литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Майке Ветцел
Свидетели




Напоследък се случваше нещо странно. Лятото пропадна, есента също. Веднага настъпи зима. Дърветата, които току бяха цъфтели, отхвърлиха листата си, а в магазините имаше само оранжерийни зеленчуци. Хората всъщност твърдяха, че са имали своето лято, но аз не бях забелязала нищо такова. Направо като да е било един вид масова психоза. Аз единствено съм останала незасегната. Но не чувствах облекчение. Обикалях, размахвах ръцете, сочех голите клони. Никой не обръщаше внимание. Хората се приплъзваха встрани на метър от мен подобно на вратите на някой супермаркет. Не предприемах опит да говоря с когото и да било. Постоянно мислех за трупа.

В тъмнината в гората почти се препънах в едно заровено в шумата тяло, подметката ми се натъкна на нещо меко. Пламъкът от запалката на Марсел едва поосвети земята. Пред нас в шумата лежеше момче. Лицето му беше пепеливо и сгърчено. Широко отворените му очи изглеждаха празни, кафявият ирис плуваше в млечновато бяло. Въпреки че лежеше хоризонтално на земята, тъмният перчем стърчеше нагоре като хълм. Не се осмелих да пипна момчето, нито да окажа първа помощ. И Марсел също не го докосна. Той смяташе, че със сигурност е мъртъв. Направо изглеждаше невъзможно преди минута това тяло все още да е било живо. Но така е било. Преди една минута той беше седял зад кормилото на черния Корса и беше фучал по шосето. Сега колата беше смачкана купчина тенекия. Беше на хармоника, всички прозорци бяха изпотрошени. От мястото до шофьора чухме простенване. Момиче с боядисани в червено коси висеше притиснато от предпазния си колан. Колата беше твърде смачкана, не можехме да й помогнем. Вратата заяде. На задната седалка имаше една двойка, момче и момиче. Бяха се облегнали един на друг. Лицето й бе спокойно, бледо и младо. Изглеждаше като че спи. После чух, че умрели веднага.

Марсел повика полиция. В близкото село имаше телефонна кабина. Само бяхме чули катастрофата, колата на Марсел отби в един горски път. Бяхме наблизо до едно дърво, малко встрани от пътя, когато зад нас Корсата на четиримата младежи се блъсна в бука. Завъртя се веднъж по оста си и се спря с предпазителя на кондензатора напред в дясната отбивка на пътя. Шофьорът беше изхвърлен навън. Беше деветнадесет годишен. Прочетох го във вестника. Полицията търсеше евентуални свидетели и подозираше, че в отсрещното платно е имало още един автомобил. Бяхме офейкали. Марсел беше дал фалшиво име на телефона за аварийна помощ. Никой не би могъл да ни постави във връзка с черния Корса.

След това ние пак не се обадихме на полицията, за да дадем показания. Въпреки че знаехме, че не ни мислеха за виновни. Не сме били на пътя. Нямаше никой в отсрещното платно. Не беше имало втори автомобил. На ничия съвест не тежаха тези младежи. Нелогично беше, че духнахме. Марсел каза, че не се замислил, когато жената от другия край на връзката за пътна помощ го попитала за името му. »Йенс Фирвалд« беше моя си прякор за него. Съвсем естествено му беше изскочил от устата. След бягството ни бяхме двойно подозрителни. Евентуални допълнителни показания биха се оказали неприятни. И без това изобщо не искахме да си признаваме каквото и да било, нито имената, нито фамилиите, нито приятелите. Никой не знаеше, че се срещаме. Така и трябваше да си остане.

След много години разказвах за това на Лауренц. Той попита, дали си го обичала, онзи тип, този Марсел, с който си била тогава на онова място. Казах, не. Не беше вярно, но не можех да кажа, не знам какво беше чувството между Марсел и мен. Често беше блудкаво и фалшиво, но го имаше. Лауренц не би могъл да разбере, че беше щастие. Затова му казах, че преди това съм го обичала, мъничко. Когато видяхме катастрофата, вече не. Лауренц направи физиономия, като че това беше престъпление. Казах, че всичко беше съвсем безобидно.

Бяхме се облегнали на дънера на дървото. Марсел ме беше догонил там, често си играехме на гоненица. Чувствах кората на дървото с лопатките на раменете си. Лицата ни бяха близо едно до друго, но още не се докосваха. Вдигнах фланелката му и открих следи от нокти по гърдите му. Не бяха моите. Като на картинка ми беше ясно къде е прекарал предишната нощ. Бил е при приятелката си. Игриво го заплаших с изтезания, ако още веднъж ми се яви в този вид, омърсен от някоя друга. Той се ухили и попита, дали ще си удържа обещанието. Каза го така, че да остана с впечатление, че е надървен за удари. Посегна към мен, но аз се изплъзнах и закачливо го нарекох »измамник«. Той успя да докопа китките ми и с десницата си ги притисна към дървото.

Престанах да се съпротивлявам. Когато се наведе над корема ми, видях да се приближават светлините на колата. Още бяха много далеч. Но добре можех да ги различа в тъмната равнина. Виждах фаровете през дърветата. Не им обръщах внимание. Само един автомобил. Ръцете на Марсел дооткопчаваха колана ми, затворих очи. Ударът на колата произведе пукот. Съвсем не толкова силен, по-скоро глух отколкото пронизителен. Веднага след това отново стана тихо. Фаровете бяха изчезнали.

Нямахме представа какво се беше случило, казах аз. Лауренц помълча. Лъжеш все пак, заключи най-после той. Изглежда неискреността ми вече не го учудваше. Отвори хладилника, а светлината на крушката от камерата го освети отдолу. Погледът му обходи рафтовете. Знаеше точно какво има там: шунка, доматено пюре, стръкове праз. Нямаше нужда да отваря хладилника. Искаше просто да не ме гледа. Казах, добре, тогава ще ти разкажа цялата история.






Забележка: Превод от немски: Антония Колева
Преводът не направен по: http://www.fischerverlage.de/sixcms/detail.php?template=fv_wide_wrapper&_content_template=buch_detail&_navi_area=fv_home&_navi_item=03.00.00.00&id=141136&_buchtext_typ=4, aus Lange Tage von Maike Wetzel, Fischer Taschenbuch Verlag (ISBN 3--59616020-0), [из Дълги дни от Майке Ветцел]






  
Накратко
Когато се наведе над корема ми, видях да се приближават светлините на колата. Още бяха много далеч. Но добре можех да ги различа в тъмната равнина. Виждах фаровете през дърветата. Не им обръщах внимание. Само един автомобил. Ръцете на Марсел дооткопчаваха колана ми, затворих очи. Ударът на колата произведе пукот.

Още сведения

публикувано на неделя, декември 21 @ 11:12:05 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
Семейни дългове | От немски | проза |

2470 прочита

Още в тази връзка
· http://www.fischerve...
· Майке Ветцел


Най-четеното в блок Семейни дългове:
Стихове


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 2


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Свидетели" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди