литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Сибиле Берг
Из „Пътуването“
Страница: 1/2




Франк
Берлин


По някое време вече не беше неприятно вечер да знаеш какво щеше да се случи на следващия ден, даже между впрочем Франк ценеше еднообразността на битието си. Понякога той си спомняше за преди като за лош филм, който беше гледал отдавна. За смразяващото усилие активно да оформя живота си. Това унизяващо чувство да ти е невъзможно да прекараш един слънчев ден в къщи, защото евентуално навън би могло да се случи нещо. Да трябва да се събираш с хиляди на малкото зелени площи, които само правят много по-открояващо се отсъствието на природа. Покрай оцветените в охра многофамилни къщи, които до голяма степен са прогонили всичко уютно в града, през нощта несигурно висене по баровете, целият в страх, че някой би могъл да го заговори, естествено това не се случваше.

Франк живееше в Берлин, където никой никого не заговаря, ако не става дума за това да го ограби, а дори и тогава хората се задоволяват с малко думи. Нищо изключително не се беше случило в годините на вълненията. Никое от обещанията, които животът привидно да му беше дал, не се беше изпълнило. Хората, с които той се запознаваше в баровете, през деня губеха очарованието си. Но по-скоро те просто бяха изчезвали, някъде в този голям град. Франк можеше днес да разбере, че Берлин общо взето се е смятал за малко привлекателен, защото градът определено беше изключително грозна картинка. Никой не би повярвал, че тази купчина оградена мръсотия някога отново би могла да стане нещо като метрополия.

Сега беше такава, с всичките полагащи се луксозни магазини, микро-райони, паралелни светове, което не се докосват. Имаше няколко естетически привлекателни места, но те по правило се намираха толкова далеч едно от друго, че човек никога не стигаше до тях. Нали все пак това не се прави, хайде цял час с обществения транспорт, за да пиеш една последна бира. Така с нарастването на възрастта хората ограничаваха своя радиус, свикваха с кръчмите, магазините, зелените площи в техния квартал, който не беше по-голям от едно село. Вероятно хората са пренапрегнати от всяко поселение, което надхвърля големината на един малък град.

Познавал си идиотите в квартала, остарявал си с онези, които все още си говореха, че ще променят всичко, но който все още не се е махнал, знаеше Франк, никога няма да го направи.

Някогашният приятел на Франк Петер, с когото той беше искал да основе банда, от което се бяха отказали, за да висят по барове и да си говорят за това да основат банда, беше пропътувал половината свят и все нещастен. Никога местата не отговаряха на картините в главата му. Свине. В момента той беше по не знам какви причини в Шри Ланка, отново безрадостен.

Пиа, съседката на Франк, с която той понякога в приятно мълчание беше седял на балкона, тъкмо сега се намираше в Мианмар и после смяташе да отиде още и в Лондон. Хелена, дебелата езотерична жена, която Франк срещаше винаги когато не искаше да среща никого, сутрин когато вземаше вестника, вечер с желание да стигне незабелязан до вкъщи, и която все трябваше да му разказва за най-новите си спиритуални преживявания, беше в Манаус, но и това всъщност не беше нищо. Мики от Тел Авив, която дълго време беше работила като сервитьорка тук на ъгъла, сега живееше в Лос Анжелес и се занимаваше с нещо по филмите.

Вероятно с келнерство.

С всички Франк се срещаше в интернет и им обещаваше да им отиде на гости. Това той съответно веднага забравяше, защото трябваше спешно да говори с някой друг приятел някъде по света, който беше изпаднал в криза, защото не знам какво си с някаква виза, с едно перфектно жилище, с документи или работа не беше станало.

Франк имаше малко по-стари познати, които, като него, да бяха останали в града, защото бяха свикнали или знаеха, че живеенето беше все същото, защото с напредващата възраст все пак човек знаеше, че нещата навсякъде изглеждаха някак си и беше трудно да се почне наново, на над 40.

Какво да ходи из големия град един нелъскав човек, какъвто беше той, щом никой не се интересуваше от него?

На Франк никога не би му хрумнало да определя Берлин като своя родина. Родина Франк никога не беше имал.

