Красимир Делчев: Карл Густав Юнг и жените. Полигамията в неговото учение и живот - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Юнг е бил: “висок, широкоплещест мъж с доминираща осанка. Имал сини очи, високи скули, подчертана брадичка, орлов нос и носел малки мустаци. Всички, които са го срещали, били поразени от физическата и морална сила, които излъчвал, и от онзи особен вид стабилност и твърдост на човек, здраво стъпил срещу обкръжението си” (1, 776).

Не е бил: “учен сухар”, а умеел да води “прекрасен и завладяващ разговор” (1, 777). С голяма ерудиция и остро чувство за хумор, крайно интелигентен, строен и напет — бил особено харесван от жените. Те се лепели на рояци около него. Привличала ги неговата осанка, сила, власт. Обожавали го. Проявявали желание да му се подчинят, да бъдат под неговото здраво ръководство, покровителство и защита. А по-силните и умни се изпълвали с желание да му сътрудничат, помагат, вдъхновяват, да му отдадат своята любов и нежност и да му помогнат да напредне в живота и в професията си.

Подобно на Гьоте, с когото се чувствал кръвно сроден — според едно предание дядо му е бил незаконен син на Гьоте! — Юнг се отнасял към жените самоуверено, търсел в тях вдъхновение за творчество и извор на допълнителна сила за повишаване на личната си жизненост, която далеч не била малка. Радвал се да го величаят и да бъде център на тяхното внимание. Превърнал жена си и голяма част от своите любовници в научни сътруднички, ала и те се надпреварвали да му помагат (макар жена му около петте деца, невинаги смогвала да е до него). Те му съдействали в работата, правели му библиографии, събирали литература за него, набавяли справки, превеждали книгите и статиите му на чужди езици и всячески допринесли за разрастване на неговата слава.

Самият Юнг предпочитал компанията на жени пред тази на мъже. Тях по-лесно омайвал и подчинявал на силната си воля.

Според някои сведения майката на Юнг е била: “дебела, грозна, авторитарна и лоша” (1, 757). Затова Юнг не можел да приеме идеята на Фройд за “Едиповия комплекс”. Считал, че той го е измислил, понеже неговата майка е била красива и обаятелна. По всичко изглежда, че Юнг се е гордеел да играе ролята на красив, силен и желан самец, да експлоатира жените материално, емоционално, интелектуално, плътски, душевно и духовно. Още от младеж си позволявал свободни бележки по техен адрес и коментирал на всеослушание прелестите им.

Характерен е скандалът, който предизвиква неговото крайно егоистично, трезво научно отношение към собствената му братовчедка Хели (Хелен), имаща медиумни спиритически качества. Тя се влюбила в него, а той я използвал едва ли не като “опитно зайче”, за да изучава на неин гръб неизвестните страни в човешката психика. Ръководел спиритическите сеанси, в които тя била медиума, макар те да били очевидно изтощителни за нейното здраве, разболели я, а накрая починала изнурена и с разбити нерви от туберкулоза. Може би и поради обидата, че той публикувал като научен психиатричен труд наблюденията и разсъжденията си за тези сеанси, където откровено заявил, че тя е истеричка (заболяване считано в епохата за проява на израждане!). Нейният годеник веднага разтурил годежа и никой не поискал повече ръката й. Всички негови роднини били потресени от този скандал и от факта, че без капка угризение на съвестта той жертвопринесъл собствената си братовчедка в името на научната си кариера.

Следователно, на Юнг не му липсвала известна доза безскруполност в отношенията му с жените. Той инструментализирал връзките си с тях за собствени цели. Най-вече за духовно и професионално израстване. В името на знанието, истината и науката — едни сами по себе си нелоши цели. Лишен от предразсъдъци и скрупули, от един момент — след срещата си с Ото Грос — Юнг превърнал своите най-красиви и изкусителни пациентки в любовници и асистентки.

Неговата самоувереност, остроумие, ирония, пронизителен интелект будели симпатия. По-старите жени му се любували като на вундеркинд и дързък юноша; зрял и силен мъж — левент, с тънък усет и емоционална чувствителност, както и заради специфичната притегателна сила, която излъчвал и с която се отличавал от останалите мъже. Изглеждал много перспективен като мъж и съпруг. Обичал да ръководи жени повече отколкото мъже. Много от заобикалящите го жени даже се прекланяли пред него и искрено го боготворели (2, 46). Разбира се, когато част от тях се сблъсквали с тъмните страни на неговия характер — те се разочаровали и го напускали, преминавайки към други “духовни учители, които според тях били по-почтени, действително-искрени и безкористни. Някои от тях предпочели Гурджиев (ала и той имал навика да кани вечер красивите си ученички в своята стая и също бил за “свободната любов” и против лицемерното подтискане на половия нагон!).

До есента на 1908 г., когато на 33 годишна възраст се захваща с лечението на Ото Грос, Юнг не приемал неговите идеи за възкресяване на полигамията с цел укрепване психическото здраве на съвременните генерации, разпалване на творческо вдъхновение в тях и “културна ревитализация посредством сексуалното разкрепостяване” (2, 117).

По това време той рискувал да се обуржоази. Бившият беден студент по медицина вече имал свое семейство, богата жена (бащата на Ема е бил виден фабрикант), собствен дом, деца, добра работа, придобил заможност и на пръв поглед улегналост. Точно тогава в професионалната му практика и живот навлезли Ото Грос, Сабина Шпилрейн и Антония Волф. И тримата негови пациенти и колеги. Грос го преубедил по отношение на полигамията. След което Юнг превърнал в свои любовници и сътруднички Сабина и Тони. Ала и четиримата “колеги” около 1908 г. търсели пътища за “самоосвобождение вътре в себе си... на несъзнателните творчески сили и даже на гения” (2, 110). И преуспели в това начинание използвайки като катализатор полигамията.

Инициаторът безспорно бил Ото Грос, прословут бохем и анархист от епохата, навлязъл в психоаналитичното общество на Фройд. Жив романтически гений той обладавал “ужасната способност да подстрекава други да се държат разпътно, поддавайки се на инстинктивния импулс” (2, 110). Фройд ценял високо Грос за неговия изумителен интелект. Виждал само в двама души свои наследници — в Грос и Юнг, ала признал на Юнг, че за жалост на злоупотребяващия с опиум, морфин и кокаин Грос не му достига здраве, за да разгърне своите дарби (и наистина — 1920 г. Грос бил намерен в изоставен склад в Берлин в безпомощно състояние, след което отведен в санаториум умрял вероятно от пневмония).

Ото Грос експериментирал с вещества въздействащи на психиката (наркотици), с цел да опознае върху себе си средствата за въздействие и управление на психичните енергии. И днес на някои изпълнители на опасни мисии им дават наркотици — за да се премахнат цензурните задръжки идващи от страна на съвестта и да действат напълно автоматично (сякаш зомбирани), без капка нерешителност. В тези свои рисковани експерименти Грос неусетно станал наркозависим и съсипал здравето и психиката си. Той експериментирал и с инстинктивните сексуални импулси за форсиране, канализиране и прехвърляне — за по-мощно сублимиране на енергията събудена и генерирана в тях в посока на духовно творчество и възраждане на личността чрез оргиастична психотерапия, ревитализиране и овладяване енергийния резервоар на “дивото начало” дремещо подтиснато и неосъзнато в човешката природа, затрупано от “цивилизацията”.

Гениалният ум и чутовна смелост притежавал този човек, ала в експериментите със своето тяло, душа и дух — разбил телесното си и душевно здраве и объркал духа си до прага на безумието. Не му достигнала волята да се върне назад от наркотиците и оргиите. Прехвърлил гибелно мярата. Юнг притежавал по-силна воля и не ползвал наркотици. Скъсвайки с буржазното си съществуване и той проявил невероятна смелост: заложил на карта семейството, брака си, професията, цялата си успешна кариера, рискувал публично оскандаляване в името на научната истина, престъпил психоаналитичните забрани (идващи от Фройд) — когато се стигне до последната фаза в лечението на пациентка и тя пренесе събудената си жизненост, влюбвайки се в своят лекар, той да не се поддаде, да не злоупотреби с влюбеността й, а разумно да й обясни, че тя прави това от благодарност, и спокойно да я върне реактивирана в реалността с възстановено душевно здраве.

Съображенията за нарушаване на този психоаналитичен запрет били отново от психиатрично естество: правилото се запазвало само в обикновените случаи. При пациенти с повишено либидо и при изникване на силна страст, се приемало за душевно-вредно тя да се подтиска и индивида да се “самоограничи” в “едностранчивост”. За всички лица с повишено либидо (да не говорим за хиперсексуалните!) се приема ново правило: даване път на инстинктивния импулс и овладяване на психичната енергия, която той носи за “духовно възраждане на личността”. И това можело да лекува. Тоест, едни хора могат да се излекуват чрез “подтискане” на страстите — това са по-слабите. Други, по-силните, обратно биха се разболели от това, при тях напрежението може да предизвика “късо съединение” — те се лекуват чрез съзнателно даване път на страстните импулси и тяхното овладяване за духовно въздигане.

Очевидно в случая се прилагат идеите на Ницше за двата типа хора във връзка с “волята за мощ” (der Wille zur Macht): слабите и силните натури. Слабите се подчиняват и приемат “послушанието”. Силните се устремяват към култивиране на “свърхчовека” в себе си. В тази връзка изплува и схващането на Ницше за двата вида морал: моралът на слабите и моралът на силните. Вторият вид морал е “новият морал” характерен за “новият човек” на бъдещето. Така към идеите на Фройд се добавят тези на Шопенхауер за волята като метафизически импулс от креативно естество и на Ницше за “свръхчовека”, поетично обрисуван в “Тъй рече Заратустра”.

Целта е: чрез разрешаване на полигамията за “силните” да се отхвърлят репресивните механизми на цивилизацията и да се събуди “кръвта на предците” от епохата на матриархата, траяла хилядолетия според Бахофен. На неговото учение се облегнали Грос и Юнг, както и на еволюционистката теория от Ламаркистки вид. Очертава се психиатрична практика и теория отхвърляща много по-радикално от Фройд институциите и механизмите за социална репресия над сексуалността и даваща по-широки хоризонти за еманципация на инстинктивното човешко начало с благородни и духовно-въздигащи намерения, а не за низки и развратни цели.

Тъй че, когато Юнг превърнал в любовници и сътруднички няколко от своите най-умни, цивилизовани, силни, красиви и страстни, влюбили се в него до полуда обожаване и боготворене пациентки — той не постъпил низко и безнравствено, а високоморално (съгласно втория вид морал на Ницше!), духовно ги облагородил и въздигнал, изцелил и засилил, обогатил душевно. Заредил с нови енергии и “нов живот” — тях и себе си самият.

С тази нова практика се обяснява невероятно бързото излекуване на Сабина Шпилрейн, чието име Юнг тактично премълчава в “Автобиография” – та си, нито ни казва, че е влезнал в страстна връзка с нея.

Все пак отбелязва, защо друг колега преустановил лечението, насочвайки я към него: “Спомням си случая на една еврейка, която бе изгубила вярата си (....). Тя имаше вече една анализа зад гърба си, но лекарят постигнал такова пренасяне, че я помолил да прекратят и повече да не идва при него, защото обратното би провалило брака му (....). Тя бе еманципирана западнячка – еврейка, просветена до мозъка на костите, без предразсъдъци” (3, 133). В хода на лечението Юнг сънувал сън, в който се появила неговата пациентка и го замолила да й даде “чадър” (фалически символ). Той намерил чадър и сетне й го предал “на колене, като на богиня!” (3,134).

Лечението продължило по следния начин:”Разказах й този сън, а след осем дни неврозата бе отшумяла” (Аниела Яфе си позволява тук бележка под линия, гласяща: “Случаят се отличава от повечето подобни с кратката продължителност на лечението. А. Я. ”Явно Юфе намеква за други “подобни случаи” на лечение продължили по-дълго, напр. полигамната връзка на Юнг с Тони Волф траяла 40 години. А Ричард Нол твърди, че по едно време от колегите жени в Международното Психоаналитично Общество, по-голямата част били любовници на Юнг. Според него на една от фотографиите запечатала участници на конгреса във Ваймар, 21-22 септември 1911 г. — от седналите седем жени на първия ред, между които и съпругата на Юнг, Ема — поне още 4-5 били любовници на Юнг. Там седи и Тони Волф, наистина много красива, най-трайната полигамна връзка. А първата вляво е “фаталната жена” на Ницше, Лу Саломе, вдъхновила го да напише “Тъй рече Заратустра” — виж фотографията в: 2, 306).

Около лечението на Сабина избухнал скандал, защото майка й заподозряла какво се е случило и се оплакала. Нол се спира подробно на случая (2, 131-134). Юнг написал писмо до Фройд обяснявайки му, че в хода на лечението пациентката се влюбила в него, а той известил майка й затова. В друго писмо до Фройд от 7 март 1909г. Юнг отново взема отношение към скандала около Шпилрейн (баща й бил един от най-заможните търговци, милионер) и коментира своята връзка с нея, признавайки наличието в себе си на “полигамни компоненти”, както и че от този скандал придобил “морални качества”, които ще му трябват в бъдеще, а освен това отношенията със съпругата му Ема, която също му направила някои сцени — станали “неимоверно по-здрави и дълбоки”. Признава на Фройд и своето чувство, че “предпосилка за щастлив брак, ... се явява разрешението да бъдеш неверен” (вж. 2, 134).

Според Юнг ревността е проява на липса на истинска любов. Що се касае до Сабина Шпилрейн, Юнг коментира в своята “Автобиография” бързото й излекуване така: “Цялата й духовна дейност бе свързана с флиртове, дрехи, сексуалност, защото тя изобщо не познаваше нищо друго. Познаваше само интелекта и водеше един безсмислен живот. В действителност тя бе едно дете на Бога, което би трябвало да изпълни Неговата тайна Воля. Аз трябваше да събудя у нея митологични и религиозни представи, защото тя бе от хората, от които се изисква духовна активност. Така животът й се изпълни със смисъл и от неврозата не остана и следа.

“При този случай не прилагах никакъв “метод”, а бях видял присъствието на божествената сила” (3, 134).

Наличието в коментара на Юнг на изрази като: “присъствието на божествената сила”, “Неговата тайна Воля”, “дете на Бога”, “митологични и религиозни представи” — тласка към интерпретацията, че в случая той вече е приел идеите на Ото Грос за сакрално-въздигащите функции на полигамията. Това означава, че на самата сексуална връзка в “морала на силните” се придава божествен и свят характер. Тя се превръща във вид “свещенодействие”, както е било в древните мистерии от предхристиянско, езическо естество.

Един от упреците на Мартин Бубер срещу Юнг в “гностицизъм”, е, че неговата психотерапия се оказва: “преподновяване на карпократианския мотив, инстинктите да се обожествяват мистически, наместо да се освещават във вярата” (4, 301), ще рече вместо да се охристиянчват с освещаване само на брака и семейството!

В периода 1906-1907 г. Ото Грос бил последовател на Фройд сам практикуващ психоанализа по бохемските кафенета в Мюнхен, Хайделберг и Берлин, след полунощ, нерядко до зори. Движел се в средите на бъдещите дадаисти и авангарда (Еми Хенингс, Хуго Бол, Хенри Бинг), познавал Густав Майнринк. Опирайки се на идеите на Фройд и Ницше търсел усилено: “практически методи за изменение не само на подтиснатите индивиди, които той лекувал, но и на цялата патогенна, патриархална, авторитарна структура на обществото в цяло” (2, 114). Бил върл враг на буржоазната култура, нейните лицемерни запрети и репресивни институции. По това време Грос — “проповядвал евангелието на сексуалното освобождение, което, както той утвърждавал, се базирало на прозренията на Ницше и Фройд. Психоанализата (...) е способна да снеме оковите на подтискането, наложени на индивидите от това неестествено “цивилизовано” общество. Бидейки продукт на дълъг еволюционен процес, хората не са се приспособили към цивилизования живот и социалните условности. Съзидателната жизнена сила — сексуалността — силно страда в изкуственото обкръжение на цивилизования свят” (2, 117).

И Фр. Енгелс в “Произход на семейството, частната собственост и държавата” се обляга на идеите на Бахофен за матриархата и полигамията. Според него в бъдещото комунистическо общество — буржоазното семейство, частната собственост, парите и държавата ще изчезнат в свободното общежитие на равни хора (вкл. социално равенство между мъжете и жените!). Това е утопия, която съвременната теория и история напълно разби — и парите и частната собственост и държавата и еснафското семейство продължават да си съществуват. Оказа се, че теорията на Бахофен за матриархата е по-скоро хипотеза, отколкото доказана теза. Ленин се опита да унищожи парите и частната собственост в болшевишка Русия, ала не успя и 1921г. ги възстанови.

За разлика от Грос, който е анархист, Юнг не е нито анархист, нито комунист. Не е хранел никакви илюзии, че в някакво си бъдещо общество семейството, парите и частната собственост щели да изчезнат.

Той се интересува от реалността на психичните енергии и намира моногамията за проява на “едностранчивост”.

Още Фройд в “Табу върху девствеността”, проследявайки сексуалните практики сред различните народи касаещи девството и дефлорирането, отбелязва значението на полигамията и възприема идеята на фон Крафт-Ебинг за моногамията като вид “полово закрепостяване” (5, 180). Той се позовава и на Кроули (5, 182) — известен окултист практикуващ сексуална магия, изследвал примитивните бракосъчетания от сакрално естество, прибягвал подобно на Грос до експериментиране с дрога, ала за разлика от него проявил по-силна воля и успял да се отърси от зависимостта си от хероина. Самият Ото Грос е презирал окултизма и имал оживени спорове по този въпрос с Юнг.

Все пак Фройд е на мнение, че комунистите, макар да отменят църковното освещаване на брака и семейството, заменяйки го с граждански ритуал и да улесняват развода — подтискат сексуалността чрез апология на обществено-полезния труд, въвеждат подобно на религията “запрет на мисленето” и идеологията им е вредна утопия от псевдо-религиозно естество, опитваща се насилствено напълно да промени “човешката природа” (6, 524-546).

Идеите на Фройд и Грос — съчетани с марксизъм (И Маркс е бил привърженик на “свободната любов” — дори направил дете на прислужницата на жена си!) — са подети втората половина на ХХ век от Ерих Фром и Херберт Маркузе — теоретикът на “сексуалната революция”, която според него идва да замени “социалната революция” и/или да я допълни.

Съгласно Мариана Вебер, жената на Макс Вебер, от всички новатори младият психиатър Грос притежавал най-магически-блестящ ум и правел най-радикални изводи от ученията на Ницше и Фройд, провъзгласявайки: “сексуален комунизъм, в съпоставка с който така наричаната “нова етика” се оказва съвършено безобидна” (2, 118).

Възправяйки се, подобно на Ницше, срещу “декаданса” на европейската култура деградирала до “цивилизация” (мотив развит и в “Залезът на Запада” на Шпенглер, също ницшеанец и последовател на Гьоте!) — Ото Грос развил нова “философия на живота”, чиито основни положения накратко били: “жизнетворческата ценност на еротизма е толкова велика, че той е длъжен да остава свободен от каквито и да било обсъждания и закони, и, особено, от интеграция във всекидневния живот. Докато бракът все още продължава да съществува като средство за защита на жените и децата, любовта е длъжна да празнува своят екстаз извън пределите на тази институция. Мъжете и жените не са длъжни да си ограничават един на друг, който и да било, представил се на когото и да било, еротически стимул. Ревността се явява нещо убого. Точно тъй както някой може да има няколко приятели, той може да има и с няколко души сексуален съюз в течение на всеки период от време и да бъде “верен” на всеки от тях. Но всяка вяра в постоянството на чувствата по отношение на отделното човешко същество е илюзорна, и затова затвореността на сексуалното съобщество се явява лъжа. Силата на любовта непременно отслабва, ако бъде постоянно насочена към един и същи човек. Сексуалността, на която се основава всяка любов, изисква многостранно удовлетворение. Моногамните ограничения “подтискат” естествените влечения и поставят под угроза емоционалното здраве. Затова, далеч от окови, пречещи на човека да се осъществи в нови опити; свободната любов ще спаси света” (2, 118).

По същото време когато Грос проповядва това “ново евангелие” 1907-1908 г. Юнг все още бил консерватор, християнин и поулегнал буржоа. Отначало той се възпротивил на идеите на Грос, защото все още намирал цивилизацията за изцяло позитивен процес. В писмо до Фройд от това време Юнг защитава нуждата от “сексуално изтласкване” като извънредно важен и необходим фактор на културата, с всички рискове за заболяване, които тя носи, намирайки, че силните хора ще се справят с тях и ще съумеят да подтиснат своите инстинкти в името на културата, давайки им друга насока (сублимирайки ги). Той погрешно счита, че само слабите натури се разболяват, несъумявайки да се справят с нагона си. Даже заявява: “Аз мисля, че Грос и най-новите изследователи отиват твърде далеч в използването на сексуалния фактор, който не иска нито особен ум, нито вкус; той се отличава с удобство на приложението и затова може да бъде каквото ни е угодно, само не и културопораждащ момент” (вж. 2, 120).

И за Фройд подчинението на сексуалния нагон се превръща в “източник на най-големите постижения на културата, които се осъществяват чрез по-нататъшна сублимация на неговите нагонни съставки” (5, 179). Ала Фройд все пак негодува срещу “половото закрепостяване”, а оттука тръгва последователят му Грос дирейки еманципация чрез Ероса.

Само след половин година, в края на 1908 г. Юнг преосмисля възгледите си и възприема част от идеите на Грос, прилагайки ги първо към Сабина Шпилрейн, а сетне и към своята пациентка-колежка Тони Волф. Дори признава: “В Грос аз открих множество аспекти на моята истинска природа” (2, 126). С което сам се издига “от буржазно-християнското към съвременното съзнание”, възприемайки от Грос теорията за сексуалното освобождение и утопическите мечти за преустройство на света с помощта на психоанализата.

По време на лечението от наркомания на Грос, с което се захваща, завършило неуспешно (Грос се прекатерва през оградата на клиниката и избягва в нелегалност!) — Юнг узнал от него много неща: за едновременната му връзка с двете сестри фон Рихтофен, за извънбрачните му деца, за “вегетарианството, опиума и оргиите”, за простиращият се от бохемския квартал Швабинг в Мюнхен през Цюрих до Аскона (местност в южна Швейцария по склоновете на Алпите надолу към Италия, отличаваща се с райска красота и чуден климат) контракултурен кръг от приятелски свободомислещи общества на неоезичници, теософи и почитатели на слънцето, организирали там свои колонии в собствената родна на Юнг Швейцария, живеейки “нов живот” по вили и имения. Там живял известно време и пацифистът Херман Хесе, проявяващ интереси към психоанализата и даже подложил се веднъж на анализ. Тези общества изглежда прилагали на практика теорията на Бахофен, че “нашите отдалечени предци живеели свободен, инстинктивен, полигамен живот в неголеми номадски, скитнически чергарски ята, с тенденция към матриархат” (2, 127-128).

Всъщност много от забегналите в Аскона, и въобще в Швейцария, сторили това и за да се отклонят от военната служба, мечтаейки за егалитарно и пацифистично общество. Такива били сетне и дадаистите от кафене “Волтер”, дезертирали от Първата световна война.

Чрез полигамията горепосочените общества се опитвали да реализират своите мечти за едно ново бъдещо универсално лумване на “свободната любов”, отхвърляйки подтисничеството на буржоазните институции: семейството, училището, университетите, църквата, казармите, религията, държавата, съдилищата...

В крайна сметка Юнг се съгласил в някои пунктове с Грос. Започва да счита 1912 г., че сексуалността следва “да се завърне в лоното на спиритизма, ала не съвременния”, а към спиритуалността на езическата античност, “за която сексът е бил сакрален” (2, 131).

Грос не споделял Юнговите увлечения по спиритизма и окултизма (Юнг дори носел гностически пръстен на ръката си), а просто се опитвал “да подмлади и даже да спаси човешкия род с помощта на освещаване на разкрепостения секс”. Докато Юнг — “скоро познал духовната сакралност на секса в своя личен опит и молел другите да се вслушват в гласа на плътта” (2, 131). Той обаче не приел анархистичните и социално-революционни идеи на Грос за преустройство на света, а само включил полигамията в своята психотерапия като допустима спрямо онези пациенти, за които преценявал всеки път конкретно и индивидуално, че това е единственият начин те да бъдат излекувани. Тогава на невротизирани съпрузи той препоръчвал да си намерят любовница, а на даващите ясни знаци пациентки, че търсят и изпитват неотложна нужда от такъв тип “терапия” — той, когато само изпитвал “свещената божия тръпка” в себе си към тях, им помагал лично. Ако ли пък не — ги отпращал към други негови колеги психотерапевти, които не страдали от буржоазни предразсъдъци и моногамни скрупули.

Така една отпратена от него при друг колега пациентка, тъй като Юнг бил временно призован 1915 г. на военна служба и бил възпрепятстван да се заеме лично с нея — си спомня за странните методи на лекуващият я лекар, който бил превърнал голяма част от пациентките си в “истински харем” (2, 136).

А милионерът Маккормик си спомня, че 1999 г. Юнг в хода на лечението му го посъветвал да “пофлиртура” и да има предвид, че за него: “би било целесъобразно да има любовница”, тъй като е много “опасен и див човек”, тъй че не бива да забравя “своята наследственост и своите инфантилни влияния”, понеже ще “загуби своята душа, ако я завладеят жените” (2, 135). Изглежда с този свой съвет Юнг е имал пред очи прекалено робките съпрузи, които се страхуват да изневерят на жената, за която са съпружени, вместо да се отпружат, и така рискуват да се разболеят психически, позволявайки душата им да бъде “завладяна от жена” — т. е. попадат “под чехъл” и в лична зависимост, оесафявайки се и губейки телесната си, душевна и духовна свобода.

За разлика от Грос, който инициирал в своите “оргии” също бисексуални и хомосексуални (гейове и лесбийки) — за Юнг не разполагаме със сведения: каква е била терапията му спрямо този вид пациенти? Логично е да ги е съветвал на “целесъобразното” за тях, ако преценял, че това е единственият начин да се излекуват и въздигнат духовно. Все пак знаем за една негова пациентка, че е била лесбийка. В един момент тя, следвайки съветите на своята любовница, също бивша пациентка на Юнг (напуснала го разочарована, тъй като го заподозряла в “лицемерие”) — го предала и преминала в лагера на Гурджиев. А за самият Юнг се знае, че като младеж изживял психична травма, когато негов близък чичо, когото боготворял заради интелектуалната му извисеност, внезапно проявил към него гейски щения. Дотогава Юнг изобщо не знаел какво е това “хомосексуализъм”, тъй че бил хем крайно изненадан, хем потресен. Още една причина да предпочита женските компании около себе си. Що се касае до взаимоотношенията му с Фройд, и към него той развил сходен силен пиетет, както някога към въпросния роднина, а и симпатиите на Фройд към Юнг били тъй емоционално оцветени, дружелюбни, бащински, че Юнг стига до извода за “подтиснати хомонагласи” във Фройд; в хода на разразилите се спорове и скандали между тях, Фройд допуска “Едипов комплекс” в Юнг пожелал смъртта на своя “баща”, т.е. неговата, тъй като се считал за “духовен баща” на Юнг.

За изумителната еманципираност на Юнг и практикуваните до преклонна възраст от него полигамия и свободна любов, разполагаме и с късни сведения. Той успял да постави пред свършен факт своята съпруга, която се съгласила да приеме като нещо нормално полигамните му увлечения. По едно време си изработил даже нещо като “график”. Всяка сряда отпътувал в Цюрих при Тони Волф, а всяка неделя тя идвала на гости като “семейна приятелка” в дома му в Кюснахт и жена му трябвало да я търпи, да бъде любезна с нея и да си разговарят, хранят и общуват като “голямо семейство” (вж. 2, 141). От време на време той имал право да осъществява с Тони и кратки пътувания или излети в чужбина, при което жена му Ема благовъзпитано знаела, къде и с коя се намира. По време на сафари-екскурзия в Африка 50 годишният Юнг се запознал с 30 годишната хубавица Рут Бейли, която му останала близка приятелка до края на живота му. Дори негов приятел твърди, че Юнг и на 80 години, дотам бил увлечен в нея, че “могъл да си позволи да се занимава с петинг и още всякаква всячина” (2, 142).

Юнг е рядък пример на човек еманципирал се напълно от всички буржазни и религиозни предразсъдъци. Той никога не е отричал вярата в божественост и в сакралност. Но не е и считал, че тя има само външен и отвъден (трансцендентен) източник. Напротив, бил убеден, че тя извира по-скоро иманентно и априорно — от самата телесна, душевна и духовна природа на човека.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а