литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Дмитрий Варзоновцев
Феноменът „доверие” в контекста на глобалната промяна (Тези към постановка на проблема)




Би могло да се каже, че и в началото и в края на Модерността намираме едно странно състояние, което още Декарт определя като съмнение, а романтиците направо го изразяват като недоверие. Това недоверие може да бъде маркирано с различни индикации – смях, когато недоверчивият не приема нещата в тяхната сериозна натрапеност; страх, когато нещата надмогват дори и неговия смях. В по-слаба форма става дума именно за съмнението и опасението – че зад „онова” се крие нещо неприятно. К. Манхайм вижда в това проява на демонополизацията на мисловния свят на църквата, на „сблъсъка между различни мнения в едно и също съзнание [1]. А това е и условието за раждането на новоевропейското въображение, което се зае да примири този конфликт като постави субект редом със собствената му субективност, наложи той да се оглежда в нея, за да открие ...собствената си идентичност. [2]

Днес „в края на историята” отново се сблъскваме с недоверието. Глобално. Оптимизмът на Ф. Фукуяма се оказа толкова нетраен, че дори и в момента на неговите крайни проблясъци недоверието се оказа много по-мощно, като разкри пред човечеството и човеците съвършено нова реалност, тази на риска (У. Бек) [3]. Социалният капитал на доверието ...се декапитализира съвсем буквално в невижданата финансова катастрофа обхванала до предела оптимистичния глобален свят като че ли изневиделица.

Но кое е най-забележителното – в интервала между „недоверието в началото” и „недоверието в края” доверието остава базисно състояние, върху което се гради и самата Модерност.

Социологическата и политологическата класика не представя социалното действие и взаимодействието между индивидите без те да са базирани върху доверието [4]. Доверието както и да се представя в познавателните си проекции – като чувство и сетивното отношение, като признание на авторитета на нормите, научните знания или лидерите-народни будители, като оценка на едни или други ситуации, не може да се редуцира нито до едно от тях. То е и едното, и другото, и третото. Н. Луман поставя доверието в основата на системния „автопоезис” [5].

Въпреки множеството емпирични индикации доверието не може да бъде „окончателно” схванато в една или друга познавателна, знаниева конструкция. Винаги остава и „нещо друго”. Доверието е базисно за съгласуваните действия между множествата от непознаващи един друг индивиди. Но това не е безрезервната вяра. Доверието може да бъде аргументирано с правилността на действията на авторитета – независимо дали това е индивид, група, партия, „дело”. Доверието, разбира се, може да се основава върху признаването на истинността на възгледите и идеите на авторитета, на науката и технологията. Но дори и да е така, истинността не е гарантирана завинаги. А не са изключения ситуациите, когато доверието се печели направо с неистина.

Доверието е практическо отношение между хората, което има една съществена особеност. То е в основата на съвместните действия, но не ги предшества, не ги и продължава, ако изчерпи потенциала си. Това е парадоксална актуалност, която не е нито на индивида, нито е извън индивида. Доверието рамкира ситуацията на съгласието да се действа „и така нататък” (А. Шуц). Без доверието ситуацията „не се случва”. При разпада на доверието се разпада и ситуацията. Но самото доверие не се рефлектира от участниците, приема се като такова. Грубо казано, както бременността доверието или го има или няма.

Могат да възразят, че наред с доверието в ситуацията се проявяват и елементи на недоверие. Но ако погледнем практиката на измерването на „доверието” в социалните изследвания, ще видим, че то се представя като степен на доверието. В една скала има полюси на пълно доверие и на пълна липса на такова. Ето тук проличава особената „практическа” страна на доверието – то има характер на напрежението на полето на взаимодействията, по-силно в една зона на полето и по-слабо в другите. Това се възприема като възможност за трети път към разбиране на модерния свят (Бурдийо, Гидънс). Дуализмът между субекта и обекта в доверието „се снема” радикално. Доверието в тази си основополагаща, „базисна” същност прави възможни изобщо като такива всякакви социални реалности в тяхната консистентност и възпроизводимост.

Тук ще се позова на екзистенциалната аналитика на М. Хайдегер, която прави възможен този радикален аргумент по отношение на представянето и разбирането на социалното като налично, можещо да бъде „разкривано в дълбочина” – като поставяно на място и случващото се в „момента”. Социалното няма собствено основание, за да бъде налично, т. е. да не се нуждае от нищо друго за продължаването си, освен актуалното си присъствие. То е такова каквото е. Но не само защото никой не поставя въпроса за неговите „основания”. Самото това питане се основава върху отказа от търсене на предходните условия и пораждащи причини. Наличното е основателно само по себе си и в своето доверие към тази „безоснователна” даденост. Дори и такива фундаментални категории като пространство и време се оказват производни от правещото ги налични доверие. [6]

Често това се възприема пак некоректно – в смисъл, че хората „вярват” на наличните пространствено-времеви дадености и така ги наследяват от предходните поколения. Пространствено-времевата локализираност прави същото и по отношение на възможността за наследяването на наличното – като опит, като културна рамка, като среда и като реалния свят. Тук е скритата граница между вярата и доверието. Вярата задължително има сетивно-чувствена плътност и предметна насоченост, тя е „съдържателна”. Доверието е формална интенция на отношенията, „отворени” в рамките на ограничената реалност, която се поддържа като системното самоорганизиране – автопоетически. В една „историко-културна” перспектива вярата се взривява и се измества от доверието чрез съмнението и смеха от разпада на очевидните пукнатини във „вярвания” свят.

Недоверието, обаче, е именно друго отношение, отказ от игра според приети на доверие правила. Пост-модерно. То разрушава полето на доверието, а не го допълва. В публичната метафорика това ясно се разкрива като корозия, корупция на доверието. И то е изключително пост-модерен феномен, израз дори не на скепсиса, а на онзи ужасен смях, който събужда подозрения за разстройство на реда из основи.

И Маркс, и, главно, постмарксистката и постмодернистката рефлексия свързва доверието с „устройствения” – машинен [7] характер на социалните взаимоотношения. Сред многото „устройства” – машини на желанията, доверието има специфична роля. Доверието интериоризира изобретяваните и произвежданите в модерното общества сурогати на чувствата, желанията и образци на поведението. Доверието не е анонимно само по себе си. Напротив това е територията на назоваванията, извършвани от агенти посредници на модерната публичност [8]. Но нито знаците, нито вещите са „нечии”, не са „свързани” плътно и телесно в една цялост. Тяхната видима телесност e симулакрум, зад който наистина нищо не се крие (Ж. Бодриар). Последната визия на това машинно образувание именно в перспектива на неговото себеразкриване като формално и губещо сила е „субектът-мрежа” [9]. Мрежите са машини на безконтактно и безплътно производство на телата и ситуации-симулакри.

Но точно тук се откроява „преходът” към глобалното, виртуализацията [10].

Доверието на Лок и Вебер е интериоризиран контрол на нормата върху индивидните действия – независимо в какви телесни рамки протичат: в индивида, групата, фабриката или модерната корпорация. Тук доверието се откроява именно като механизъм на „безплътен” контрол. За Фуко и Дельоз тази машинна функция на доверието маркира границите на т. нар. дисциплинирани общества. Те отговарят на веберианските конструкти на професионалните и другите дисциплинарни общности, но не се сливат с тях. Дори напротив дисциплинарното общество произвежда самото себе си, като се интериоризира в дълга и призванието на индивида или групата, получава телесния ресурс за своето нормативно възпроизводство. Т. Парсънс без да влага подобен смисъл в своите системни визии за обществото отбелязва, че то е „инерционно”. Редът се поддържа от иманентната, интериоризирана дисциплина на доверието в нормите и правилата [11]. Организацията е устройство, което просто не работи без посредството на механично интериоризирания контрол от страна на „доверието”.

Съдържанието на организационните комплекси може да бъде съвсем различно и телесно да се въплътява в сфери и области, но самото това разнообразие би се разпаднало на момента, ако не бъде „подплатено” от дисциплиниращото го отвътре „доверие” [12].

Индустриалността на модерното не е израз на материализираната сила на научното знание, на Разума, както го прогласиха „бащите” на либерализма. Индустриалността като обществено състояние е дисциплината на кооперацията и взаимодействието в условия на „естествения егоизъм” на индивида. Тя се натрапва чрез масовото синхронизиране не само на действията и постъпките, но и на мотивите, дори и на най-съкровените желания (Фройд, Дельоз).

Разбира се машината тук е метафора, но именно на механичното, механистично и безлично поведение на статистически „равноправни” елементи. Този машинен характер на обвързващата дисциплина на доверието ясно проличава в практиката на масовите допитвания на общественото мнение. Общественото мнение легитимира дисциплинарната безспорност като степен на доверие към публичните факти и лица. Фактичността легитимира и самата тази статистическа, телесно неприсъстваща субстнация – общественото мнение.

Индустриалното производство на масовото мнение е невъзможно без техниките, изцяло базирани върху доверието към питането, анкетата. Анонимността на питания не е техническо средство, това е неизбежен момент на статистическата съвкупност от точките, съставящи полето на доверието. Те не бива да имат никакви други качества освен това, че принадлежат към „категорията” в полето на питането. Последното по този начин странно се доближава до метафизичното конституиране на битието. Безплътни и безкачествени реципиенти „отговарят” и тяхната дума екзистенциално отеква като битие на ...мнението за нещо текущо и случайно. Тук се очертава и особената роля на езика на питането. Това съвсем не е естественият език на дадената група, дори не и на обществото. Това е специално конструираният език на утвърждаване на тъждеството между питания и питането, между живота и нормата – социалната инженерия на доверието. Барт е прав, когато третира езика като „намиращ се на служба у властта”. Още по-рязко това изразява Т. Адорно. Езикът като това, което владее нашата способност да се възприемаме като актуални участници в различни „стандартни” жизнени ситуации, се оказва посредник на една тотална самотъждественост. Езикът чрез правилата и нормите, чрез граматиката предпазва тъждественото от среща със самото себе си и така упражнява властта, която не му принадлежи. Твърденията там в езика се наричат прости предикативни изречения. Глаголът-връзка утвърждава: това е така, а не иначе. Насилственият синтез, за осъществяването на който отговаря този глагол, твърди: иначе и не трябва да бъде, тъй като при обратното синтезът не би могъл да се осъществи.

Безсъдържателността на езика отговаря на материала, в който той се оформя. А това не е само статистически претегляното мнение на масата, това е освободената от всички конкретни връзки и зависимости с пред и извън индустрията „работоспособност” (Маркс).

Доверието би могло да бъде окачествено като механизъм за транспонирането на множество „работни инструменти”, които биват задвижвани от работоспособността и я превръщат в необходим ресурс не само за възпроизводството но и за разширяването, за развиването. Доверието без да бъде тъждествено с какъвто и да е такъв инструмент, ги поставя „вътре” в действието на индивида, без да ги слива с него. Оставя ги свързани „с доверие”. Така се очертава още една роля – механичната функция на доверието като „трансформатор”, превеждащ енергията на индивида, неговия жизнен потенциал в полезни инструментални действия на машинната система.

Както и техническия трансформатор, доверието работи и отвън навътре и отвътре навън. Извън потреблението доверието механизира консумацията, определя изпълнимостта на желанията на потребителя като ги задоволява произволно и без аргументи с „предлаганите” предмети и усещания.

Глобализацията на този безкраен процес на интериоризация на инструментите и екстериоризация на желанията довежда до „непредвидими” последици [13]. Машинизацията на „работоспособността” и „инструментализацията” на желанията и подбудите като че ли изведнъж престана да се нуждае от дисциплината на участниците в индустриалните цикли. По-точно тя стана невъзможна откъм „субектната” инстанция. Индивидът нито може, нито има желание да действа дисциплинирано в множество ситуации, ролята му в които се свежда до механичното присъствие и споделяне на рутинни образци и модели на поведението.

Системата се еманципира от „човешкия ресурс”. Стана по-икономично тя сама да контролира собственото си възпроизводство. Разумът се превърна в мрежа от самодействащи клетки – двоични импулси, комбинациите на които не могат да бъдат ограничени и могат на свой ред да създават безброй светове, в които „няма никой”.

Вниманието към виртуалното на самата граница към днешната глобалност, обаче, остави „вън” механичната функция на доверието. Което веднага беше забелязано от системните администратори и инвеститорите в мрежите. Мрежата създава множество възможности, но е трудна за контрол – несигурна. Самоорганизацията също не може да стане на базата на субективното участие и доверие ..на хората. Именно те са несигурни за системата. И тя сваля доверието си. Така доверието отново се екстериоризира и се превръща в механизъм на технически самоконтрол – на виртуалната „сигурност”. Технологизира се и напусна индивида и общностите, в които той се асоциира с посредството на информационните машини.

Дисциплинарното общество изведнъж се превръща в обществото на контрол – машините контролират машините без за това е необходим „субектът”. За тях обаче е нужно доверие в средствата за контрол, тяхната техническа ефикасност [14].

На страната на ползвателя – това е днешната роля и функция на работещия, произвеждащия и консумиращия субект остана ...недоверие.

Системата действа сама и непредвидимо. Така полезните програми и картинки стават непредвидими в своето самостоятелно развитие и „автопоезис”.

Преминаването на контрола към самата техническа система разруши и социалния капитал – доверие между ползвателите. Те натоварваха информационните машини със смисъла, който имаха машините-инструменти – да са средства за постигане на хорските желания и цели. Но системата, като се самоорганизира, се еманципира от човешкия „целеви хоризонт”.

Националната държава, както и цялата политическа уредба на индустриалните общества, се открои като използван и неефикасен, несигурен инструмент за новата глобална технология на размени, участниците в които съвсем не са задължително хора. Могат да бъдат организации, „абстрактни” дружества и тем подобни изкуствени асоциации, по отношение на които човеците остават ресурс, но не и цел.

Дори и собствеността като базисно поле на доверието се оказа окончателно технизирана и овеществена в безброй взаимнозависими, но безсмислени акции и процеси.

Тук не е мястото за огромния проблем за парите, разкрит още от Зимел. Те не са следствие, а мотор, движещ механизъм на универсализацията и формализацията на общуването. Но Модерността направи парите основен представител на ефикасното доверие, доверието, което не може да бъде подкопано от вида им – хартия, метал, кредит.

Технизирането на паричното обръщение изцяло е основано върху информационното трансформиране на доверието като тип технологичен (PKI) контрол за и в мрежата.

Така парите се превърнаха в нещо като „флогистон” за социалното взаимодействие-опредметиха безпредметните конфигурации.

Последва естественото сриване на очевидностите, както и в случая с флогистона – обръщението не се нуждае от особен материал или субстанция. Електроните и другите „елементарни” частици пък не могат да бъдат поставяни на място.

Интелектът напусна територията на егоизма и морала, който би сдържал неприличното в рамките на нормата и се деморализира.

Странна метаморфоза постигна и така издигнатото еманципиране на „субект-субектните” отношения. Те станаха „обект-обектни”, а субектът се редуцира до ролята на елементарен ключ-актор с избор между само две позиции – включено/изключено и безкрайното многообразие от техните рекомбинации.



*       *       *


Това тезисно преглеждане на ситуацията в глобалния свят, където техническият контрол все по-ясно и без скрупули подменя и измества субектната дисциплина, е метафорично. Но метафората остава днес единствено „защитена” от механичното изравняване както в полето на дисциплината, така и в полето на технически контрол и сигурност.







  
Още сведения

публикувано на събота, април 25 @ 14:12:06 EEST изпратено от pelikant2

Подведено под:
| * | културология |

2526 прочита

Бележки под линия:

[1] Карл Мангейм, Идеология и утопия. в: Карл Мангейм, „Диагноз нашего времени”, М.,1994, с.11-15.

[2] Вж. Дмитрий Варзоновцев, „Разочарованото” общество. Опит за разбиране на промяната. С.,2009, с.16.

[3] Фрэнсис Фукуяма. Доверие. Социальные добродетели и путь к процветанию, М., 2004 (Francis Fukuyama, TRUST The Social Virtues and the Creation of Prosperity, 1995); Улрих Бек, Световното рисково общество, Издателство : Обсидиан, С.,2001.
[4] Sven Oskarsson, Torsten Svensson and PerOla Oberg, POWER, TRUST, AND INSTITUTIONAL CONSTRAINTS „Rationality and Society”, 2009; Gary Wickham Expanding the Classical in Classical Sociology „Journal of Classical Sociology” 2007; 7; 243; Sandro Segre Durkheim on Rationality, „Journal of Classical Sociology”, 2008.

[5]Janne Jalava, From Norms to Trust: The Luhmannian Connections between Trust and System „European Journal of Social Theory” 2003; 6; 173.

[6] Мартин Хайдеггер, Искусство и пространство, перевод В. В. Бибихина в: Мартин Хайдеггер "Время и бытие". Москва, издательство "Республика", 1993.

[7] Вж. Карл Маркс, Капиталът, т.1, гл.13, Машини и едра промишленост, С., 1968. Жил Делез, Феликс Гатари, АНТИ-ЕДИП капитализъм и шизофрения, С., 2004.

[8] Вж. Дмитрий Варзоновцев Цит.съч., с.125-127.

[9] Бруно Латур Реасемблиране на социалното. Увод в социологията на дееца-мрежа, С.,2007; Джон Ло Объекты и пространства „Социологическое обозрение” Том 5. № 1. 2006.

[10] Скот Лаш, Критика на информацията, С.,2004.

[11] Вж. Толкът Парсънс, Еволюция на обществото, С., 2005.

[12] Guido Mollering, The Trust/Control Duality: An Integrative Perspective on Positive Expectations of Others „International Sociology” 2005; 20; 283; Katinka Bijlsma-Frankema and Ana Cristina Costa, Understanding the Trust-Control Nexus „International Sociology” 2005; 20; 259; Roy J. Lewicki, Edward C. Tomlinson and Nicole Gillespie, Models of Interpersonal Trust Development: Theoretical Approaches, Empirical Evidence, and Future Directions „Journal of Management” 2006; 32; 991.

[13] Энтони Гидденс, ТРАНСФОРМАЦИЯ ИНТИМНОСТИ Сексуальность, любовь и эротизм в современных обществах, Москва – Санкт-Петербург, 2004.

[14] Жиль Делез. ОБЩЕСТВО КОНТРОЛЯ, PostScriptum ЭЛЕМЕНТЫ № 9

Още в тази връзка
· Дмитрий Варзоновцев


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 4.88
Гласа: 9


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Феноменът „доверие” в контекста на глобалната промяна (Тези към постановка на проблема)" | | 1 коментар

Коментари за Дмитрий Варзоновцев, Феноменът „доверие” в контекста на глобалната промя (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на събота, април 25 @ 14:19:43 EEST
(Сведения за читател )
За коментари на Дмитрий Варзоновцев, Феноменът „доверие” в контекста на глобалната промяна (Тези към постановка на проблема) последвайте ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.17 Секунди