Илия Ганчев: Тогава трябваше да дойдеш - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

ОГЪНЯТ

Запалваме огън. Навярно от нас го издухваме...
Той с пламъче плахо се хваща за съчките сухи.

Надига се бавно, а после подскача забързан,
захапал с възрозово връхче смолистия въздух.

Прииждат наблизо щурци, от дъха му привлечени.
Искри и светулки от него излитат далече.

Просветва... През огъня двама с очи се докосваме.
Очите ми в твойте се спират съвсем омагьосани.

Изписва те пламъкът, с блясък те хвърля в небето.
И в него, и в моята песен ти почваш да светиш.

Когато си тръгнем, в огнището огънят пърхащ
навярно самичък, без нашия дъх, ще издъхне.

Или ще полази, поведен от слепи стихии,
към близката хижа, в която сънуваме ние.

А може би той, от щурчетата с песен излъган,
ще легне под топлата пепел, скрит в мъничък въглен.

КРАДЕЦ

На всяка крачка те ограждах с обич... Но напразно.
Напразно с преданост безкрайна ти дотягах даже.

Затуй реших с целувката на демон безпощаден
да вникна в теб - душата ти да взема, да открадна.

Завардих те... Впих устни в твоите уста без жалост,
с ръцете си - два пламъка - аз твоя дъх запалих.

Замряхме двама... Двама потреперахме в премала.
След миг се свлякох, блъснат от душата излетяла.

Потърсих аз ръцете си, очите си... Къде са?
Открадна ги... С тях заедно открадна ти крадеца.

СТРАХ

Чаках те дълго, като знамение,
с теб наливах своята мисъл,
а когато застана пред мене,
изведнъж се стъписах.

С тежест в душата безпътна,
не посмях към теб да прекрача -
да не би със свойта прегръдка
от копнеж да те смачкам.

***

Тогава трябваше да дойдеш,
когато бях листо от клонка пойна,
когато тялото в копривна треска,
нагрято, се топеше като восък,
когато бях открай до края песен
и пукаха младежките ми кости,
когато бях стрела и клюн на птица,
когато нищо не ме плашеше,
и всяка моя дишаща частица
бе повече от мен - сегашния,
когато всяка клетка се разтваряше
до островчето на ядрото
и даже в мъничките капиляри
звучеше арията на живота...
Когато тътнеше сърцето неспокойно,
тогава трябваше да дойдеш.

КОПНЕЖ

По вратите ти с юмрука на сърцето
                    и насън ще блъскам.
Ще протягам все към теб ръцете си
                    даже след откъсване.

Ще треперя с трепет трепетликов
                    между вихри буйни...
Всички на земята ще надвикам -
                    само да ме чуеш.

С две очи ще прогоря небето -
                    само да те видя.
Ще се строполя без дъх в нозете ти -
                    само да ме видиш.

***

Издигах те високо, до звездите -
дано оттам да ме съзреш с очите си.
Преграждах вятъра към теб и го отблъсквах,
криле за тебе от крилете си откъсвах...
А ти... ти с тях завинаги отлитна.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а