Ида Хедкович: Опитвам се да си спомня - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

My name is Isobel

Докосването е част от стъпването. Подът е на рисувани цветя, разположени на еднакви разстояния едно от друго. Тя е боса. Стъпалата й са хладни. Танцува й се. Сама. Усещането за собственото й тяло е един вид нужда. Болезнена, но необходима нужда. Раздвижвайки бавно пръстите на краката си, тя се протяга към пода и едва доловимо го докосва. Те започват да поемат тежестта на тялото постепенно, с равномерност и съсредоточеност, докато то не се отлепи изцяло от мястото, на което е стояло досега. Напрежението се усилва. Стои известно време абсолютно изправена на пръсти, след което се спуска на петите си. Замисля се за момент. Замисля се и тялото й, застинало неподвижно насред пространството. „Какво знаеш ти за любовта?”. Тя се изправя рязко на пръсти, като ужилена. Петите й отново усещат въздуха около себе си. Лека несигурност се долавя този път в движението й, но тя бързо отшумява. „Аз обичам. Не ми е нужно да знам повече” — отсича наум. След което протяга бавно ръцете си напред и пристъпя едва доловимо. В същия този момент, навън, един безименен човек усети първият полъх на настъпващия откъм северозапад вятър. Малко след това вятърът вече си бе проправил път измежду хилядите сгради на града и бе продължил в югоизточна посока с равномерността на пътнически влак с безкрайно много вагони. Изабел също усети настъпването му през отворената балконска врата.

Изабел не й е истинското име. Но го беше измислила като малка, тъй като въобще не харесваше своето. След време никой вече не я наричаше другояче освен Изабел, дори родителите й.

Живее на четвъртия етаж в една от онези стари къщи, строени в началото на века, в центъра на столицата. Тъй като през втората световна война там беше падала бомба която бе засегнала част от стълбището, сега то бе наполовина от цимент, а по-нагоре от дърво, боядисано в червеникаво-кафяво. Апартаментите тук са малко и просторни, с големи тесни прозорци и масивни двукрили врати. Подът от дюшеме бе боядисан в същото онова червеникаво-кафяво като стълбището и създаваше усещане за нещо старо и аристократично. На Изабел не й харесваше много много този цвят за това след време нарисува върху него цветя.

Апартаментът, в който живее Изабел е полупразен. Може би впечатление за това създават размерите му, но въпреки всичко

Изабел се влюби. Първо хареса гърбът му. В него виждаше особено равновесие, нещо, което тя на пръв поглед не притежаваше. Много хареса и начинът, по който той си държеше ръцете в джобовете. С радост констатира, че и тя обича да си държи ръцете в джобовете. След това откри, че той често пуши като върви. Тя не пушеше.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а