литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Красимир Делчев
Престъпление и прошка




В своят роман “Престъпление и наказание” във връзка с разкаянието и самопризнанието на извършителя на тежкото углавно престъпление (двойно убийство) Разколников, който не издържа угризенията на уж героично надмогнатата си и приспана християнска съвест и горко, от цялото си сърце и душа се покайва — Достоевски поставя и обсъжда един не толкова философски и юридически въпрос, за вината и отговорността; престъпление — разкриване на извършите/ля/лите — наказание съобразно правото и законите, важещи в дадена страна, колкото богословския въпрос за съотношението между: грях — покаяние — прошка.

Мотивирайки се с примера на военно-политическия гений и исторически герой Наполеон, който в името на висок идеал (свободата, политическа, премахване на отживелите монархии в Европа, власт) жертва драматично живота на милиони свои и чужди войници без капка угризения на съвестта, петербургският студент Разколников решава също да постъпи като “избран” и в името на друг драматичен колкото частен, толкова и обществено-значим идеал: борба за социална справедливост, успешно завършване на висшето си юридическо образование, издигане до свобода, власт и освобождаване на съвестта от всички предразсъдъци, да престъпи “буквата на закона” и да пожертва трагически живота на една алчна и “вредна” според него бабичка-лихварка, раздавайки лично правораздаване убеден, че тя и други подобни на нея не са “достойни за живот”.

Той приема в съвестта си, промивайки я предварително от евентуални угризения чрез философски размишления, че тя дотам е деградирала, та вече не е повече “човек”, а “въшка, безполезна, гадна и зловредна” — жадно пиеща от кръвта на изпадналите в нужда робки и пасивни бедни хора (други въшки!). Така успокоил (приспал) със социално-справедливи доводи съвестта си и отърсил се от масовите предразсъдъци, Разколников решава да я убие, да вземе парите й и да ги раздаде на нуждаещи се (което не сторва поради обзелата го неочаквана душевна криза), за да докаже най-вече на себе си с този страшен експеримент на съвестта, че и той има нужната сила да бъде трагичен исторически “герой”, който не стои по-долу от Наполеон, чиито решителни и жестоки нападения и масови разстрели са били изтълкувани от историците като “героични действия” в името на свободата, а не като световни престъпления, както биха могли да изглеждат в очите на хората страдащи от “предразсъдъци”! Разколников недосъобразява в своите себеоправдателни размишления, с които се подготвя и мотивира за осъществяване на замисленото “възвишено дело”, че Наполеон е заповядал на други да вършат злодеянията (или “героичните дела” — зависи от тълкуването), от които се е нуждаел, за да победи и да се издигне над “обикновените хора”, без да е убивал собственоръчно. Той бива изненадан и от това, че в “ретортата” на неговия социален експеримент, в осмеляването му да престъпи границата между “въшките” и “великите хора” неочаквано и в противоречие с рационално-обмисления план попада и една непредвидена, съпътстваща, казано на съвременен език “колатерална”, жертва — напълно невинната, добра и набожна сестра на “въшката”-лихварка, оказала се в неподходящо време на неподходящо място при неблагополучни условия нежелан свидетел, който се е наложило да бъде отстранен в името на перфектното изпълнение на замисленото като неразкриваемо престъпване “буквата на закона” за утвърждаване “духа на справедливостта”.

Тъкмо кръвта на тази втора, невинна жертва преобръща в разкол уж “героично пречистената” съвест на Разколников. В него се събужда приспаната християнска съвест (явно той не е успял да я потъпче напълно, за което сам започва да се ненавижда и себепрезира!). За собствена изненада — той се оказва “слаб”, “обикновен човек”, сам една “естетическа въшка”. Волята му, закалена до стомана преди, сега се прекършва, сломява, съкрушава. Той се поддава на укорите на вярващата проститутка Соня, една нова Мария Магдалена, и започва дълбоко да се разкайва и покайва за сторения от него “грях” и нарушение на Божиите заповеди. Дотам, че (о, позор! а искаше да си “силен и избран”?) сам си признава. Така неусетно биваме прехвърлени от юридическия, нравствен и философски казус към богословския, именно: дали след като искрено се е покаял за сторения грях, вътрешно се е преродил в “нов човек”, а “стария човек” плътско-страстния и сетивен, външен, от “мира сего” е умрял в него, Разколников не е заслужил от християнска гледна точка “прошка”? Отговорът е: Да. В такъв случай: Има ли нужда той да бъде по-нататък наказван юридически, както става, да бъде съден и пратен на каторга? Да лежи в затвор? Не е ли смисълът на наказанието “поправяне” на извършителя? Освен сплашващото назидание за другите да не се осмеляват и те да постъпват така, да спазват закона поради страх от наказание, ако не изпитват “страх Божий”? Не възпира ли страхът от Бога по-силно вярващите в Него, отколкото страхът от наказание невярващите в Бог? И не е ли по-добре за да се намалят престъпленията да се накарат колкото се може повече хора да повярват, отколкото да се подобрят техния бит, осигуреност и условия за живот? Не е ли по-благородно за бедните да си останат бедни, ала вярващи, отколкото да забогатеят загубвайки вярата и душата си? (Изглежда екскомунистите от посткомунистическа югоизточна Европа разсъждават точно така подкрепяйки възраждането на християнството за широките маси обикновени хора, които продължават да подтискат и ограбват, обогатявайки се сами!).

Самият Достоевски, който неслучайно има за “настойник” православника Победоносцев, клони към християнското решение чрез съотношението: грях — покаяние – изкупление на греха чрез страдание — прошка.

Макар примерът на Достоевски с убиеца Ришар, покаял се в швейцарските затвори да намеква, че опрощението на греха не отменя търсенето на правна отговорност и налагането на юридическо (съдебно) наказание.

Напротив, провинилият се трябва да получи всички възможни наказания и да понесе пълна отговорност — отсамна и отвъдна: нравствено осъждане, обществено порицание, семейно отхвърляне (ако има семейство и близки), финансова отговорност, професионално, длъжностно наказание, отнемане на незаконно придобитото имущество, пари, гардероб, вкл. прехвърлено на роднини, любовници, приятели, опозоряване на името и честта, а не “героизиране” в пресата и представяне като “мъченик” на правосъдието” с “разклатено здраве”; физическо наказание, страдания, а не удобства в затвора. Не просто да получи християнска прошка за своето разкаяние и покаяние, ала да не изкупи греха си, да не пострада външно и вътрешно, да бъде оневинен нравствено и юридически, и ... о, цинизъм! — пуснат на свобода от затвора срещу символична парична гаранция, в крайна сметка амнистиран, реабилитиран, реституиран в своята “нова” уж невинност на “нов човек” упражняващ вече легален бизнес (а парите как и откъде?).

Около “казуса Ришар” има даже нещо като издевателство на неправославните християни (протестанти, католици), които посещават покаялия се убиец в затвора и му казват: Да, да Ришар, ти се покая, грехът ти е опростен, получи от Бога прошка, дори сега си просветлен и озарен, вече не говориш като обикновен човек, а като “светец” от затвора, от своята килия проповядваш Божието Слово и силата на вярата, която променя душите и сърцата, стана известен, знаменитост, писаха за тебе вестниците, ала... въпреки това, че си заслужил вече “рая” — ти няма да бъдеш освободен, а ще отидеш на ешафода, защото си убил, отнел си човешки живот, а наказанието за това съгласно осветените от Бога закони е “смърт”, тоест и ти ще бъдеш убит! Ах, колко жалко наистина, такъв просветлен човек, такъв ярък пример за силата на вярата да бъде отстранен. Но нищо, ликувай, радвай се че си спасен, небесата са отворени за теб, чака те “царство небесно”! Имай още малко търпение докато те екзекутират, защото Бог вече те е избрал.

Със сходни основания, към които добавя нови, един друг герой на Достоевски — Иван Карамазов от “Братя Карамазови” в главата “Бунт” се разбунтува срещу ограниченото християнско разбиране за въздаване на справедливост едва след Страшния съд и в отвъдното. И той изисква пълна справедливост, първо отсамна сетне отвъдна, не само верска, но и юридическа и нравствена. Безнравствено е и несправедливо провинилите се да не бъдат наказани още приживе, а да получат прошка. Ако Бог допуска подобно нещо — тогава ние не щем такъв Бог, отказваме се от Него.

Просветената нравствена съвест на Иван Карамазов се бунтува. Не е редно, не бива няма правда в това жестокият запасен генерал заради това, че осемгодишното дете играейки си ударило с камък крака на неговата елитна хрътка, да го затвори, а на другия ден сутринта съблече голо, подгони и пусне ловните си кучета да го разкъсат на парчета пред очите на собствената му майка! А сетне лекарите да го освидетелстват и да остане ненаказан. Дори майката да му прости, а тя не би трябвало да стори това, дори детето, ако можеше да му прости, Бог не би трябвало да прости незаслужените страдания на едно дете в името на бъдещата “вечна хармония”. Наказание отсамно заслужават и всички жестоки родители изтезаващи децата си, дори една-едничка невинно пролята детска сълза не бива да остане невъзмездена в името на отвъдното, а трябва да получи съответното възмездие още тук долу на Земята, в Отсамното...

Размишлявайки по този начин Иван се разбунтува и решава да върне обратно своя “входен билет” за рая. Тай не приема Страшния съд отложен в трансцендентното. Такъв съд би бил несправедлив, след като ще се състои неизвестно кога в бъдещето, когато от извършителите на страшните престъпления остане само прах и кости, а също и от потърпевшите, а пък и повечето хора вече ще са забравили, а не простили стореното от безброй злодеи в Историята.

От размишленията около “казуса Ришар” и тези на Иван Карамазов следва, че дори Бог няма право да дава прошка, не дава и не препоръчва да се дава в Стария Завет за нарушение на осветените от него правозакони. Неговата прошка не отменя и не възпира отсамното и земно правно наказание. Самият Бог нарежда на Мойсей следната заповед-закон: “който нарани своят ближен, да бъде третиран със същата мярка: рана за рана, око за око, зъб за зъб; да му се стори каквото е сторил на други (...) Аз съм Господът, вашият Бог” (Леви, 24, 19-22).

Така е и съгласно Новия Завет, в сцената с Исус, когато фарисеите го питат: дали трябва да се плаща данък на Цезаря? Той им поисква един грош, посочва лика върху монетата и ги запитва: “Чий е образа и надписа?” Те отговарят: “На цезаря”. Тогава той им казва: “И тъй отдайте Цазаровото на Цезаря, а Божието Богу!” (Мат. 22, 15-22; Марк. 12, 13-17; Лука 20, 20-26). Самият Христос е бил (а следователно и тези, които наричат себе си “християни” трябва да са за, макар Христос никога да не е бил “християнин” и ние трябва да се стремим да бъдем като Него) за разделение на духовната власт, сетне Църквата, вярата в отвъдната справедливост, от светската власт, от Държавата, схващайки последната като допуснат от Бога защитник на земната справедливост. Той не е бунил към бунт, а е учил и давал пример за любов към ближните, не е учел да не се плащат данъците и да се нарушават валидните закони (такива бунтовни нотки се появяват едва в писмата на Апостол Павел). Не е “отменил закона”, а само го е направил по-човечен и по-малко суров, засилвайки изискването за любов към ближния и правото на лична прошка.

Старозаветният Бог на Мойсей е жестоко-справедлив и отсамно.

Достоевски сякаш е предусетил бъдещите милиони престъпления в своята страна, извършени подобно на историческия герой Наполеон с чиста съвест от обявилите себе си и издигнали се до “избрани”. Двусмисленият исторически герой-престъпник Сталин далеч надмина Наполеон третирайки като “излишни хора” и “въшки” вредни и ненужни за новия идеал (построяването на комунизма) десетки милиони. Този идеал се провали, а безсмислените жертви останаха неизкупени. Днес никой не се чувства виновен за тях, не се покайва нито иска прошка.

Днес в страните от югоизточна Европа от бившия “соц. лагер” наблюдаваме нещо смущаващо. Самата държава абдикира и започва да се държи като “Църква”. Тя започва да “опрощава” греховете и престъпленията на закононарушителите: чрез “амнистия на мръсните пари”, спъване на съдопроизводството, прекратяването на стотици хиляди дела, абсурдни закони в интерес на кредитни милионери и държавни измамници (срв. с бълг. закон ЗУНК — “Закон за управление на невъзвращаемите кредити”, кой, как и защо реши, че са “невъзвращаеми”? не трябваше ли съдът да се произнесе, да накаже, вкара в затвора и секвестира парите и имуществото на въпросните кредитни милионери, както и онези банкери, които в нарушение на закона са им отпуснали без гаранции и обезпечение въпросните кредити сами вземайки тлъсти комисионни?) Не се преследват и неплащащите данъци нито пък Църквата протестира против това, напомняйки думите на Исус: “Цезаровото на Цезаря, а Божието Богу!”

За отношението между “грях” и “престъпление” — грехът е по-широко понятие. Той обхваща не само сторените закононарушения и престъпления, но и замисъла и помисъла за тях. Всяко престъпление е грях, но не всеки грях е престъпление. Престъплението обхваща и осъществяване на дело на замисленото престъпване на законите, важещи в дадена страна и/или международно важещите. Вярващият човек може да се изпълни дори на сън с грехопомисли, за които е редно да се покае, да ги изкупи и да поиска прошка или епитимия, църковно наказание, когато се събуди, например ако е извършил убийство, богохулство или инцест насън. Грях е изпълването с несправедливи чувства. Грях са седемте смъртни гряха: алчност, високомерие, гняв, завист, чревоугодие, леност, похот. Грехове са и всички укорими нравствени провинения. Ала те не са престъпления в юридически смисъл и могат да бъдат наказани също с нравствени мерки. Така че тълкуването на греха, вината, престъплението, е различно в правото, морала, религията, икономиката, междучовешките отношения. Някой може да прости вината на своя ближен (самият Исус изисква да простим седем пъти на брат си!) сторвайки това лично, а не от името на Църквата и отказвайки се да го съди чрез съдилището. Извинявайки го, даже ако другият не му се е извинил и не счита, че е постъпил нередно, нито пък е поискал прошка, ала е получил такава. Ако обаче бъде заведено дело срещу престъпилия закона независимо дали е даден под съд от самия потърпевш, от друг, или от публичен обвинител, вече се задвижва (а не се “спира от производство”, ей, съдии, внимавайте!) съдебната процедура: обвинение — следствие до доказване или не на престъпление — осъждане с ефективно наложено наказание или пък условно или оправдаване, ако няма доказателства (или пък са “скрити”, а свидетелите заставени да млъкнат, подкупени или отстранени!).

И съдът може да се окаже несправедлив (вкл. и т. нар. “народен съд”) когато са наказани невинни. Тогава, за да възтържествува справедливостта присъдите трябва да се отменят, а невинните реабилитират, клеветниците и виновните за тяхното пострадване накажат.

Абсурдът идва, когато един орган на властта — следствието залови престъпници и събере доказателства, а другият орган на властта (Съдът) прекрати делото и ги пусне на свобода. В България по този начин са прекратени 72% от всички наказателни дела от прехода насам, а това са около 600 000 от около 900 000! Това “опрощаване на греховете” ли е? Или хиляди нови престъпления от длъжностно естество с цел прикриване на други престъпления и оневиняване на престъпници, плюс лично облагодетелстване (корупция) на така “справедливо” отсъдилите?

Не е ли това в действителност абдикиране на държавната власт в името на престъпно-властващи лица, счели себе си за “избрани”, или пък законно-избрани чрез уж демократично проведени избори?

Затова подобно на Иван Карамазов ние не искаме “прошка на грехове” — нека това да остане в правомощията на Църквата отделена от Държавата, — а искаме справедливо и законно наказание за доказани престъпления от неподкупна съдебна власт. Пълна отговорност и пълна справедливост.

“Прошката” е нравствено или религиозно-етично отменяне и отказ от налагането на душевно осъждане (укори), отказ от полагаемото физическо, имуществено или финансово възмездяване и обезщетения. Тя може да се дава лично от потърпевшите, ако те се откажат от диренето на правна отговорност и земна справедливост от материално естество.

Основният проблем в страните с нова посткомунистическа демокрация не е толкова наличието на ширещи се и вихрещи се престъпност и корупция, колкото НЕСЪДОПРОИЗВОДСТВОТО, абдикацията на съдебната държавна институция или нейното умишлено спъване от другите власти (законодателната — парламента; изпълнителната — правителството; медиите, сенчестата икономика и организираната престъпност). Това спиране, спъване и дисфункциониране се прави докато престъпниците вършещи престъпления не си ги извършат докрай “добре” не ги прикрият или изперат мръсните си пари. Така съдопроизводството ту се спира ту се пуска като тока и топлата вода — по волята и желанието, а и срещу “такса”, от корумпираните властимащи. Но така е и на други места по света, обаче в много по-малък размер и не така нагло. За тази цел има и съзнателен стремеж за сдобиване с “депутатски имунитет”, даже купуването му от доказани престъпници, които щом станат депутати, делата им се прекратяват.

От богословска гледна точка Бог-Отец чрез своят Син и посредничеството на Светия Дух, ала още в Стария завет, е делегирал правото на земно правораздаване на управляващите държавите правителства (монархии, аристокрации, демокрации, смесени републики, теокрации). Но това не отменя неговото всемогъщие — Бог може да се намеси всеки миг, ако пожелае, свръхестествено и чрез извършване на “чудо” сам да накаже провинилите се държавници и особено опасните престъпници, щом правителствата не се справят и дори злоупотребяват със своята “божия мисия”. Иван Карамазов недоволства, защото Бог не прави това, сякаш не е “всемогъщ”, или има нещо друго предвид — умишлено подхвърляне на милиони обикновени хора на страдания и смърт в името на бъдещата “вечна хармония” в рая.

От философска гледна точка може да се спори: доколко случайните злощастия и злополуки или пък природните катаклизми, чрез които загиват еднакво добри и лоши, както и някои богати мошеници и престъпници от пожари, земетресения, вулкани, покушения, мафиотски войни, наводнения, електрически аварии, автомобилни злополуки, отравяния, болести, погубване от алчни наследници или от търсещи откуп терористи могат да се изтълкуват като проява на “свръхестествена намеса свише”, сиреч чудо или не? Не са ли това прояви на природни и обществени закони и случайности, физически, химически, технически необходими или продукт на целесъобразна свободна човешка дейност, частно правораздаване или греховно изтребване на едни грешници от други грешници, съгласно сентенцията на Достоевски: “Один гад съест другую гадину”? А не израз на Божия справедливост?

Това че престъпниците постоянно се взаимоизтребват помежду си не е голяма утеха за техните жертви нито пък трябва да им състрадаваме, че и те имат “проблеми” (и богатите плачат и те са нещастни, внушават ни постоянно медиите, аз каква вина имам за това?) А и Църквата изисква: “обичайте враговете си!” Не всеки е в състояние, а и не винаги е справедливо да обича “туй, което сърце мрази”!

Ако една държава е абдикирала от задължението да раздава земна справедливост, тогава съгласно демократическата теория за произхода на суверенитета (“цялата власт произтича от народа”!) — след като правителството не упражнява правилно, а извращава и опорочава делегираната му от избралите го на власт функция — то трябва да си върви, смени, свали по един или друг начин.

Още в Светото Писание имаме от една страна доверието на Исус към неговите младенци: “Вие сте солта на земята”, ала от друга страна е казано: “ако солта е изветряла трябва да се хвърли” и замени с нова истински солена сол.

Наистина някои държавни институции (монарси, президенти) имат право, подобно на Църквата, да опрощават и помилват престъпници, ала в такъв случай обикновено най-тежкото, смъртно или доживотно наказание, се заменя с по-леко, пред вид особени обстоятелства, но не се отменя изцяло и напълно правното наказание, както е възможно при даването на “прошка” лично на ближен от ближен и дори на враг, поради нравствени или религиозни съображения и при даването на прошка от Църквата като духовен наместник на “живия Бог” на земята.

Впрочем самото понятие “амнистия” идва от гръцкото “амнестия”, което е свързано с “амнезия” (непомнене) и означава забравяне, отказ от по-нататъшно помнене на сторени престъпления, което не е непременно “прошка” в богословски смисъл, а по-скоро обществено-държавно решение да не се обременява прекомерно публичната съвест с помненето колко много престъпници има в затворите на тази държава и преценка, че голяма част от тях може би са се “поправили” и вече не са толкова опасни, ако бъдат пуснати на свобода, което не винаги се потвърждава. Важен е “жестът”.






  
Още сведения

публикувано на петък, март 13 @ 22:46:54 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
Сицилиански защити | * | есеистика |

2250 прочита

Още в тази връзка
· Красимир Делчев


Най-четеното в блок Сицилиански защити:
Списък на книги. Не само за лятото.


Рейтинг
Средна оценка: 0
Гласа: 0

Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Престъпление и прошка" | | 1 коментар

Коментари за Красимир Делчев, Престъпление и прошка (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на петък, март 13 @ 22:51:29 EET
(Сведения за читател )
За коментари на Красимир Делчев, Престъпление и прошка последвайте ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.17 Секунди