Нандор Гион: Няма да е злополука - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

В недружелюбната зимна нощ, в извънредно влажното купе на един мръсен международен влак е малко трудно да си общуваш за някогашните прекрасни лета и зеленеещите се хълмове с лозя, дори да ти показват прекрасни цветни и облени от слънце снимки, Шандор Бозоки обаче с кротка ревностност вадеше от изглеждащото бездънно куфарче снимките от Бараня, по тях тъкмо узряваше гроздето, реколта обещаваше да е добра и както разказа, наистина многобещаващ бил гроздоберът онази есен, млади момичета берели гроздовете и вечер пеели чудно красиво. После, разбира се, войната застигнала и тях, Шандор Бозоки избягал от долината на Драва, понеже обявили награда за главата му, може би защото като хрисим библиотекар е раздавал на читателите не най-подходящите книги или може би заради каменния му дом и прохладна изба, и те стигали, за да трябва да замине спешно, оттогава чете лекции на сбирките на библиотекарите за скучни специализирани знания и в резултат на това пътува доста. Срещнахме се на дебреценската гара, съвсем случайно, качихме се на първия бърз за Будапеща, Шандор Бозоки настояваше да седнем в първото купе за пушачи до вагон-ресторанта, понеже и двамата сме заклети пушачи, в купето за пушачи обаче нямаше пепелници, хулигани ги бяха изпочупили всичките, сигурно пътуващите преди нас са били пияници, защото твърде много бутилки от бира и две шишета от водка се търкаляха напред-назад при потракването на влака, килимчето бе мръсно, миришеше на водка и бира, но това въобще не смущаваше Шандор Бозоки, тренирания пътник, гледаше увеличен грозд и казваше:

— Лятото тогава бе дълго и гроздовете се наляха със сладост.

Аз не съм трениран пасажер и напоследък не обичам носталгичните разговори, защото те обичайно завършват тъжно.

— Откъде идва този кирляв влак? — попитах нервно — Никога не съм виждал толкова скапан международен бърз влак.

— Не знам точно откъде идва, но със сигурност доста отдалеч — каза Шандор Бозоки разсеяно и извади нови снимки от куфарчето си — Ето го и големият орех пред винарната. И ти веднъж поседя под него след една успешна среща с читатели. Жалко, че само веднъж ни посети.

— И сега идвам от успешна среща с читатели — казах — Обяснявах на чудно красиви гимназистки колко велик писател съм.

— Повярваха ли ти?

— Направиха се, че ми вярват. Но пред гарата се срещнах с една друго лошо момиче, поиска ми цигара и след като й дадох ме увери, че вярва, че съм велик писател.

— Тогава може би не е била съвсем лошо момиче — каза Шандор Бозоки и ми показа следващите снимки, на които трима мъже стояха между лозовите пръчки: Шандор Бозоки, по-големият му брат и един непознат мъж, и тримата се усмихваха, явно с надеждата за богата реколта. — Направих увеличение от една групова снимка. Помниш ли Лайош, брат ми?

— Да.

— Той остана у дома да пази къщата, лозята и винарните. Застреляха го.

— Кои?

Показа непознатия.

— Миодраг. Имаше малка спретната къща на хълма зад селото и добре се грижеше за малкото си лозе. Навремето живеехме като добри приятели.

— Защо е убил Лайош?

Шандор Бозоки повдигна рамо.

— Може би е желаел голям дом и голямо лозе. Сега вече ги има. Само че аз вече събрах парите. Две хиляди долара. Толкова са нужни за едно посещение.

— Искаш да посетиш отново родните места?

Тръсна глава, дръпна прозореца, погледна към заснежените поля, запали цигара.

— Аз вече няма да се връщам. Ще платя пътя другиму. За това събирах.

Значи и този носталгичен разговор завърши зле, както и предполагах.

— Разкарай тези снимки — казах — и да се преместим в по-чисто купе.

Грижливо прибра снимките в куфарчето и погледна часовника си.

— След половин час трябва да се срещна с един човек в това купе. Въобще не съм го и виждал, знам само, че се казва Леонид и че търгува с вратовръзки. Ще поискам да си купя една огненочервена вратовръзка. Но дотогава може да се преместим във вагон-ресторанта и може да ме почерпиш с чаша вино, със сигурност са ти платили хонорар за литературните ти фукни.

Бях получил хонорар и се радвах, че мога поне за половин часа да се преместя от мръсното купе в известна степен по-чистия вагон-ресторант. Там един-едничък сервитьор скучаеше, от дълго време ние бяхме първите му клиенти и се показа доста услужлив. Поръчах две чаши вино, седнахме до прозореца, взирахме се в тъмнината навън и разсъждавахме за качеството, тоест за резливостта му. Междувременно малко се пооживи, нахлуха и двама небръснати младежи с еднакви лилави панталони и еднакви минзухарено жълти кожени якета, очевидно обичаха ярките цветове и някак имах чувството, че нас следват. Чувството ми и този път не ме излъга, защото едва ни сервираха питиетата и единият дойде при нас и тихо каза на Шандор Бозоки:

— Ние ще свършим по-евтино тази работа от Леонид.

Шандор Бозоки също отговори тихо:

— Трябва ми най-добрият чужд професионалист.

— Ние също сме чужденци и си разбираме от работата.

Шандор Бозоки премери младежа.

— Не се доверявам на хора, които носят лилави панталони.

Очите на грозноликия тип проблеснаха заплашително, сетне все пак се оттегли, с другаря си се дръпнаха в единия ъгъл, шушнеха нещо зад гърба ни, без да разбираме на какъв език. Можехме да се върнем към анализа на виното, но преди да се задълбочим зад гърба ни една стъклена чаша падна и си разби на парчета, после се чу шумно повръщане. Обърнахме се. Двамата младежа в лилави панталони прегънати на две, задушавайки се, се клатушкаха към вратата, когато тя се хлопна по тях, сякаш се причу вик. И тогава вече и Шандор Бозоки и сервитьора кашляха и подсмърчаха, а моите очи се просълзиха, почувствах безмилостно остра смрад, гърлото ме пристегна.

Затичахме се обратно към мръсното купе, задъхвайки се, около пет минути не успяхме да продумаме и само тежко дишаме. После запалихме по цигара и все още не разбирахме какво се беше случило. Тогава влезе един облечен официално мъж, около тридесет годишен, в ръката си държеше дипломатическо куфарче, поздрави учтиво, седна, после ни огледа с невинните си сини очи, отвори куфарчето си и нареди пред себе си вратовръзки на седалката. Извинително се оправдаваше:

— Съжалявам, че вас също ви накарах да кашляте. Бях принуден да напръскам с малко дезинсекционен газ онези въшки. Да не тормозят клиентите ми.

Шандор Бозоки си избра една огнено червена вратовръзка и му даде един дебел бял плик и снимката, на която трима мъже стоят в лозето. Елегантният чужденец сложи плика в чантата си, снимката разгледа продължително.

— Той е — посочи Бозоки снимката. — Име и адрес на гърба.

Леонид обърна снимката и неодобрително заклати глава.

— Миодраг... Хубаво име. Злополука ли да бъде?

— Не — каза рязко Шандор Бозоки.

— Нож или пистолет?

— Все едно. Снимката сложете до главата му.

— Ще ви съобщя, къде и кога очаквам втория плик след като свърша работата – каза елегантно облеченият мъж, после стана, учтиво се сбогува, излезе от купето, без да прибере разстланите вратовръзки.

Шандор Бозоки леко тъжен, но все пак доволен се облегна назад.

— Вратовръзките ще поделим — каза. — Винаги може да потрябват. И вече можем да потърсим по-чисто купе. Бих искал да ти покажа още много прекрасни летни снимки.

Забележка: преведе Николай П. Бойков

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а