литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Красимир Делчев
Новият нефаустически хомункулус и неговата техно-фактура, интер-его-перфекция и групова адаптация




Промените в образователната европейска система, тръгнали от втората половина на ХІХ век — масовото ограничаване на класическото хуманитарно гимназиално образование и замяната му с техническо и икономическо в услуга на модерната автоматизирана индустрия и търговия — детронират фаустическия Гьотев идеал за всестранно-образования и универсално развил способностите си човек, пластико-героично себесъздаващ и себеразвиващ се като културна личност.

Сега се толерират не развитието на всички човешки способности в един индивид (хармонично-развитата личност, идеал, идващ от Ренесанса и тотализиран във “Феноменология на духа” на Хегел и в “комунизма-хуманизъм” на младия утопист Маркс, изискващи “снемане на отчуждението” и разпръснатостта на човека в парциалните способности на професионалното разделение на труда и специализация духовно-осакатяващи индивидите). Толерират се едностранчивата перфекция и развитие на добри способности в една област на производството, търговията, науката, техниката, изкуството, личната професия. Тоест, тъкмо духовното ограничаване и разпиляване в атомизираните нови “масови общества” от усреднени делнични индивиди, чието развитие към съвършенство и към надделнична уникалност и неповторимост, към богата свободна индивидуалност престава да е публичен и става частен и личен проблем. Както и “проект” трудно индивидуално-решим и себепостижим.

Изисква се голяма сила на “решителността”, вкл. справяне със страха от самотата при напускане на безличната тълпа, за да се заживее в тази нова екзистенциална онтология развита от Хайдегер и намекната в “свръхчовека” на Ницше и “рицаря на вярата” на Киркегор.

На пръв поглед ренесансовият идеал изглежда суспендиран още в трагедията “Фауст” от експерименталната алхимическа “фактура” (творение, създаване, произведение, направа) на хомункулуса. Ала само “на пръв поглед”. Защото, макар направен изкуствено, не чрез плътско-животинско съвокупление, нито чрез осеменяване или зачеване ин-витро, а лабораторно магико-алхимично, хомункулусът се оказва нелишен от вродения за всеки човек, както се е считало по времето на Гьоте (идея идваща от Русо), естествен стремеж към универсално съвършенство, т. нар. “перфектибилитет”. За перфектибилитета като вроден стремеж у “естествения човек” на Русо и неговото разгръщане чрез “подражание” критично мнение изказват Раймарус визирайки “Дискурс за неравенството” на Русо, и Мозес Менделсон в писмото си до Лесинг (вж. 1, 42-84).

Нека разгледаме накратко Гьотевата идея за перфектибилитета в хомункулуса.

Приемаме за най-меродавно нейното тълкуване в мистически план, поради доказаното двойно членуване на Гьоте едновременно в зидарска ложа и в ложа на баварските озарени (т. нар. “илюминати”, вж. 2 и 3).

В своята работна схема за цялата трагедия “Фауст” Гьоте отбелязва на първо място: “Идеалният стремеж към въздействие и вчувстване в цялата природа” (виж приложението). Още тук е зададен поривът към тоталност. От тази нагласа не е лишен и хомункулусът.

Първо, той е извикан магически и произведен алхимическиu като чист дух, логос в прозирна празна форма, звуково вибриращ и луминисциращ с интензивно-променлива ослепително-сияйна и засилваща се по негова воля светлина, красива и примамлива, но и заплашителна като огън с шум нарастващ в угрозителен трясък; чийто сияен облик, ако лишен от плът и безтелесен — вече говори, разсъждава, има възвишени цели и стремежи.

<>Второ, бидейки безтелесен, той търси да се въплъти не в каква да е телесност, а в оптимална и “мъдра”, в най-висша и най-духовна, встъпвайки като начало в тази на елементалите, на “духовете” на четирите “елемента” или на природните стихии (огън, въздух, вода и земя), от чиято “смес” и компониране е създадено всичко в Космоса. Така “малкият човек” като микрокосмос иска да възпроизведе в себе си целия макрокосмос и да може да въздейства и да се вчувства в цялата природа. В това проличава мистическата универсалност на неговият перфектибилитет.

Трето, налице са и платонико-розенкройцеровски идеи, идващи от диалога “Пирът” на Платон за идеалния, невулгарен Ерос, изобразен като небесната Любов в опозиция на земната Любов в прословутото платно на Тициан; и за пред-раждането на еднополовата личност от Андрогина, тъй като се намеква за хермафродитната природа на хомункулуса.

За въплъщението на хомункулуса послужват езическите четири природни стихии или елемента, третирани като митичния Хаос, с който Еросът се съединява, или по-точно техните “духове” (елементалите), най-вече “архето” на Талес (топлата влага, водата-океан) се съединява с “Духа-Светлина”, Логоса, Нуса, Разума, Словото в облика на хомункулуса. Така “безформеното съдържание”, което предшества съгласно схемата на трагедията (виж приложението) “празната форма” — бива оформено и Хаосът или Мракът на стихиите поема “Формата” на Нуса, Логоса, Светлината, Разумът — философският принцип на Анаксагор. Неслучайно спътници на хомункулуса при неговото бродене сред стихиите са мъдреците Талес и Анаксагор.

