литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Инго Шулце
Тъмна стая




Изведнъж, ето ги, жените. Явяват се от нищото, пременени със своите рокли, панталони, поли, блузи и палта. Понякога му изглеждаше, сякаш произлизаха от бялото или като че просто бяха изплували, като че най-после бяха пробили повърхността и се бяхта показали. Той трябваше само малко да попривдигне ръба на ваничката с течността на проявителя, нищо повече нямаше нужда да прави. Отначало беше нищо, а после нещо, изведнъж ето го. Обаче мигът между нищото и нещото не можеше да се хване, направо все едно не го е имало.

Големият лист се плъзна във ваната. Адам го обърна с пластмасовите щипци, понатисна го по-надълбоко, пак го преобърна, втренчи се в бялото — и след това засъзерцава така благоговейно снимката на жена в дълга рокля, която оставяше открито едно рамо и се обвиваше спираловидно около разкошното тяло, като че се е случило чудо, като че е принудил някой дух да открови образа си.

Адам задържа за малко фотографията във въздуха с щипците. Черната повърхност на фона сега беше по-светла без роклята и мишницата да загубят контур. От ръба на пепелника той взе пурата, дръпна от нея и издуха дима над мократа снимка преди да я потопи в прекъсващия разтвор и оттам във ваничката с фиксажа.

Скърцането на градинската порта го обезпокои. Чуваше ставащите по-силни стъпки, три стъпала нагоре, дори приглушения звук от пазарската чанта, когато при отключването тя се удари във врата на къщата.

»Адам, тук ли си?«

»Да!«, извика той точно толкова силно, че тя да може да го чуе. »Тук!« Токчетата й отминаха над главата му, докато той дъхна върху един негатив, избърса го с едно кожено парцалче и отново го постави в увеличителния апарат. Нагласи образа на фокус и изключи светлината на апарата. В кухнята кранчето за вода беше пуснато и отново спряно, стъпките се върнаха обратно — изведнъж тя закуца на един крак, събуваше си сандалите. Празните шишета в коша, който се намираше зад вратата на мазето, издрънчаха.

»Адам?«

»Хм.« Той взе лист от опаковката, 18 на 24, и го нагласи в рамката за увеличение. Стъпало по стъпало Евелин слизаше надолу. Пръстите й пак ще се напрашат, понеже тя прокара ръка по ниския таван, за да не се блъсне.

Още веднъж той взе пурата и дръпна многократно от нея, докато целят беше обгърнат в дим.

Таймера той нагласи на петнадесет секунди и натисна голямото правоъгълно копче — светлината отново се включи, часовникът забръмча. Като че Адам щеше да разбърква нещо, той прокара по главата на жената една разплескана до шпатула алуминиева лъжица, по котешки бързо я извади отново, протегна пръстите си, които, като че плацикайки я във водата, засенчваха тялото на жената, и отново ги извади, преди светлината на апарата да се изключи, бръмченето утихна.

»Пфу! Вони. Господи, Адам, трябва ли на всичко отгоре и да пушиш тук?!«

Адам потопи хартията с щипците в проявителя. Не обичаше, когато му пречеха при неговите снимки. Даже и радио не понасяше тук.

Евелин, която дори боса пак беше половин глава по-висока от Адам, се притисна до него и докосна раменете му. „Мислех, че ще ни направиш нещо за ядене?«

»В тази горещина? През цялото време косих трева.«

»Трябва да тръгвам.«

На бялата хартия се появи отново жената в дългата рокля. Адам се ядоса, че тя очевидно прибираше корема, на него дори му се струваше да познава по усмивката й, че тя задържаше въздуха. Но може би пък той се заблуждаваше. С щипците той потопи снимката в прекъсващия разтвор и оттам я сложи във фиксажа. После взе нов лист от опаковката, прегъна го в средата и го скъса на две на ръба на масата. Другата половина пъхна обратно в опаковката.

»Какво ядеш така?«, попита той.

»Затвори очи. Ама не поглеждай, де.«

»Мито ли е?«

»Да, няма да те тровя, я«, каза Евелин и му пъхна едно зърно грозде в устатата.

»Откъде е?«

»От Кречманови, старият ми подаде една торба повече, даже не знаеше, какво има вътре.«

Увеличителното осветление се включи.

»Сега какво да кажа значи на Габриелката?«

»Задръж я.«

»Обаче днес трябва да й кажа нещо. Ако ми дадат отпуска още през август, трябва да я взема.«

»Тя протаква. Ще заминем, когато искаме.«

Светлината угасна.

»Нали в август искахме. Ти каза август, и Пепи също каза, че през август ще е по-добре. Без деца всъщност никога няма нищо свободно през август. Освен това ще изтече визата.«

»Това не е виза.«

»Ами, все едно е как се казва това нещо. Пуснахме молба за август.«

»Това нещо е валидно до десети септември.«

Адам прокара хартията през ваничката, обърна я два пъти.

»Тази е направо екстра«, каза Евелин, когато се появи жената в костюма с панталон, която подпираше ръцете на гърба и изпъваше гърдите си напред.

»Имаше ли поща?«, попита Адам.

»Нищо«, каза Евелин. »Защо да не пътуваме с влака?«

»Не искам да постоянно да клеча на едно и също място. Без кола е скучно. Имаш ли още?«

Евелин му пъхна останалите гроздови зърна в устата и избърса мокрите си ръце в джинсите си. »И какво да кажа сега на Габриеле?«

»Минимум една седмица, една седмица още трябва да ни даде.«

»Тогава август ще е кажи речи свършил.«

»Можеш ли да светнеш«, каза той, когато беше сложил пробната снимка във фиксажа. Той премина към ъгловатата ваничка, в който вече плуваха множество снимки, улови една и я окачи на въжето при другите.

»Кой е това?«

»Лили.«

»А всъщност?«

»Ренате Хорн от Маркклееберг. Ще получа ли още някое?«

»Трябва да се качиш горе. А тази тук?«

»Позна`аш я, Дездемоне.«

»Кой?«

»Ей, онази Албрехт, от поликлиниката, гинеколожката.«

»Онази с алжиреца?«

»Тя няма никакъв алжирец. Дори веднъж сте си подавали ръка. Ей, тази, там« – Адам посочи снимката на въжето – »й направих през юни.«

»Я кажи...« Евелин застана плътно до снимката. »Моите обувки ли е сложила, ама това са моите обувки?!«

»Така ли?«

»Моите са, ей на, върхът, одрасканото, кажи, да не се занасяш нещо?!«

»Те всичките си нямат и представа от обувки, идват винаги с едни такива разбрицани, това скапва всичко, за полвин минута...«

»Аз обаче не искам твоите жени да слагат моите обувки. Също така не искам да ги фотографираш в градината и в никакъв случай не в дневната!«

»Беше толкова горещо горе.«

»Не го искам!« Евелин заразглежда и другите фотографии по-внимателно. »Ще тръгнем ли в други ден?«

»Щом пристигне нашта шейна, потегляме.«

»Това го слушам от три седмици.«

»Обадих се. Какво да направя?«

»Изобщо няма на тръгнем, за това се хващам на всякакъв бас.«

»Ще загубиш.« Адам изваждаше фотография след фотография от водата и ги окачаше. »Ще загубиш, гаранция.«

»Никога повече няма да получим виза. Сега вече те никога няма да ни дадат такава. Междувременно ще трябва да си поне на петдесет, каза Габриеле.«

»Габриеле, та Габриеле. Тя много говори, когато денят е дълъг.«

»Това тук е хубаво. Червено ли е?«

»Синьо, коприна.«

»Защо не правиш цветни снимки?«

»Коприната си я беше поръчала да й я донесат, коприната, и това тук...« Адам вдигна една снимка, на която можеше да се види млада жена в къса пола и широка блуза.

»Дяволски скъпа работа, дори на Запад, но това изобщо не го чувстваш върху кожата, толкова фино е то.«

Адам смачка една мокра снимка и я хвърли в кочето.

»Какво правиш?«

»Това не беше нищо.«

»Защо така?«

»Твърде тъмна.«

Евелин бръкна в кошчето.

»Фонът е целият в черни дупки«, каза Адам.

»Това Лили ли е?«

»Точно така!«

Евелин хвърли обратно снимката и излезе в предверието при полицата с увитите плодове.

»Направо няма свършване. Круша ли искаш или ябълка?«

»Има ли вътре и квитанция? Затвори вратата!«

Адам изключи светлината и изчака докато вратата пасна в жлеба.

»85 е, ако това тук е пет«, извика Евелин отвън.

»Все едно.« Той извади половината лист от опаковката, постави го под апарата, извади един нов негатив, нагласи на фокус и натисна копчето на таймера. Адам забръмча със същото ниво на тона.

»Искаш ли и ти една купичка?«

»После.«

»Ще ходиш ли днес в музея?«

»Почнаха ли пак лекториите?«

»Да, и аз ще изпусна всичко.«

»Аз също не мога, имам е`на проба«, каза Адам.

Един момент остана тиха. Той пусна листът да се плъзне в течността, притисна го надолу. В предверието щракна ключът за осветлението.

»Еви?«

Той отново чу дрънченето на празните бутилки.

»Еви!«, извика той и за малко да поиска да тръгне след нея, но в следващия момент той се наведе по-ниско над ваничката, като че искаше да е сигурен, че жената, която там тъкмо се появи усмихваща се и с разтворени ръце, наистина гледаше него.




Забележка: Из романа Адам и Евелин, Adam und Evelyn, Berlin Verlag 2008, S. 11-17.
Преводът е направен по Ingo Schulze Dunkelkammer от Антония Колева.






  
Накратко
Изведнъж, ето ги, жените. Явяват се от нищото, пременени със своите рокли, панталони, поли, блузи и палта. Понякога му изглеждаше, сякаш произлизаха от бялото или като че просто бяха изплували, като че най-после бяха пробили повърхността и се бяха показали. Той трябваше само малко да попривдигне ръба на ваничката с течността на проявителя, нищо повече нямаше нужда да прави. Отначало беше нищо, а после нещо, изведнъж ето го. Обаче мигът между нищото и нещото не можеше да се хване, направо все едно не го е имало.

Още сведения

публикувано на събота, октомври 11 @ 17:59:12 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Блок за жените | От немски | проза |

2059 прочита

Още в тази връзка
· Dunkelkammer
· Инго Шулце


Най-четеното в блок Блок за жените:
Слънцето подскача на един лъч


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 1


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Тъмна стая" | | 1 коментар

Коментири за Инго Шулце, Тъмна стая (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на сряда, февруари 25 @ 20:49:30 EET
(Сведения за читател )
За коментари на Инго Шулце, Тъмна стая последвайте ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди