Двайсет години закусвам не в моето си легло.
“Само скитам, така и не се завръщам в дома си.”
Прорицалището бе толкова хладно в лятната жега,
че в полумрака тръпки разтърсиха потното тяло.

От пророчеството за да се скрие, вкъщи той се престори на
смахнат селянин: плюеше, мрънкаше под нос глупости, пипотеше мъже.
Плъстена гугла криеше добре поддържаните коси,
дълга дреха не даваше да се види, че съвсем не е мършав.

Стисна ралото, впрегна магаре с вол —
едно добиче за лятото, едно за зимата.
Още се зазоряваше и комари го хапеха по врата.
Нищо не значат тия двайсет години. Нищо.

Сееше в разораните бразди сол — царството му, Итака,
е пресъхнало море. Устните му неспирно се гънеха като на луд.
Паламед, Агамемнон и Менелай обаче
го докопаха – трима влъхви, дошли без дарове.

Единият го привика меко, с гласа на здрача — той не се отзова;
вторият викна мъжката, като пладне — продължи да оре
и да трови със сол земята. Третият го повика
като утро, като призив в зори. Напразно.

Грабнаха новородения му наследник, Телемах,
и го сложиха на земята, пред вола впрегнат.
Проясниха се бащинските очи, скочи, сграбчи го, до гърдите си
го притисна — с ръце солени към парцаливите дрипи.

Засмяха се тримата, тупнаха Одисей по рамото,
отведоха го със себе си, да пият за двайсетте години.
Чак до края приказваха за жени — не за битки. Пияни
се прегръщаха един друг, да не си спомнят бъдещето.







Назад (2/5) - Напред (4/5)