Феридун Заимоглу: Кожи - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Антикварят е само кожа и кости. Пощипва се по опакото на дланта — на някакво сърбящо място, всъщност може би просто го разтрива. Едно куче промушва муцуната си през пластмасовите шнурове от завесата против мухи на вратата. Антикварят бръква в една кофа до трикракото столче и хвърля шепа чакъл към кучето, което наежва козината си и отстъпва, скимтейки. Връщам месинговия свещник на мястото му, при което катурвам тумбеста кутийка. Капакът й се отделя, с дрънчене описва кръгове по пода. Келнерчето балансира върху таблата две чаши зелен чай и вдига поглед едва когато вече е застанал пред стария човек. Антикварят посяга с две ръце към чинийката под чашата, издава устни напред и поема една глътка. Щом кима, момчето се обръща към мен, заглежда дългите ми коси, после погледът му се стрелва към нелакираните ми нокти. Децата тук са известни с това, че се събират на изхода от селището и погват непознатите, които им се виждат женствени. Камък от прашка веднъж е коствал живота на един дългокос. Нетукашните в техния по селски завалян говор се наричат „изтърбушени чучела“. Момчето събира празните кафени чаши от първата поръчка, след това намества скъсения до пънче молив зад ухото си и отшляпва в големите си налъми.

Чакаме жената на антикваря, тя отговаря за цените, тя прибира парите. Мъжът й има задачата да подслажда чакането на клиента. Говорещ макет. Той посочва към поръсените със захар мекици под теления похлупак, аз поклащам глава. Оставям чашата върху страничната масичка, изправям се, коленича и поглаждам една простната върху килим сватбена постеля. Антикварят беше казал, че я били получили на комисионна от възрастна селянка, която на свой ред я била наследила от баба си по бащина линия. Търговията на чужда сметка ще си струва за тях, сигурен съм, че надценката им формира две трети от цената. Постелята от първата нощ пази като свидетелство едно светлокафяво петно, кръвта от дефлорацията е печат за автентичност. По обточената дължина и ширина фантастични растения се увиват около Адам и Ева, вижда се сърненце с лъвска грива да лежи до лъв, който изпъва два окопитени предни крака. Стара легенда, избродирана върху материя, която на допир е като тъканта на белег. За постелята антикварят поиска хиляда долара и ми беше отнел надеждата, че ще мога да се спазаря с жена му, шефката. Отпускам се в плетеното кресло и пия горчивия зелен чай, за който ме бяха предупредили. Натъпкват с листа една цедка колкото женски юмрук и сервират първите четири запарки леко подсладени. Настойката ме удря в стомаха, изпивам го наведнъж, защото знам, че с предозиран чай тук подлагат на изпитание нетукашните мъже.

Една ръка разделя шнуровете на завесата против мухи и в следващия момент в стаята застава масивна жена. Роклята й очертава контурите на височините и падините по месата й и свършва при глезените на краката с пришити ресни. През раменете си беше наметнала кадифена пелерина, зацапана кордела от завеса служи за колан. Старият мъж се изправя церемониално, време е да опразни територията за шефката. Вглеждам се в жената, тя е свикнала на това и не прави физиономии. Долната й устна е изцяло татуирана, все едно я е потапяла в мастило. На брадата й откривам един обърнат тризъбец с притъпени зъбци — знак за отбрана, който би трябвало да разпръсне злото по четирите посоки на света. Върху доячния мускул на лявата й ръка се откроява символ, какъвто си е татуирал и антикварят: кръг, промушен от стрела, чийто връх сочи навътре. Старият мъж вече ми е разкрил, като при това внимателно е следил, дали при думите му ми избива червенина: знакът символизира пенисът, проникнал докрай във влагалището и опръсканата с мъжкия сок яйцеклетка. Насочената навътре стрела предава желанието на майката за мъжко потомство. Момичетата тук ги дават на други, те приемат името на някоя чужда фамилия, едно момиче е непотребна уста, която храниш, докато стане за целувки. От дъщерите нищо добро не може да се очаква.

Често срещаме гост при нас, казва жената, разчуло се е, че когато някой човек се заобикаля с документи на времето, става по-щастлив. Думите «документ на времето» тя произнася, все едно, че иска да изплюе парче стара дъвка. Както стои права, тя втъква една саморъчно свита в цигарето си от седеф, къса си кибритена клечка от отделена кибритена лента и поднася пламъка под изкривената цигара. След дълбоко дръпване тя се разполага върху една ракла за чеиз. В присъствието на жена си антикварят се спаружва до гърбушко, той трие и мачка ръцете си, и тъй като разпореждане не идва, решава да се огледа за някой подходящ пред магазина. Още не настъпил сумракът на кучетата и няма какво да се притесняваш, че гладните животни, по това време са поели диря и са устремяват към центъра на селото. Но антикварят се вкисва при вида на черната кучешка муцуна, грабва един остен, който всъщност също е изложен за продан. Жена му го следи с очи.

Той каза ли ти цената? казва тя.

Хиляда долара, казвам аз, не мога да похарча толкова. С тези пари иначе трябва да карам три месеца.

Без да смяташ наема и текущите разходи, казва тя.

Естествено, казвам аз, всъщност имам пред вид само домакинския бюджет.

Колко й даваш ти? казва тя.

Триста и петдесет, казвам аз, това ми е максимумът.

Определено твърде малко, каза тя, огледай се спокойно наоколо, намери друг документ на времето. Парите ти ще те направят щастлив в моя магазин.

Тя хвърля една проядена от молци качулка за покаяние върху сватбената постеля, принадлежала, както ме уверява тя, на един отшелник в горите, който си я слагал винаги когато слизал в селото. Не му се е удавало да прогони себеомерзението чрез отречение, и той виел в своята земна пещера, виел така, че пред неземното безумие на мъжа побегнали дивите кучета, и виел, докато свърши и тогавашният старейшина на селото беше пратил да извикат нея, шефката. И така тя запретнала поли, стиснала основата на носа си, защото там, под третото, духовното око, се стичат потоците на главата, отскубнала се от приказките на снахата, на която тя притиснала петте пръста на десницата си към лицето, за да й даде да разбере, че се е потопила във вниманието на шефката; изкачила се по склона, на който селото дължи името си, крачела от една скална пукнатина на друга, избягвала коренищата-капани, които били заложили млади безделници, през това време се молела за милост, Неговата милост, за да не се изплаши при вида на умрял — защото с това вече не можела да свикне: мъртвият бил свидетелство на един друг свят, за който тя не искала нищо да знае, докато не е изчезнал дъха в гърдите й. А когато се изкачила до земната дупка, не видяла протягащите се към нея ръце, тъй като тогава тя минавала за едно от най-красивите момичета, и всеки мъж със сок в слабините искал да я попипне, да я склони за целувка и да поеме в уста големите й добре оформени гърди.

Сърцето ми не е заето, казва тя, и нищо не означава фактът, че съм взела за мъж това момче, защото той ме отвлече против волята ми и ме разрани, така че на баща ми не му оставаше нищо друго освен да ме даде, нямам братя, а кръвното отмъщение не е работа за женчовци. Да се върнем към земната дупка, казва тя, изкачих се, и понеже глава му лежеше близо до отвора, падаше достатъчно светлина, за да разпозная смъртната гримаса, в която се бяха сгърчили чертите на лицето му. Веднага припаднах и се сринах като чувал с цвекло върху мъртвия отшелник. Когато отново отворих очи, те с общи сили ме бяха измъкнали. Сигурна съм, че не бяха пропуснали възможността да ме докоснат навсякъде, където се намират скъпоценностите на една жена, така се изразяваме ние, не влагалище, а скъпоценност, не гърди, а скъпоценност.

Аз съм отвъд добро и зло, казва тя, затова мога да говоря свободно пред един непознат, но да се върнем към качулката за покаяние, извадиха цялото притежание на мъртвия, и освен оглозгани кости и омазани с водата на мъртвеца парцали беше само тази плъстена шапка, аз веднага предявих претенции за собственост, нали не ми платиха, че го опях за отвъдното, и ето я нея, а ти можеш да я имаш, оригиналният трофей струва само сто долара.

За тази шарлатанка без съмнение има различни способи за ценообразуване, тя записва числата едно под друго, тегли една черта и отбелязва някаква сума според както я чувства. Мехът за глава излъчва нечестивост, а тя го е изложила като стока. Вярвам на нейната история, хората от околността ги удържат насила да не напускат поселенията си. Приписват й лошо въздействие, повежда живите към грях.

Трябва да го обмисля, казвам аз, ще пообиколя селото и ще се върна след час.

Нали не се измъкваш от неудобство? казва тя, не ми се ще да те чакам напразно. Ако нямаш намерение да купуваш, просто ми кажи. Ще затворя магазина, ти ще поемеш по твоя път, и двамата ще сме в мир с божия помощ.

Жено, дръж си езика зад зъбите, казвам аз, или искаш да се разправяш с мен?

Не, казва тя, както е угодно на господина.

Когато разделям завесата против мухи и излизам навън, антикварят се спуска към мен и ми подава остена. Кучетата, господине, казва той, никога не се знае къде те причакват, един по козината и разбират силата ти.

Отминавам, един момък с жълти гумени ботуши дере кожата на прясно заклана овца, застива и ме поглежда сурово, за неверника той няма нито месо, нито поздрав, просто изчаква да изчезна от взора му. Покрай малки парчета земя, опасани със сухи прътове и дъски, в сухото корито на потока се препъват козли. В горещината шишарките в корените на пиниите хрущят, откъртени от вятър и буря гранитни отломки са разхвърляни със стотици по изпечената и вкоравена в кафяви тонове земя, из поля и гори и из градините на селските къщи. Благоденствието беше избило преди немного време и беше направило от слугите земевладелци. Следвам някакъв път, настелен с калдъръм, и отново се оказвам пред едно кафене-градина. Минавам през въртящата се дървена кръстачка на входа и към една маса под стар дъб ме повежда стар мъж по бял потник. На най-дебелото разклонение на дървото е сложена дървена табела, в която е прогорена мъдрост на известния със своята боязън от бъдещето селски светец: "Почистваме. Свинщината на последния ден ще ни разкаже играта!" Поръчвам студена прясна вода. Всички маси са заети от мъже, поставили ръце като че в отбрана срещу завиждащи за храната атаки, те дъвчат и гледат напред, не им изнасят представление, което да им попречи да гледат пред себе си и да гълтат хапките. Подпъхнали са хартиени салфетки под кръглите биета на пуловерите си, щипка маниери. Келнерчето от отдеве носи кана вода и чаша, отново разглежда косите ми, след това сключва показалец и палец в кръг и многократно пъха нос в него.

Абе, я изчезвай, казвам аз, ще ти счупя кокалите, ще ти счупя всеки пръст поотделно, ще ти отрежа всички пръсти и всичките наведнъж ще ги набутам в дупката курвенска на майката ти.

Aй стига, бе, казва той, кой си ти всъщност? Ако не внимаваш ще произнеса някое проклятие на нашия Господ и вече няма да можеш да го вдигаш, ще ти се разпадне на прах, това да го знаеш от мен със сигурност.

Хубав белег имаш тук на челото, казвам аз, ще ти изпиша още един втори до него, и ще направиш кариера като изрод за показ — заставаш на пазара и разказваш историята си на лапачите на мекици тук. Който насилва късмета си, му обърсват някой.

Не и ти, казва той, внимавай някой да не те хване за женските коси и да те повлече през селото. Мъжът по бял потник му подсвирва и той за момент не може да реши дали според действащото мъжко право няма да се изтълкува като малодушие, ако се отзове на този, който му дава хляба. Привлякъл съм вниманието на няколко селяни, те вдигат глави, ръцете им остават там, където са си. Момчето се забързва към друга маса и прибира чаените чаши, пълня замърсената по ръба чаша с вода, изливам през рамо и поднасям гарафата към уста. Изпразвам я и насочвам крачките си към въртележката на изхода, връщам се по обратния път, касапинът си върши работата и не ме дарява с поглед, влизам в магазина за антики и изглежда все едно шефката не се е помръднала от мястото си за изминалото време, не съм в настроение да я поздравявам, антикварят седи мълчаливо на трикракото столче. Господинът държи на думата си, казва тя, добре дошъл за втори път, е, какво реши? Искам я, казвам аз и вдигам на четиристотин. Четиристотин са по-малко от половината, казва антикварят, нека се разбираме правилно. Иначе няма да имаме никаква печалба и при тези условия притежателката на постелята няма да намери основание да се раздели с нея. Не си държим магазина като пропусквателен шлюз за стоките на другите хора, от какво да живеем? Всичко това не интересува особено нашия господин, казва тя, той разполага с ограничени средства, а аз не съм упълномощена да свалям цената. Тя млъква, няма смисъл да се опитвам да й въздействам.

Какви са тези татуировки? казвам аз.

Стар обичай, казва тя, нямах и шест години когато светецът започна да добавя нарези в кожата ми и да ми нанася с върха на една игла екстракта, сам приготвяше пастата. Когато се разчуеше, че някоя жена е родила момиче, той отиваше при нея и й искаше майчино мляко, което добавяше към пепелта от огнището, забъркваше животинска жлъчка и вътре стриваше черупки от орехи и малко къна, а после посвещаваше дълго време да ме разкрасява, защото това е милост. Обаче след сватбата жената при нас не бива да се татуира, имам много пронизани кръгове по тялото си, мисля, че светецът беше много увлечен от прелестите ми, но не биваше да се жени за още една жена, тъй като жените му биха превърнали животът му в ад.

За отшелника ли става дума при този свят човек? казвам аз.

Не, казва антикварят, отшелникът също беше свят човек, но той се беше отвърнал от нас, и знаем до какво доведе това.

Не споминай с лошо мъртвия, казва тя, аз бих имала всички основания да му се сърдя, но стискам уста. Свят да е. Когато беше в града, нас, момичетата, ни взимаше скута и искаше да ни люлее и ни люлееше докато си измокряше пояса. Ей, на, видя ли, казах нещо лошо за него. Млади човече, ако внимателно разгледаш качулката за покаяние, ще видиш два мънички процепа за очите, през които отшелникът е зървал нещо навън. Човекът до смъртта си остава любопитен. И търси смъртта, защото се пръска от любопитство и не може да дочака да премине границата.

Да, казвам аз, тъй ще да е, аз се ограничавам с това да приглушавам любопитството на хората и да ги връщам към живот.

Какъв е занаятът ти? казва антикварят, и когато му откривам, че съм лекар, той поглежда към шефката и започва като луд да се чеше по опакото на дланите си. С един удар напрежението спада, дебелата привежда в ред косите си, като че трябва да се яви пред истински господин.

Добър си ти, значи, значи добър си. Ако знаехме, на теб, господине, по-доброто посрещане щеше да ти е сигурно, а ние щяхме да говорим с теб, както заслужават положението и професията ти. Вагабонти ни идват тук всякакви, мислят си, че могат да ни водят за носа, че не знаем колко са ценни нашите документи на времето. Това ни е яд.

Антикварят забързано напуска помещението, скоро щял да се върне, господинът трябва да се чувства удобно, тяхната къща била моя къща.

Значи си лекар, казва тя, израждал ли се новородени от майките им?

Не, казвам аз, моята област е общата медицина.

Веднъж за малко да го направя, казва тя, стоях редом с една акушерка, не се изплаших много, когато видях мокрото брутално лице на кърмачето. Някои бебета вече имат лице, когато идват на този свят, при други трябва тепърва да се оформи. Акушерката ми обясни, че малкото няма толкова много място за запор в голямото майчино тяло.

Място за запор е добре, казвам аз, ах, хубавите ми селяни.

Шефката вдига поглед, уверява се, че не искам да я обидя, усмихва се фалшиво и показва златните си зъби. Господарката на джунджуриите. В откритите полици на един вграден шкаф има розови венци от костилки на маслини или на фурми, нащърбени кристални съдове, лупи, монокли, рамки за очила, ръчни часовници с повредени циферблати, сребърни ковчежета и дори ръждясали кутийки за хапчета. Трябва да е надживяла много съседи и да е откупувала или присвоявала наследствата им.

Върху един рафт откривам цяла сбирка от негърски фигури: човек трябва да противопостави нещо на падението, пък било то и вехтории от домакинствата на мъртвите.

Антикварят се втурва вътре с решителни крачки и домъква със себе си едно момиче, което трябва да са събудили от дълбок сън. То се оглежда безпомощно и по знак на шефката сяда до нея на раклата за чеиз. Дългите му мигли са тежко гримирани. Полата му стига до босите стъпала, върху плисирания креп на полата му са пришити обли кръпки. С усилие момичето потиска една прозявка, то стисва зъби, дъвкателните му мускули изпъкват. Долната му устна е татуирана, един мотив с чертичка-точка върви надолу от брадата и изчезва под яката на блузата.

Господине, това е внучката ми, казва шефката, Бог я е създал хубава, жените по моята съребрена линия наистина стават за показ. Не мога да те упрекна, че си се загледал в нея, защото младите мъже от селото изпадат в голямо безпокойство при вида й. Без да го поощрявам един младок предизвика сбиване заради нея на един празник и нямаше късмет в него. Естествено не я изпускаме от очи, но докога да води живот в пленничество? Освен това я тресе. Думите ми я смущават, ти си мъж и лекар и разбираш, какво имам пред вид. Догодина става на петнайсет, и ще трябва да мине под венчилото или ще сторим грях пред нея.

Престани с тези безсрамия, казва момичето, няма нужда да ми правиш реклама.

Още си непозната за господина, казва дебелата, може би той с удоволствие би ти открил някоя и друга тайна, само моето присъствие го възпира. Не си женен, правилно виждам, нали?

Да, казвам аз, досега съм нямал време за това.

Лош аргумент, казва антикварят, ако човек иска, може, а после човек върви с времето. Заради простодушието на забележката дебелата изфучава, кима с брада по посока на вратата, те се изправят, и малко преди излизането тя казва: след половин час ще се върнем. Можете да си поговорите спокойно.

Момичето само това беше чакало: едва си е въобразило, че се е изплъзнало от възпитателното насилие, се почесва по възглавничката на ходилото, сърбеше та се късаше, казва то, трябваше да се сдържам, иначе щяха да ми обършат една по бузата, не я познаваш добре, после ще ме довърши, защото за малко не се прозях, какво да направя?, ето, връхлита човекът в стаята и ме защипва за ръката, изплаших се до смърт, той го има това с щипенето, сигурно ти е направило впечатление, нали?

Да, казвам аз, някаква кожна болест ли?

Къде се търкаше? казва момичето.

Ей тук, казва аз и показвам мястото на опакото на дланта.

Ах, това е свързано с нас двамата, казва то, това е сърбежна магия, която трябва да ни събере. Най-често той има успех, който обаче баба ми демонстрира като свой собствен. Ти на колко си, всъщност?

На тридесет и осем, казвам аз, помежду ни има възрастова разлика от двадесет и четири години.

Младееш, казва то, не ми пречи.

Кое? казвам аз.

Ако ме вземеш за жена, казва момичето, ще съм твоя жена и можеш да ме биеш и наказваш колкото си искаш, щом наруша домашните ти порядки, само че първо трябва да ме научиш на тях, освен това ще тача името на фамилията ти.

Не бия жени, казвам аз, и на сън не си помислям за това... При това се хващам как ухажвам това момиче с млада кръв, незабелязано съм стегнал тялото си и съм прибрал корем, странно, но изведнъж за мен е много важно, то да не ме намира съвсем отблъскващ. Както седи, момичето се извръща към мен и разкопчава двете горни закопчалки на блузата, а аз виждам, как галещата линия се раздвоява при гръдната кост, но тя покрива гърдите си и казва: кожата ми е свежа, а когато смята, че кандидатът е видял достатъчно, отново закопчава блузата си, жена, ех, жена.

Сега, какво да правим, казвам аз, докараха те тук пред мен, ти наистина си много хубава, те искат, значи, да те дадат. Нали чу какво говореше баба ми, казва тя, на възраст съм, в която ми трябва силен мъж, не ми се ще да заменя един затвор с друг, когато ме зяпат младите момчета, знам, как ще цъфна: искат да ме отведат у дома, като магаренце и после да ме затворят в по-добър обор.

А аз съм съвсем различен, така ли? казвам аз, ти изобщо не ме познаваш.

Трябва да се махна от това село, казва тя, не след дълго ще се влюбя в теб, и ще се погрижа да не се оглеждаш за друга жена. Жените ги има като пясък в морето, но трябва да направиш правилния избор, иначе веднага нахлузвай качулката на отшелника.

Ще ми се да настъпя в отговор и да се учудя на упованието й в Бога, да я питам, как така може без колебание да се предостави на съвсем чужд мъж, когато отвън чувам дрезгавия глас на шефката. Звучи така, все едно, че иска да клъвне с остра човка някой червей. Антикварят се намесва с кратки предупреждения, и когато поглеждам през раздипляните от вятъра пластмасови шнурове, ги виждам да препречват входа пред един едър мъж. Шефката здраво стиска мъжа за ръката, с един напън той обаче се отскубва и в следващия момент вече е в магазина, плътно следван от келнерчето, от антикваря и накрая от дебелата.

Пиянското безумие ще те убие само, казва момичето, няма какво да търсиш тук, ще ми донесеш нещастие, веднага изчезвай.

Мъжът, това го забелязвам още от пръв поглед, се намира в собствения си свят и е невъзприемчив за послания, дългогодишна работа в каменоделството е белязала тялото му. Би бил в състояние да убие с един единствен юмручен удар или да накара да замълчи цяло множество само с едно заплашително вдигане на голямата ръка. Изглежда, че келнерчето е изкопчило от антикваря остена, удря се по хълбока с него дотогава, докато шефката не го удря по ръката.

Имам по-първо право на тебе, казва каменотрошачът, не може ей така, да се домъкне някакъв нагримиран. Момичето гледа настрани, никой не се осмелява да противоречи, толкова е тихо, че мога да чуя как пукат шишарките на пинията. Когато отварям очи, виждам как келнерчето се присламчва към каменотрошача, той отваря уста, бърка си с три пръста под езика и изважда половин бръснарско ножче и преди някой да има възможност да се намеси, той се е привел и с няколко бързи движения е нарязал сватбената постеля. Отново се изправя и захвърля бръснарското ножче, шефката прикрива лицето си с две ръце, от дълбината на тялото й се изтръгва яден вопъл/вой, антикварят отива към извърналото се момиче и го гали по главата.

Ей, нагримирания, сега веднага потегляш, казва каменотрошачът, ти си си намерил пътя към нашето село, ти ще си го намериш пак на обратно. Или трябва да те придружим?

Не е необходимо, казвам, излизам от магазина и се доверявам на вътрешния си компас, който ще води стъпките ми към изхода от селото, и доколкото познавам късмета си в такива дни, никакъв камък от никаква прашка няма да ме улучи, нито ще ме нападне някое куче.

Забележка: Преводът е направен по Feridun Zaimoglu Häute от Антония Колева.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а