Налице са и съответствия с мистическата алхимическа процедура на т. нар. “опус магнум” (велико дело) и добиване “камъка на мъдростта”, най-вече с чудодейната мистико-научна метафизика на илюминатите, които са разбирали под “по-висшите същества” не друго, а “духовете”.

Това е ясно от една съпоставка със списанието “Берлински ежемесечник”, където в броя от октомври 1785 г. в статията “Нов принос към известно познание на различните сега съществуващи тайни общества” от неизвестен автор (редакторите обаче са илюминати!), четем: “И тъй ние се надяваме, чрез общуването с по-висшите същества, които ние наричаме духове, да направим нови завоевания в науките” (4, 110). Докато направилият хомункулуса Вагнер във “Фауст” заявява: “Така човекът със своите големи дарби трябва за в бъдеще да има по-висш, по-висш произход” (5, 77), имайки предвид произход от “духовете”, а не от животинското полово съвокупление.

В тази връзка в стремежа си към класическата древност и класическата красота (вечно-женственото, Елена), която копнее да похити, Фауст обявява в сцената преди лабораторията: “Тук аз стъпвам здраво! Тук са действителностите. Оттук нататък духът може да спори с духовете” (darf der Geist mit Geistern streiten — 5, 67).

Така “духовете” на класическата древност на Гърция биват противопоставени като езически божества-стихии, като “по-висшите същества” явяващи се “действителности” (сиреч действащи, сетивно-проявени) на християнското безплътие и на романтическите “призраци” (Gespenster), които нямат физическата плътност на древните божества, а са само привидения и фантазии.

Съживяването на античните класически гръцки идеали се оказва и възкресяване на действителните телесни земни радости, наслади и земна любов, на обичайния и делничен Ерос (приключението на Фауст с Гретхен в първа част). В схемата на цялата трагедия твърде често срещаме термина Genuss отговарящ на лат. Gaudium.

Говори се последователно (вж. Приложението): първо за наслада от живота на личността, търсена отвън-навътре в замаяността на страстта. Тази наслада е последвана от една по-висша наслада от действеността, от делата извиращи отвътре-навън. На трето място идва “насладата със съзнание”, красотата. За да се достигне накрая до “наслада от творчеството” изпитвана изцяло вътре в личността (5, 257).

За новият нефаустически хомункулус с техно-фактура може да се каже, че при него имаме редукция до първата форма на наслада (външната). Прави впечатление, че преди смесването си със „по-висшите същества” или с “духовете” на стихиите, с действителността на “елементите” хомункулусът няма Dasein и съществува така да се каже само в една пре-екзистенциална онтология. Той все още не е действително възникнал, а само търси и желае “да възникне мъдро” и по най-добър начин пътешествувайки из света и съзерцавайки различните биващи неща, стихии и процеси. Това са един вид негови “години на учение”. Само проблясва периодично като феномен от своята стъкленица или я разтърсва до трясък и пукот, но все още не я е строшил, не е счупил черупката на своето мистично стъклено яйце, не се е слял и смесил с топлата влага на стихиите, не се е родил като светъл слънчев Ерос от “яйцето” на Мрака, Нощта и Хаоса. Едва попаднал в голямата утроба на действителните божества-стихии-духове, той тепърва ще излезе от своето пред-раждане на плътта и ще се появи като действително разумно същество здраво стъпило на земята, т. е. като земен човек.

Наличието на тази пре-екзистенция произтича от желанието на Гьоте, отразено в схемата на цялата трагедия (вж. Приложението): противоположностите “вместо да се съединят да се направят диспаратни” (5, 257), т. е. несходни, неравни, различни, контрастиращи, отделени, разтерзани, противо-положени. Тъкмо от тази диспаратност произтича цялата трагичност на Фауст — разтерзания от множеството си противоположности човек, копнеещ да намери начин да ги обедини, ала всуе, непрестанно ненамиращ го и вечно-търсещ, жадуващ и бленуващ устремен.

Тази разтерзаност и диспаратност не е снета в съвременния човек, който е станал нефаустически, а просто тя е силно намалена като напрежение и множественост, заглушена от техно-науката, минимилизираща стремежите на обикновения човек към знание и дела, тъй като му поднася наготово удобства и блага. Тя е стоково-потребителски усмирена, без обаче копнежът да е действително и истински решен. Той просто е смален и временно-заглушен, периодично избухвайки в ирационална агресия.

Липсва универсалният перфектибилитет.

Какви са новите промени в представата за Егото и его-перфектибилитета? Ако вземем предвид класическото разбиране на Декарт за Аза като единство на душа и тяло, сиреч вътрешно Аз (душата, духа) плюс външно Аз (тялото), към което следва да добавим и разбирането на Хюм за “разширено Аз”, обхващащо освен “Мен” като самоидентичност покриваща едновременно вътрешното ми и външно Аз, също цялата област на всичко “мое”, иначе казано “околния свят” на “подръчното” дадено ми в едно da в моето Mit-da-sein в екзистенциалното тълкуване на Хайдегер, или онова, на което съм собственик, притежател, владетел или върху което се разпорежда временно: дом, вещи, инструменти, мебели, екипажи, изби, прислуга, пари, имоти, подчинени, влияние, приятели, връзки, контакти, автомобилен парк, гаражи, вили, компютри, дигитални устройства, технически средства за облекчение и засилване качествата на живота ми; чрез външното и разширено Аз се изграждат също “интер-его-логията” (при Хусерл) и “жизнения свят” (при Дилтай).

Сбито, новите промени са:

— В полето на “вътрешното Аз”: обедняване, брутализиране и примитивизиране, загуба на душевни и ментални качества в технически и научно развитите цивилизации.

— В полето на “външното Аз”: подсилена грижа за телесното здраве и външния естетически вид чрез здравословно хранене и живот, спорт, козметика, медицина, вкл. пластична хирургия и протези, мода, стремеж към дълъг живот и “вечна младост” сила и полова мощ. Това го има още във “Фауст”, когато Хомункулус, изоставяйки създателя си Вагнер, заявява, че се устремява към: “пари, чест, слава, здрав дълъг живот, а наука и добродетел — също може би”. (5, 81). Науката стана “техно-наука”, а добродетелта наистина е вече само “може би” такава, т. е. несигурна. Тези промени идват от новата йерархия на ценностите в интер-егологията, където започва да превалира външното.

— В полето на “разширеното външно Аз”: избуяване на техническото и медийно начало, облекчаващо вътрешното Аз в неговите функции и допринасящо за закърняването им, при паралелно раздуване на чисто външния “лик”, “облик” или “имидж”, вкл. до виртуални облици.

В заключение: има основания да говорим за появата на радикално нов техно-его-перфектибилитет и интер-его-перфектибилитет, суспендиращ до голяма степен “вътрешното Аз” и изоставящ идентитета на Аза почти изцяло в полето на “външното” и “разширено Аз”, където с нарастване на техно-типизирането, “промивката на мозъци” и медийните манипулации се появяват по-скоро групи или класове, респективно суб-култури от масовизирани и типизирани Азове-“Ние”, отколкото напълно индивидуални и неподражаеми личности.




*

*
*

Приложение: GOETHE, Faust ІІ. Leipzig, 1983.
S C H E M A Z U R G E S A M T E N D I C H T U N G

Ideales Streben nach Einwirken und Einf?hlen in die ganze
Natur.
Erscheinung des Geists als Welt- und Tatengenius.
Streit zwischen Form und Formlosem.
Vorzug dem fomlosen Gehalt
Vor der leeren Form.
Gehalt bringt die Form mit;
Form ist nie ohne gehalt.
Diese Widersprüche, statt sie zu vereinigen, disparater zu
machen.
Helles, kaltes wissenschaftliches Streben Wagner;
Dumpfes, warmes - -          Schüler.
[Gestrichen: “Lebens Taten Wesen”]
Lebensgenuß der Person von außen gesucht: in der Dumpf-
heit Leidenschaft: Erster Teil.
Tatengenuß nach außen und Genuß mit Bewußtsein, Schön-
heit: Zweiter
Teil. Schöpfungsgenuß von innen. Epilog im Chaos auf dem Weg
zur Hölle.






  
Накратко
Как Красимир Делчев представя този текст и каква е дискусията след това може да се чуе тук.

Още сведения

публикувано на неделя, март 02 @ 16:52:09 EET изпратено от BoryanaAngelova

Подведено под:
Пресечки | * | философия |

3056 прочита

Бележки под линия:

[1] Krauss, Werner. Die französische Aufklärung im Spiegel der deutschen Literatur des 18. Jahrhunderts. Akademie-Verlag, Berlin, 1963.

[2] Pietsch, J. Johann Wolfgang v. Goethe als Freimaurer. Festschrift zum 23. Juni 1880. dem hundertjärigen Freimaurer-Jubiläum Goethes. Leipzig. Verlag von Bruno Zechel. 1880.

[3] D’Hondt, Jacgues. Verborgene Quellen des Hegelschen Denkens. Akademie-Verlag, Berlin, 1983.

[4] Berlinische Monatsschrift (1783-1796). Herausgegeben von Friedrich Gedike und Johann Erich Biester. Auswahl. Verlag Philip Reclam jun. Leipzig, 1986.

[5] Goethe. Faust. Eine Tragödie. Zweiter Til. Verlag Philip Reclam jun. Leipzig, 1983.

Още в тази връзка
· Красимир Делчев


Най-четеното в блок Пресечки:
Фредерико Гарсия Лорка


Рейтинг
Средна оценка: 3.8
Гласа: 15


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Новият нефаустически хомункулус и неговата техно-фактура, интер-его-перфекция и групова адаптация" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди