Вилхелм Генацино: Из "Щастието в далечни на щастието времена" - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Не щеш ли от няколко месеца неприятно ни мъчат досега предимно мълчаливо понасяни различия в мнението. Проблемът е: сега Траудел иска все пак да бъде омъжена. Не веднага, но някога със сигурност. Признавам, че в началото на нашия съвместен живот не бях изключвал напълно едно "бракосъчетаване" (Ето я думата!). Всъщност разчитах по-скоро на това, че с годините желанието на Траудел за брак ще се загуби. Тъкмо обратен е случаят. Отбранителната ми стратегия най-напред беше да се представям като негоден кандидат за брак. Постоянно казвах, че за мен е загадка защо една жена би искала да се омъжи тъкмо за мен. Говорех както за откритите ми, така и за прикритите ми мърлявщини, за страха ми от отговорност, за катастрофалната ми неспособност като домашен майстор, за нежеланието ми изобщо да се занимавам с въпросите по планирането на ваканциите, с налагащото се от време на време при случай почистване на мазето, с грижите около автомобила и така нататък. Траудел винаги отговаря, че моите недостатъци са й отдавна известни, но че те не давали основания да не иска да бъде омъжена за мен. След това приведох един аргумент, в чиято субтилност бях убеден. Аз казах, че се чувствам силно ограничен от един брак; не фактически ограничен, а само фантазирано ограничен, но че едно фантазирано ограничаване било много по-коварно от истинското. След това аз бях говорил за това, че принадената сигурност, по която се вманиачават омъжените жени, била игра на призраци, всъщност мания. Да, отвърна Траудел, сигурността на омъжените жени е мания, но не по-маниашка от твоето чувство за фантазирано ограничаване.

В отговор вече нищо повече не ми хрумна.

Защо ние двамата да не се простим с нашата мания, каза Траудел, ти с твоята мания за ограничаване и аз с моята за сигурност?

Разбит си затворих устата, поне за момент. После попитах, какво остава от брака, ако двамата партньори се откажат от своите маниакални стратегии.

Траудел мълча дълго. Сега, на вечеря, тя казва: Има и много практически основания да бъде един брак смислен. Като пример тя привежда: Представи си, че ти се случи нещо, някаква злополука някъде. Да кажем седиш си в някоя мотриса, която за беда дерайлира, тежко ранен си и се озоваваш в някаква окръжна болница. Аз ще науча за това едва от новините, веднага ще се кача на колата, защото искам да те видя как си. Узнавам в коя болница си, потеглям, след два часа съм на място, но тогава не мога да вляза. Портиерът пита: В родствена връзка ли сте с ранения? Не, ама защо, питам аз. Тогава не мога да Ви допусна до него. Само съпруги, съпрузи, деца и родители могат да влизат при ранените, казва портиерът. Сега седя най-тъпо там. Не мога да вляза при теб, защото не съм омъжена за теб! Знаеш ли, че има такива разпоредби?

Не, казвам аз с половин уста. Естествено сега се чувствам (как да кажа) шахмат. Същевременно съпротивата ми срещу брака е още по-силна. Нима човек трябва да се жени, защото само така може да надхитри бюрокрацията в болниците?

Най-глупаво тъкмо сега Траудел ми прави една идиотска забележка. Да не съм мятал повече панталоните си така ужасно върху стола. Не би ли могъл поне веднъж да увесиш както трябва панталоните си на балкона, и то най-малкото за една нощ, че да се проветрят и те поне веднъж наистина?

Замълчавам си против волята си, въпреки че също така се и радвам, че с темата брак е приключено, поне за момента. Започва онова, което наричам вътрешно меланхолично подивяване. Ставам самосъжалителен и оплаквачески и се вкопчвам в старата ми убеденост, че за мене щяло да бъде по-добре да живеех в някоя кучешка колибка в Алпите, но не, ти трябваше да виснеш за полите на една хубава просперираща жена, сега си получаваш разписката.

Така и така все някога ще трябва пак да си купиш някой нов панталон! И ново сако към него! Казва Траудел. Искам един ден да те видя с някои други дрехи!

Почти не се интересувам от облекло, казвам аз с вече отслабнал глас.

И това го знам, казва Траудел, обаче гласът й веднага приглъхна, понеже и тя иска да избегне помрачаването на вечерта. Все още се караме нежно. В знак, че е готова за следваща смяна на темата, ненадейно тя похвалва сиренето, което е купила днес. И за съжаление повтаря посланието на търговеца на сирене, което и аз вече често е трябвало да изслушвам: Козето сирене е зряло в продължение на осемнадесет месеца в скална пещера в Пиренеите. Най ми се ще да избухна, че искам да бъда пожален от стихчетата на млекопреработвателната индустрия, но и аз също не искам да развалям фрагилното настроение. Все пак не мога да устоя на това да ставам по-тих и по-тих, докато напълно съм се сврял във вътрешното ми пространство. Там никой не ме съжалява с такова разбиране колкото аз самият. Стишеността, с която оставам седнал до Траудел и същевременно изчезвам, ми действа и на мен неприятно. В едно настроение съм, в което направо трудно понасям, че всяка вечер става вечер и че тъмнината отвън прониква и в нашето жилище. Колко странно е, че Траудел забелязва занемареността на моите панталони, но не забелязва занемареността на розите, които са сложени в една ваза на полицата на стената и вече от дни насам се разкапват. Розите първо клюмват, след това стават като хартиени, след това се смачкват и най-после увяхват. Траудел смята процеса на спаружване на розите за романтичен и красив. На мен пък като гледам все повече скланящите своите глави рози, ми напомня за гробища и гробове, а за това не искам да ми напомнят в жилището. Но не ми е разрешено да изхвърлям повехналите рози, това е отредено единствено на Траудел. Тя би искала още един ден в повече, а след това още един ден в повече да погледа увяхването на розите и при това да изживява кичозни и поетични настроения. Едва когато кичът започне да вони също и Траудел вече е готова за действие. Дотогава ще минат най-малко още два дни.

Вечерята е приключена, аз отнасям (това също е знак за моята готовност за сътрудничество) чиниите и хляба и чашите в кухнята и измивам съдовете от вчера и днес. Траудел влиза в банята, оставя както обикновено вратата отворена, така че да мога да я гледам, като се съблича. Това е свързано с едно мое желание, което е поне на десет години. Тя поставя бижутата от деня в стъклена чашка до отоплителното тяло. Облеклото си тя разпределя на трите окачалки на врата. Нощем понякога притискам полата на Траудел към лицето, защото искам да вдъхна телесната й миризма, което Траудел не знае. Превит съм над мивката и имам идея: подобно на това както Траудел с дни наред наблюдава повяхването на розите, по сходен начин аз ще наблюдавам овехтяването на моя панталон на балкона. Ще закача панталона на балкона, но повече няма да го сваля (или едва след много време), защото искам да наблюдавам от жилището, как панталонът бавно бавно се разпада под въздействието на времето и на климата и на праха и след това отново (така си го представям), се развива назад до част от природата. За тези процеси ще си водя дневник за овехтяването или нещо подобно. Всичко това не го казвам на Траудел. Само се провиквам към останалата отворена баня: Траудел! Можем ли утре или вдругиден да отидем в града и да купим нов панталон за мен?

Понеже на Траудел й си иска да е с мен, когато купувам облекло; тя иска да попречи да загубя твърде бързо желание и да купя някоя евтиния.

Сега ли? Така изведнъж? Пита тя с половин уста.

Поумнял съм, казвам аз.

Траудел се смее и не ми вярва.

Това определено си има причина, казва тя.

Ще ти я кажа по-късно, отговарям аз.

Подлец, казва тя.

Да, отговарям аз, подлец съм.

Траудел се смее.

И кой да го разбере това, шегува се тя.

И аз не го разбирам също, казвам аз.

През следващата нощ сънувам странен сън. Бях ватман (наистина исках да стана такъв като дете). Обаче моят трамвай беше празен. Виждах хора да чакат по спирките. Чакаха да спре трамваят. Но аз не спирах, минавах покрай чакащите хора. Събуждам се, обаче само донякъде. Траудел лежи до мен и спи спокойно. Искам да обмисля съня си, което не ми се удава, понеже не излизам от моята просъница. Освен това забелязвам, че членът ми е донякъде еректирал, при което сънят ми отива на заден план. Попипвам се малко, за да се засили бързо ерекцията. Примъквам се към топлото като хлебче тяло на Траудел. Безсилен съм и малко нерешителен, ровя с ръка към изплъзналата се гърда на Траудел, повдигам я нагоре и детински пъхвам в уста върха на гърдата. Траудел се събужда, вероятно е била будна и преди. Останал съм с впечатление (никога не сме говорили за тези детайли), че на Траудел й се нрави моят любовен инфантилизъм. Когато сме един в друг и семето излиза от мен на тласъци, тя ми милва главата като на дете, което човек трябва да утеши в труден час. Често вече ми е казвала, че няма нищо против, когато я нападам нощем. Преди дори ми се искаше, каза тя веднъж, да ме вземаш с изненада нощем, тогава направо не ме е срам. Разтварям бедрата на Траудел като двете крила на някоя красива градинска портичка. Вероятно не е случайно, че на жените устните, зърната на гърдите и половият орган имат еднаква консистенция на кожата. Който като мъж целуне едното, иска поради това да целува и всичко останало. Може също да се помисли: всички важни места на жената са две разпределени из цялото тяло устни. Не си даваме много труд, нощ е и още не сме съвсем будни. И знаем, че след това няма да се упрекнем за леността, това е може би най-хубавото. Моето нощно желание за близост не е нищо повече от една няма молба, една малка просия, почти като посещение на амбулантен търговец. Шепнешком помолвам Траудел да сключи върху мен крака, искам да съм обгърнат. Първият опит пропада. Траудел успява да повдигне краката, но после отново ги отпуска, и тя също е слаба, което ми харесва. Любовта така и така е друга дума за слабост. Вторият опит успява, защото Траудел не само сключва крака върху мен, но и ме прегръща и ме притиска към себе си. Все едно аз съм детето, от което ме е страх. Радвам се, че е тъмно и никой не може да прочете мислите ми. Нашата контрацептивна практика всъщност вече не заслужава да бъде наричана така. Веднъж Траудел ми подсказва, че трябва да внимавам, друг път пък не. Понякога взимам някой презерватив, понякога правим прекъснат, а после пак нищо не правим — и дори и не говорим за това. Още по време на акта мисля за мъртвите си родители. Когато бях дете, моята майка често казваше на баща ми: най-естественото нещо на света е жената да иска деца. На това моят баща нямаше какво да отвърне. После майка казваше: Съвсем естествено е жената да иска децата си от един съвсем определен мъж. И на това татко не можеше да каже нищо. Един ден те имаха три деца, аз бях най-големият и бавно добивах впечатлението, че мълчанието на баща ми е израз на отношение срещу всичките три деца. Не ми се струва съвсем в ред, че тези мисли и спомени ми идват едва по време на акта. Би трябвало някога да намеря смелост да си изясним с Траудел какво всъщност искаме ние и какво не искаме. Фактически обаче се държа като баща ми. Поставям си належащите въпроси едва тогава, когато за належащи въпроси от всякакъв вид е твърде късно. Семето ми се отделя, а аз мисля: Искам да живея така, че от живота да не възникват повече тайни. Това сигурно е чудесна мисъл за някоя нова тайна. Траудел не гъкна, дали е (беше) в дните за зачатие или не. Траудел се обръща, галя я и целувам гърба й. Обикновено Траудел бързо заспива в следкоитален сън, аз също.

Прошепвам на Траудел през раменете: Кисела ли си?

Ни най-малко, казва тя.

Искаш ли да поговорим?

Няма нужда, казва тя.

Хм, правя аз.

Ти искаш ли да поговорим?

Хм, правя аз още веднъж.

Значи да, казва Траудел и се обръща към мен.

Вземам се в ръце и казвам: Преди известно време ти беше казала, че искаш брак.

Това те притеснява?

До определена степен, казвам аз.

Тогава можеш да се успокоиш, аз не искам непременно брак. Майка ми иска да се омъжа.

Твоята майка, въздъхвам аз.

Нали я знаеш. Подлага ме на натиск. Сестра ми също. На мен ми е все едно, дали съм омъжена. Аз искам нещо друго, казва Траудел.

Искаш собствено жилище.

Траудел се смее.

Не е ли вярно? питам аз.

Напълно невярно, казва Траудел.

Не ти стига жилище. Искаш къща.

Още по-невярно, казва Траудел, искам дете.

Въпреки че го предугаждах, сега нищо не ми хрумва.

Това те плаши?

Да, признавам аз.

Ако ти изобщо не искаш, нека го забравим. Само пърхане на чувствата, такова едно трептене, ще си премине и то.

Имаш ли план? питам аз.

Моят план е да нямам такъв.

Смеем се.

Но ако бих имала дете, не би било зле да съм омъжена, смята майка ми.

Ти казала ли си й, че искаш дете?

Да, казва Траудел.

Нима трябва да се оженя, за да е доволна майка ти?

През нейната младост жените са били омъжени, когато са се сдобивали с деца.

Оттогава е минало известно време, казвам аз.

Неомъжените жени с дете тогава са се наричали самотни майки, било е обидна дума. Затова като младо момиче майка ми е искала да се омъжи много бързо. И изобщо не е ставало дума за деца. Жените са искали да бъдат осигурени. Почти никоя от тях не е имала някаква професия. И моята майка е без професия, и до днес, но тя поне е станала майка и съпруга, това е бил изходът.

И за какво да се настройвам сега?

Че просто се случва. Но може и да не. На тридесет и осем съм, почва да няма накъде. Но преди не съм имала желание за деца, казва Траудел.

Имаш ...м-м... истинско ...м-м... желание за деца?

Всъщност не чак пък такова, казва Траудел, как да кажа, в момента съм любовно неконсистентна, разбираш ли, какво имам пред вид?

Ние се смеем.

Нямам непременно желание за бременност и детска стая и всичкото това, но също така повече нямам желание и да внимавам; ако стане, стане, ако не, тогава няма.

Хм, правя аз.

Това всичкото не ти харесва, така ли? пита Траудел.

Е, знам и по-хубави неща.

От какво се страхуваш?

Това мога да ти кажа, казвам аз, страх ме е от разрушението на нашите сега така хубави отношения.

С едно дете?

Жените искат да стават все по-щастливи, казвам аз; понеже не дават мир, реално наличното щастие се загубва.

Това е страхът на всички мъже, казва Траудел; жената не бива да се променя като обект на любов.

О, Боже, правя аз.

Да не би да не е така?

Можем ли да престанем с тези ...м-м... приказки?

Защо?

Не водят до нищо, казвам аз.

Но са важни.

Тишина настъпва между нас. Сменяме си позите, леглото прошумолява. В мен започнатият спор продължава да пулсира, дори по-интензивно от преди. Не съм свикнал на подобни разговори между Траудел и мен. Освен това наистина ме е страх. За мен още началото на разговора ни представлява тайното начало на разрушението, от което ми причернява. Но това искам да си го запазя за мене си. Имам чувството, че Траудел смята страха ми за недействителен, за нещо, което не се брои. Пък и аз знам, че всъщност Траудел има право. Ще ми се да й кажа, че знам това, но гласът ми е паднал. Знам, че има много мъже, които жертват жените си, когато последните искат да наложат желанието си за дете. Половото същество жена трябва на всяка цена за бъде запазено непроменено. Бих искал да кажа на Траудел, че не се числя към тези корави вкопчени в пола мъже. Абсолютно буден съм, Траудел, предполагам, също. Ще ми се сега да се поразсеям, но между нас минава за нетактично след полов акт да се включва телевизионния приемник. Обаче аз не мога също така да остана да лежа тук на тъмно. Самотата е нормална; само нейното внезапно настъпване е толкова противно.

Изчаквам още няколко минути, после напускам леглото и отивам в кухнята. Търся из чекмеджетата на кухненския шкаф някой малък предмет, с който бих могъл да си поиграя. Отвън, пред прозореца, е малко бурно. Не мога да преценя друг път да съм бил толкова свръхбодър, колкото сега. Гледам в малкото огледало на кухненския шкаф и мисля: Лицето ти е едно единствено изстъпление. И тази мисъл — доколкото изобщо става дума за мисъл — ми е свойска. Отново имам отвратителното чувство, че схващам твърде малко от живота. За да мога да мисля по-добре, ще си направя чаша кафе. Сипвам две чаши вода в кафемашината, напълвам с кафе филтъра и щраквам копчето на машината. Внезапно, за пръв път, къркането на кафемашината ми напомня на хъркането на моята умираща майка. В момента съм напълно беззащитен и само след пет секунди се боря с напора на сълзите. Изключвам кафемашината и се вторачвам в глухо пресъхващото окапване на водата. Прави ми впечатление, че през последните години (не знам защо) по-лесно отколкото преди се поддавам на произвеждане на сълзи. Поводите най-често са много години назад във времето и всъщност са изплакани (отплакани), но в последно време те се завръщат със силен вътрешен наплив и предизвикват и нови сълзи. Към нощната глупост спада това, че човек за пореден път си мисли, онова, което често мисли. По улицата се мяркат пролетарски младежи в светли всекидневни костюми и си слагат слънчевите очила, преди да влезнат в някой локал. Кичът в облеклото на младите хора е интересен, защото показва жаждата на живота за фалшифициране. Малко ме ядосва, че дори в този час си размишлявам така умната. В действителност не искам повече да бъда умен; всичко е смешно, особено нощем. После си намирам занимание, което най-накрая ме отвлича. В едно чекмедже откривам едно писмо с пощенска марка, останала без печат. Писмото е от сестра ми; поне от три месеца чака отговор. Сестра ми е омъжена за строителен инженер и има две деца. От почивката тя пише ваканционни писма, за Коледа тя пише коледни писма, а за рождените дни — рожденически писма. Изрязвам горния четириъгълник от плика с неподпечатаната пощенска марка, напълвам една чинийка с вода, полагам изрязаната марка във водата и изчаквам докато марката започва да се отделя. Това е достойно нощно занимание. Дори обмислям дали да не напиша едно писмо на сестра ми и след това да го франкирам с отлепящата се пощенска марка. Това би се харесало на моята сестра. Тогава тя би казала на мъжа си: брат ми е използвал повторно пощенската марка от моето писмо до него. Мъжът ще кимне безмълвно на това и няма да прочете моето писмо до неговата сестра, точно както Траудел не чете писмата на моята сестра до мен. Полагам лист хартия на кухненската маса и потърсвам молив. Но е трудно да се напише писмо до моята сестра. Докато седя и обмислям и при това неотклонно гледам отделящата се във водата пощенска марка, трябва пак да се сетя за Траудел. Добро начало за писмо би било: Скъпа Елизабет (така се казва моята сестра), пиша ти писмо, въпреки че неотклонно мисля за Траудел. Преди няколко години, когато Траудел имаше проблеми с любовта, тя премина към това, да си накапва срамните устни с бебешко олио, преди да си легнем. От бебешкото олио органът й ставаше съвсем мек, след което можех лесно да прониквам в нея. Едва много по-късно стигнах до мисълта, че тогава почти постоянно сухият орган на Траудел е бил един вид съпротива срещу любовта и може би също и срещу мен (или само срещу мен). За щастие тогава не разбирах всичкото това. По онова време мислех, че Траудел просто иска да ми улесни живота. Бебешко олио на срамните устни! Що за просто, но и ефикасно хрумване! Никога не узнах от какво беше предизвикана тогавашната съпротива на Траудел и как тя отново изчезна.

Споменът за това великолепно хрумване внезапно ме изпълва с благодарност, познавам тази си страна. Междувременно пощенската марка се беше отлепила. Отвъд Скъпа Елизабет! писмото до сестра ми до сега не е мръднало. Вече знам, че мога да прекарам тук половината нощ, няма да ми хрумне начало за писмото. Вадя пощенската марка от чинийката и я поставям полегато върху ръба на чинийката, за да може да изсъхне бързо. Не би било за пръв път, ако напиша на Елизабет напълно измислено писмо, имам пред вид: в което да описвам напълно измислени събития. От време на време така правя и във фирмата. Когато тишината започва да потиска твърде, изведнъж аз започвам да разказвам за лични преживявания, които никога не са ме сполитали. Необходимостта ни принуждава всички нас към една яснота, която всъщност никой не иска да види така крещяща. Траудел вече многократно ми беше обръщала внимание на малката съпротива, която от дни насам се забелязваше при затварянето на хладилната камера. Отварям хладилната камера и виждам, че една гумена накладка е излязла малко от мястото си. Съвсем лесно е да се отстрани съпротивата. В интимната ми отдаденост на Траудел си изглеждам по-истински отколкото денем. Вдигам нависоко пощенската марка от ръба на чинийката и я развявам насам-натам във въздуха. Тогава в кухнята влиза Траудел и наблюдава мен и моето откровено губене на време. Няма ли да дойдеш в леглото, казва тя, и аз тръгвам след нея.

Забележка: Преводът е направен от Антония Колева по Wilhelm Genazino, Das Glück in glücksfernen Zeiten, Hanser Verlag 2009, S. 21-35.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а