни практики, но и елинската архаика забранява това вглеждане в огледалото. Горгона Медуза се вкаменява, като поглежда в огледалото на собственото си Аз.

В руската, да речем, славянско-православната традиция Другият е тъкмо примамливото друго на Аза. Другото се обхваща и изцяло се претопява в желанието, в афекта от Аза. Ето защо всички трябва да са щастливи... за да бъде тотално щастлив тъкмо Азът.

Безправието е пряко следствие от това екзистенциално недопускане на автономността на Другия. Щом като Другият е предел на моите собствени желания, той няма право на съпротива, няма право да бъде... нещастен тогава, когато Аз съм щастлив.

Така славянската сетивност и афект са принципно враждебни на всяко индивидуално право. Промяната трудно би могла да бъде визирана в сложните фигури на мисловния свят на Достоевски. Но те трагично се оголиха в практиката за пост; не на всеобща и задължителна за всички Свобода, а на задължителното Щастие: 70-те години на съветската власт.

Ето я думата, в която потъват смачкани и разтопени Правото и Свобода ВЛАСТ.

Другият не може да бъде автономен, защото по този начин поставя под съмнение тоталната власт на Аза върху неговите преживявания и афекти. Но самият принцип на Правата на Човека ограничава такава власт — не отвън, а отвътре.

Властта е сила, която би трябвало да бъде задължително ограничавана и балансирана от правата на хората. Този радикален постулат на европейския либерализъм остава тотално неразбран и неприемлив нито за руската, нито за българската менталност.

Сигурно това твърдение е прекалено категорично. Но жанрът на разговора ми позволява това. Заострям дискусионно и реторически разговора, за да открия същинската проблематичност в ситуацията на България. А тя наистина е различна от тази на Русия. Различието не е по отношение на свободата и правото, а по отношение на властта.

Докато тоталната власт за руснака е изначално „съборна“, грубо колективна, разтваря го в една Обща душа, за българина е тотална неговата „собствена“ властна агресия. Другият не се допуска от Аза и в единия, и в другия случай. Но не се допуска в различни един спрямо друг афективни светове.

Българинът живее в един тесен свят, свят на неговата индивидуална властна агресия. Така че въпреки всичко другият успява да го ограничи — но не като Човек, а като Природа. Агресията на Аза се стопява само пред несъизмеримите, „грамадни“ сили на природата, дори и да са... на другите хора. Българинът смело се изправя срещу другия... индивид, но се скрива от сблъсъка с обществени процеси и влияния, които просто не може да включи в света на своята безмълвна и ирационална афективност. Така се стига до изграждане на много и различни „маски“, лъжливи образи на чуждия и враждебен Природен свят.

Българинът е пределно техничен, защото гради своите маски като метафори на природните сили, обизкуствява себе си чрез имитация на другото като природно.

Руснакът живее в един принципно „безкраен“ свят. Тревожи го не Границата, тревожи го тъкмо безкрайността на собствения му афективен свят. Така в руската менталност остават всесилни архаичните фетишистки страхове от това, в пукнатините на тоталния афект да не проникне „злият“ дух — Другият. И докато българинът е техничен в своето противопоставяне на свободата на Другия, руснакът е крайно консервативен. Природата поради безкрайното си тъждество с Духа не може да бъде пипната, не може да бъде лъгана чрез изкуството, чрез техниката. Но чуждото трябва да бъде постоянно разкривано, разобличавано и изгонвано. Къде, обаче? Ето тук е катастрофата. Безкрайността и колективното Аз не позволява другият да бъде изтласкан „навън“. И поради това той може да бъде само изтръгнат, изравнен, анихилиран изобщо. С други думи, на хитрината на българина противопоставя тоталното насилие на колектива. Да се справи с Другия може само чрез насилието, а силите на „сам човек“ не са достатъчни. Така руснакът изначално се отказва от собственото си право да бъде свободен, защото изключва свободата на другия.

Българинът изобщо не предполага този разкош. Техническото му изплъзване Правото на Другия да бъде друг го оставя тотално неконструктивен и по отношение и на самия себе си. Както колективната сила потъпква руснака, индивидуалният произвол потъпква българина, лишава го от публичните гаранции на Договора между свободните индивиди. Попречва дори и слабият подтик да „се договори“ с така опасния и всесилен Друг. Остава само една възможност — Другият да бъде излъган.

Но и в двата случая губи Азът, остава безправен и несвободен. И не защото някой друг му пречи, но самият той си пречи вместо друг.

И българската „теснота“, и руският „безпредел“ обаче остават тотално беззащитни и безпомощни пред света, където Различието и Другостта се оказват приоритетни.

Възможно ли е обаче „просвещение“ — „просветление“, възможно ли е Другият в края на краищата да бъде освободен в така изолираната душевност на Аза и за българина, и за руснака? Ако не едновременно, то поне за един от двамата? Въпросите, поне за мен, не са реторични. Свидетел съм на странното разиграване на несвободата в обществения дебат по отношение на „пътя към Европа“. Не бих приел именно като чужденец оптимизма на повечето български аналитици, които търсят в очевидните различия между българската и руската менталност едностранни предимства за българската. Такива няма и няма да има.

Днес в Русия опасно се възраждат изолационистките, „почвенически“ настроения против цивилизационната интеграция със света. Но и българската техническа пресметливост не дава основание за оптимизъм по отношение на възможността за интеграция с „Европа“.

И зад едното, и зад другото актуално обществено настроение стои в еднаква степен безправието и несвободата.

Като заключение отново ще се позова на твърде слаб аргумент — личностния. Апокалиптичните ми нагласи някак си „естествено“ ме водят до един абсурден извод. И руснакът, и българинът все още не са претърпели истинска душевна драма или просто катастрофа. Тяхното „избавление“ лежи именно в катастрофата, в опита за преживяване на катастрофата, без това да става отново за сметка на другия. Страх ме е да призная, че днешната ситуация на България я доближава пределно близко до това преживяване. За да си върнем правото да бъдем „човеци“, трябва (както ни съветва Ницше) да преболеем от прекалената ни „човещина“.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а