Повечето му познати още не бяха чули камбаната и чакаха някое място, което да ги изисква. Нещо, което беше подготвено за тях и което щеше да ги обгърне като палто по мярка. Родина човек не намира в интернет или с отчаяно щуране насам-натам.

Родината е за хора, които са израсли в планински села. Направо прекрасно, всички се познават, животните, въздухът се е въздигнал над всяко съмнение, и вместо на кино всички отиват да гледат залеза.

Франк установяваше, че му расте малък корем. На всички им растяха кореми. Във вси коремите на вси старите мъже може би имаше деца, които щяха да се освободят при тяхното погребение. За да станат улични деца в Перу. Франк работеше в един непривлекателен, задръстен със стари мебели от Икеа и развлечени папки офис, и наистина беше все едно, какво правеше. От мисълта, че би могъл да промени света, отдавна вече беше се отказал. При което отказвам се беше твърде активна дума. Идеята по-скоро се беше изнизала тихо. Франк беше разбрал, че нищо не би променило света, освен може би нещо много насилствено, но това не беше неговата Cup of Tea. Беше се уморил, но по един приятен начин, както се става сънлив през лятото, на бял шезлонг, намиращ се в Италия в някоя градина. Би имало и кон там. Мъртъв.

Всеки ден Франк се отправяше по обяд към едно кафене, което се намираше до офиса му. В течение на годините старите клиенти бяха изчезнали, бяха прогонени от 35-годишни майки, които всичките бяха ужасно екологично отговорни и тъпи. Жените пиеха кафе с мляко, децата тероризираха хората в кафенето, а майките игнорираха това, за да покажат, че са невероятно спокойни майки. Франк седеше и се опитваше да харесва децата, които крещейки беснееха наоколо му, хвърляха нещо в кафето му и стъпваха върху кучетата. Лесно му се удаваше, ако забравеше самия себе си и спокойствието, което искаше, и гледаше децата, които още не знаеха какво им предстоеше. Малкото години на пълно неведение!

Франк беше станал сговорчив с възрастта, и много често му идваше да заплаче, като гледаше как хората се опитваха хубавичко да завъртят живота си. И пееха те в любителски хорове, танцуваха из парковете и разнасяха насам-натам животинки. Франк съжаляваше, че преди толкова беше мразел хората, животът му не стана по-приятен от това.

Всеки ден около пет Франк заключваше офиса си, минаваше на път за вкъщи през супермаркета, купуваше стоки, каквито би искал да си забърка за една вечеря, един вестник и се отправяше с удоволствие към жилището си. Готвеше, звучеше музика, след това сядаше, ако по невнимание беше топло, на балкона, четеше комикс и се учудваше, че по някое време беше станало така просто да си доволен. Може би има нещо общо с отсъствието на очаквания. Някоя любов например Франк вече отдавна не очакваше. Всичките му любовни истории преди много време бяха приключили безрадостно. Помислеше ли за жени, днес по-скоро се сещаше шумните, неприятни моменти. И той вече не можеше да каже, защо все беше се карал с някое момиче и за какво.

От около десет години не беше имал вече никаква история. Откакто се появи коремът, или наопаки. От време на време, когато беше пролет, той увисваше на балкона със старите чувства. Безкрайността, която се чувстваше, в състояние на безумна влюбеност, нея наистина нямаше никога да я има, мислеше той и гледаше подир лястовиците, които плачеха толкова добре през пролетта, преди да дойде дъждът. След подобни моменти в припомняне на балкона най-често на него му се приискваше една разходка, и, неопределено жален, той се скиташе из изчистените от пролетния дъжд улици, съзнателно възприемаше грозотата на големия град, която при нормални обстоятелства вече не го впечатляваше. Прелестни пъпки по храсти, които имитираха природа и в чиито подножия имаше найлонови торбички, и кучешки купчинки. И после той търсеше дотогава, докато не му хрумнеше, че любов така не се намира, нощем, през пролетта, по улиците, и така той пак се прибираше вкъщи, лягаше на дивана, зачиташе комикс, прослушваше някоя сложна грамофонна плоча и пак се успокояваше по въпроса. Не, любов той не би намерил, няма как, и би било прахосана енергия да се тъжи за това.

Така Франк избута пролетта в приятна температура и всяка вечер зачертаваше по един ден от живота си, до онзи момент, в който всичко от една секунда до друга би могло да получи нова посока.

