Мария Димитрова: Предизвикателствата пред конструирането на общоевропейско социално пространство - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

При описанието и конструирането на едно математическо пространство се тръгва от хомогенността на точките, които трябва да бъдат различени и тогава свързани помежду си по определен начин. При социалното пространство, обратно, се тръгва от различията, които трябва да бъдат обединени, т. е. организирани в някакво солидарно цяло и следователно поне в някаква степен хомогенизирани.

В случая с Европейския съюз става дума за присъединяване на различни национални държави към една единна формална организация. Социалното пространство на Европейския съюз е подредба на позиции, които, така да се каже, “са в очакване” да бъдат попълнени по съответния процедурен ред. Конституирането на Европейския съюз се доближава много до учредяването на международна неправителствена организация и тук именно се очертава парадокс, понеже структурите и механизмите, чрез които европейската политика се насочва към европейските граждани като крайни адресати, са държавно-правителствени. Ето защо много често, макар и не точно в този смисъл, за Европейския съюз се говори като за хибридно образувание.

В историята подобни по мащабите си наднационални обединения са били резултат от “горещи” военни и/или революционни действия и са били организирани въз основа на тоталитарен принцип: връх и йерархия, център и периферия, господари и подчинени и пр. Европейският съюз също така се появи като възможност след края на една война, но вече не “гореща”, а след края на Студената война, довела до разпадането на Съветския съюз и на цялата социалистическа система. След победата на капиталистическия режим, при пълния триумф на капитала и тенденцията за установяване на нов световен ред, от първостепенно значение са геополитическите интереси — преначертаването на границите и новото разделение на света. Произвеждането на глобалното социалното пространство продължава да се осъществява чрез подреждане на играчите в полето съобразно с тяхната собственост и съответстващата й власт — като тук под “собственост” следва да се разбира всеки капитал, включително символния капитал. Разликата се състои не в това, че властта се упражнява чрез капитала, но вече в глобални мащаби, а в това, че самият властови принцип е друг, а именно, че самата власт е надтериториална. Това ще рече, че тя не е локализирана и не може да бъде отъждествена с някакъв връх или с някакъв център; властта е формална, но бидейки формална регулира живота на всички места, попадащи в сферата на нейното управление и влияние. Европейският съюз се учредява като сдружение на по-рано суверенни държави въз основа на конституираната формална структура, но оттук нататък тъкмо въз основа на формалните правила се осъществява съвсем реално хомогенизиране на вътрешните различия чрез упражняването на биополитическа власт. За евентуалното членство в общността се поставят редица условия, които трябва предварително да бъдат изпълнени и които регламентират начина на живот, за да се гарантира в голяма степен изравняване на стандартите и покриване на общите критерии от страна на всяка една от държавите членки (главите за приемане трябваше да бъдат затворени от всяка кандидатка за членство) с презумпцията, че така се гарантира достъпа на всички субекти на европейско гражданство до подсистемите на обществото, благодарение на които то съществува и функционира като цяло: например, всеки в общността има юридически статус и може да се ползва от защитата на закона; всеки има право на образование; всеки може да потърси медицинска помощ по реда, предвиден в такива случаи; да проявява икономическа инициатива в съответствие с регулациите на качеството на стоките и услугите на пазара; всеки може да се обединява с други участници в името на обща политическа дейност и пр. За разлика от образуванията на блоковата политика на 20-ти век, които се появяваха след трансформиране на границите и териториите от позицията на силата, ЕС се изгражда на принципа на доброволността и включеността — поне de jure (de facto някои страни бяха присъединени без общонационален референдум). Очакваше се, че принципът на консенсуса ще бъде прокаран при подписването на Конституцията от всички страни-участнички (макар че това не се случи и още не можем да кажем дали за съжаление или за радост).

Ако биополитическата власт се разглежда позитивно, то нейната първостепенна задача е осигуряването на живота на населението пред опасността от неговото унищожение. Още с изобретяването на ядреното оръжие в света се появява опасността от абсолютното насилие, което може да бъде упражнявано в световен мащаб и което като нов метафизически хоризонт променя оттук нататък и политическия хоризонт. Целият 20-век е ера на блокова политика, в която суверенността на националната държава не може да бъде отстоявана без координация с другите участнички в блока. Във втората половина на миналия век отделната държава не би могла да запази своята независимост и териториална цялост, ако или сама не притежава ядрени мощности както за мирни, така и особено за военни цели, и/или ако не се обединява с държави, които ги притежават. През втората половина на 20-ти век бяхме свидетели на развитието на ядрените технологии и тяхната концентрация в ръцете на отделни държави, наречени “ядрени”, с което се ограничаваше суверенитета на неядрените държави, така че те сами не можеха да определят най-важните въпроси на глобалната външна политика, а именно въпросите за войната и мира. При блоковата политика между Москва и Вашингтон все още имаше централна, местна, териториално фиксирана координация на съответното блоково пространство. Доколкото в съвременните условия на глобализация политиката не е загубила значението си и не е подчинена на чисто икономическата рационалност, както някои твърдят, то тя продължава да бъде блокова политика. В такъв контекст трябва да се разглежда и създаването на Европейския съюз — образуването му не е просто подмладяване на Европа с новите страни членки, а създаване на принципно нов наследник на стария играч на глобалната политическа сцена, чието оцеляване и здраве е от решаващо значение при новите геополитически съотношения. В международен контекст най-сериозно внимание изискват въпросите за връзките на Европейския съюз и НАТО.

Тъй като пазарните сили също не могат да бъдат удържани в рамките на отделните териториални държави, а пазарът е в истинския смисъл на думата световен пазар, обединяването на ЕС и въвеждането на еврото води също до утвърждаването на Европа като главен икономически фактор в глобалната циркулация на парите, работната сила, бизнеса, информацията, технологиите и пр. Това на първо място означава монетарно разтуряне на националните пазари и подчиняване на националните режими на валутната регулация на общоевропейска финансова рамка. Монетарните механизми днес са главните средства за влиянието на международните борси и за контрола над пазара. В икономическа перспектива най-уязвимият пункт за Европейския съюз е съперничеството между еврото и долара.

Още по-малко в рамките на отделната нация-държава може да бъде затворено полето на комуникациите и взаимодействията между индивидите и групите. Макар че все още се държи на националната идентичност, макар че родният език не може да бъде заменен с някакъв чужд език, колкото и добре да го владеем, макар че националните културни традиции се схващат поне в парадигмата на мултикултурализма като богатство на мултиетническата и мултинационалната общност, каквато е общността на ЕС, индивидуализацията (в смисъл на инкорпориран хабитус) на субективното преживяване на света е неизбежна тенденция. Биополитическата власт не би могла да бъде упражнява успешно, ако не формира чрез масмедиите и другите канали за дисциплиниране (като образованието, работата в наднационалните корпорации и участието в международни правителствени и неправителствени сдружения и др.) индивидуалностите на хората, които се самосъзнават като различни атоми, обвързани в единна мрежа на общуване както помежду си, така и с не-европейците. Широко известен в това отношение е проблемът за приписването на обща европейската идентичност не само на индивидите, а и на моделите за образованието, медицинското обслужване, научните центрове, транспорта, културата, каналите за достъпа до информацията и др. Много автори отбелязват, че идентичностите вече не са фиксирани, а са размити или променливи, така че в такъв ракурс трябва да се говори по-скоро за управление на процеси и на потоци от хора, стоки, финанси, информация и пр., а не на веднъж завинаги затворени общности с непропускливи граници и застинали самоличности.

Властта винаги е била символно произвеждан посредник в комуникацията. Вече бе подчертано, че в Европейския съюз властта преди всичко е структурирана като формална организация. Всяка организация е механизъм за диференциране и разпределяне на властта. Упражняването на властта обикновено се мисли като отношение между доминиращи и доминирани, между елит и маси, между мнозинство и малцинство и пр., т. е. като бинарно асиметрично отношение. Но в Европейския съюз се предполага липса на привилегии по какъвто и да било показател и отсъствие на деление на нациите на високопоставени и нископоставени; властта се свързва по-скоро с координиращи функции в мрежата от институции, системи и подсистеми. Поемането на съответните отговорности и задължения става на ротационен принцип. Кръговодинамичният характер при заемането на лидерските позиции, обаче, не отменя линейната, асиметрична и йерархична форма на траекторията на решенията “отгоре”, вземани на равнището на Европейските институции, и спускането им “надолу”, т. е. към колективния субект на населението. Следователно, вертикалата се запазва, но нейната йерархия е субординирана спрямо ротационния принцип. Това превръща националните правителства в междинно звено, така че що се отнася до вертикалната подредба, то за нея трябва да се говори поне като за тричленно отношение: 1) транснационални институции, 2) национални институции, 3) публика. По самата си посредническа позиция националните правителства приличат на двуликия Янус — могат да демонстрират лоялност (или липса на лоялност) в зависимост от това дали в дадена ситуация са обърнати към електората си, или към Европейските институции. Администрацията на Европейския съюз, както и националните административни апарати, образуват двоен бюрократичен обръч и в двойна степен възпрепятстват прозрачността, отчетността и контролируемостта при дебатите и гласуването на решенията, тяхното коректно и своевременно свеждане до публиката, както и наблюдението върху ефективността на мерките при изпълнението им.

При формалната структура на властта администрацията, т. е. Европейската комисия, има инициативата при предлагането и прокарването на законите — именно тя ги очертава пред Парламента и съответните комисии, където те се обсъждат, отхвърлят, допълват, поправят и/или приемат. В нея работят професионални комисари в предварително съгласуван по длъжностите си екип, така че чрез отговорностите на комисарите да се обхванат всички главни сектори на регулацията на живота на европейското население. Европейската комисия всъщност е представителната администрация на Европейския съюз и тя се назначава и гласува от Европейския парламент, обаче това става винаги an bloc и на практика от инициативите и предложенията на администрацията зависи до голяма степен работата на общоевропейските партии, участващи в Европейския парламент. Това създава зависимост и подчинява партийната работа на административните задачи. Европейският съюз като формална организация, служеща на целите на “безалтернативната демокрация”, не предвижда политически дебати и борби относно евентуална смяна на режима на управление, а само относно неговите насоки, ефективност, разширение и пр. От комисарите се очаква да действат като професионални служители, които защитават общите “европейските интереси”. Но какво трябва да се разбира под такова понятие като “европейски интерес” вътре в Европейския съюз не е много ясно. Малките държави-членки например се страхуват и вероятно основателно, че ще заемат мястото на постоянни малцинства, подчинени на мнозинството, образувано от многочислеността на населението на големите държави; от друга страна едно постоянно число индивиди и държави могат да се надяват, че ще се радват на статуса си на фиксирано веднъж и завинаги мнозинство.

Един от най-дискусионните въпроси е дали вземаните решения са в интерес на гражданите или на държавите, предвид това, че гражданското общество и държавата рядко артикулират своя интерес по един и същ начин. Подобен е и проблемът с оспорването от страна на една държава или на група държави на общите цели, които си поставя Европейският съюз. Упълномощаването да се налага вето чрез изразяване на несъгласие може да възпрепятства или направо да блокира работата на общоевропейско равнище.

Възниква също и въпросът с представителството на електоратите. Дори и някои партии да са получили огромна подкрепа на своите избиратели на национално равнище, те могат да участват в Европейския парламент само под знамената на вече съществуващите общоевропейски партии и под рубрики, които предварително са утвърдени не с оглед на програмите на съответното национално равнище, а с оглед на общоевропейски параметри.

_ _ _

Казаното дотук не изчерпва и малка част от трудностите, с които се срещаме като граждани на Европейския съюз, но представлява опит да се покаже, че като философи сме изправени пред предизвикателството да обмислим нови начини за описание на пространството, което обитаваме, защото старото описание вече не е достатъчно или направо не върши работа. Самото описание на обществото и анализът на случващото се в него, както знаем, е изключително важен аспект на самия социален живот. Социалната ситуация става различна, ако я интерпретираме различно. Практиките се променят, когато самият дискурс се променя и се преосмислят категориите, на които почива. И тогава логично си задаваме въпроса дали когато се появява една нова онтология или един нов световен ред, задължително се деонтологизира стария и по какви пътища става това.

Използвана литература:

1. Andreas Follesdal and Peter Koslowski, eds., 1997: Democracy and the European Union. Studies in Econmic Ethics and Philosophy. Berlin: Springer-Verlag.

2. Michael Hardt and Antonio Negri, Empire, 2001, Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press

3. Зигмунт Бауман, Глобализацията: последиците за човека, 1999, София: ЛИК.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а