Беше пак такава една вечер, с въздишащо стоене на балкона и лястовици, последваща разходка и настъпващ дъжд. Под обичайно заподозрените опикани храсти Франк чу силно цвърчене. Той се взря в храста и видя една съвсем мъничка птичка. От гнездото паднала и твърде глупавичка, че да може да лети. Франк забеляза, че не беше сам. Една жена, вероятно на неговата възраст, помисли Франк при бързото сканиране, също зяпаше. „Нямам представа“, каза тя „какво прави човек с птичките бебета.“ „Дали е като при сърнетата бебета, майката да не ги иска вече, щом някой човек ги е пипал?“, попита Франк. Двамата свиха рамене и погледнаха нерешително малкото птиче. „Може би просто да се махнем“, каза жената, „възможно е иначе майката да не смее да се приближи.“ После двамата изминаха няколко метра и застанаха на място. „Дори и да имаше майка, как би могла да върне детето в гнездото, те рядко си носят малки ранички. По-скоро ще е куфар, това се среща тук и там. Тези птици с куфари.“

Двамата се върнаха, Франк измъкна изпод храста птицата, която странно доволно заклеча в ръката му и само от време на време изписукваше, от глад. „Какво ядат малките птички?“, попита жената. Франк се изказа: „Сдъвкани червеи, ако бихте били така добра.“ Жената отново клекна пред храста и след няколко секунди се върна с един червей. Една майка с детска количка не успя да ги улучи, възмути се кратко, че тротоарът не беше опразнен достатъчно бързо за нея. Рут огледа жената, която изглеждаше, като че беше някогашен модел от каталози за доставки по поръчка, с едно отвращение, което обикновено се изпитва към особено непривлекателни животни.

„Все пак, струва ми се, няма да го сдъвча“, каза тя. „Може да помогне, ако го сложим в миксера“, предложи Франк. Двамата отидоха, като че се бяха наговорили, в жилището му, раздробиха една част от червея и я пъхнаха в устата на птичето бебе. Шапка свалям, помисли си Франк, жена, която раздробява червеи, не се среща всеки ден.

После те направиха едно топло гнездо от чорапи, птичето заспа, а те седнаха на балкона с една бутилка вино. Така се прави между възрастни хора. Те винаги мъкнат насам натам бутилки вино, може би, за да се чувстват пораснали, защото голямата тайна на живота е, че едва ли някой знае, как става порастването. Повечето се срамуват от това и започват да действат така, както смятат, че се държат големите. Това е нещото, което превръщаше света в толкова мизерно място. Всички хора, които не говорят в оригинални тонове, които се маскират, говорят като машини, скучно възрастни машини.

Нощта започна тихо да вали, Франк донесе един чадър, който държеше в една ръка, докато с другата затопляше отделни части от Рут. Те говореха, пиеха, мълчаха, а лястовиците си легнаха.

Когато утрото настъпи, много леко, Франк разбра, че се е влюбил, по един начин, който вече няма нищо общо с бързите хормонални цунамита на младостта. Той искаше да знае Рут в своя живот, да й чете от своите комикси, да й пуска своята музика, да я полага за сън на корема си. И когато Рут по някое време трябваше да си тръгва, защото беше станало твърде светло, за да може всичко да се продължава все така, тя каза: „Скоро ще се местя в Тел Авив. При приятеля ми. Ще се грижиш ли за нашата птица?“

Малката птица на третия ден беше мъртва.

И Франк продължи живота си както обикновено.

Той лежеше на дивана, четеше комикси, отиваше в офиса си, а вечер седеше на балкона, когато времето ставаше за това. От време на време си спомняше за Рут и не разбираше, защо тя не беше останала при него. Можеха да седят тук заедно, птичето би се научило да лети и би било хубав живот, двамата.






Напред (2/2) Напред



  
Накратко
Франк, Берлин
Рут, Тел Авив

Още сведения

публикувано на четвъртък, септември 25 @ 11:31:31 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Роман на прехода | От немски | проза |

3043 прочита

Още в тази връзка
· Aus „Die Fahrt“
· Сибиле Берг


Най-четеното в блок Роман на прехода:
Ars Academica


Рейтинг
Средна оценка: 4.66
Гласа: 3


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из „Пътуването“" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди