литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Дилян Вълев, Георги Календеров
6. Как се прави феристоп




Очаква ни приятна нощ в чакалнята на гарата в Бриндизи, но преди почивката решаваме да свършим малко работа. Тоест, да проверим откъде тръгват фериботите за Гърция, а може дори и да пробваме дали някой капитан няма да кандиса, да ни вземе гратис срещу доброволен робски труд. Другият вариант е да уговорим човек с кола, да ни качи срещу сравнително новия джиесем "Алкател", който май ни е последното нещо, ценно в очите на останалите хора.

Повечето офиси за фериботни билети се намират на крайбрежния булевард, който е и най-представителният. С учудване установяваме, че той се нарича "Регина (царица - бел. авт.) Джована де Булгариа".

Както се знае, навремето именно от Бриндизи наполовина младоженците Борис и Йоана са отплавали за България, изпратени от 70 000 души. "Наполовина", защото православният Борис не е можел да се венчава по католически, така че на въпроса на падрето: "Взимаш ли я тая...?" само кимнал. Същата процедура се повторила с католичката Йоана в България, където ги посрещнали 40 000 души. Доста по-значима е изглеждала навремето родината ни, отколкото сега...

Та, стоим си ние на булевард "Регина Джована..." и изведнъж виждаме нова странна гледка. А именно - познатата ни от сръбските мотели и българските автогари игра "Тука има, тука нема". Практикуват я двама, за които е излишно да казваме, че са кресливи жабари. Разликата е, че наместо "Шведски кибрит - Костенец", те използват две медни кутийки с готически заврънкулки. Да не забравяме, че сме в Италия, страната на Светата Инквизиция.

Нямаме време обаче да проследим кого ще излъжат двамата, защото на самите нас тепърва ни престои да излъгваме живота. А на този етап това може да стане само с волни импровизации. Тъй че се забиваме в първия офис за билети до Гърция.

Първо проверяваме какви са цените - билет до Патра, Гърция = 35 евро. За двама 70. Ние имаме горе долу толкова, ама центове. Иначе италианецът отсреща е несговорчив. Пробваме всички възможни хитрини - предлагаме джиесема, работната си ръка, душите си, вечната си любов и признателност, но младежът зад щанда пари иска и сега ги иска.

Работата очевидно опира до феристоп. Поне да научим къде да застанем на сутринта... Бриндизи е малко градче, нещо като Стара Загора, обаче за наш лош късмет се оказва, че фериботите тръгват от възможно най-отдалеченото място. Като капак се минава през натоварени булеварди, които от частна инициатива са оставени без тротоари. Като капак раниците ни в учудващ синхрон се скъсват. И като още един капак започва да вали отвратителен дъжд, завихрян от твърде неприятен вятър.

Като... капак, се загубваме...

...и попадаме в пролетарския квартал на Бриндизи. Ние сме от поколението на пепси колата, възпитано в идеята, че пролетариатът е най-висшата класа и няма да е лошо той да вземе да въведе диктатура, но италианският пролетариат в този случай се явява изключение. Италианският пролетариат е един твърде изпаднал пролетариат и живее в малки олющени кооперации с много входове и тесни тераси, откъдето хората да си крещят.

Освен това той няма нищо против да припечели някое евро с дейност, различна от маането с чука сред трясък и искри. В това се убеждаваме, когато се решаваме да попитаме една пролетарка на средна възраст къде са фериботите. Наместо отговор, тя вика двете си синчета, всяко с по една моторетка, и с жестове и писъци ни подканя да се качим, те ще ни откарат. Ние, както споменахме, обаче сме със седемдесет цента, а тази сума едва ли ще задоволи малките жабарчета. Така че любезно отказваме. Тя любезно настоява. Ние любезно се изнизваме.

И се зачукваме в една тъмна индустриална зона. За някои Европата може да е неон и кристиан диор. За нас дълго време тя ще продължава да бъде зона, по-ужасна от ТЕЦ "Север". Дъждът си вали, вятърът го пръска в очите, няма жив човек, а раздялата с пролетариите ни е оставила със страха, че те продължават да имат големи идеи за парите, които мислят, че притежаваме. За щастие в този момент срещу нас се задава минувач.

Човекът не ни вижда и очевидно си мисли, че е единственият кислорододишащ организъм в радиус от десет километра. Така че е твърде изненадан, когато изникваме пред него през дъждовната пелена и го питаме:

- Excuse us; do you know where the ferry boat stop is? - грубо преведено, откъде можем да стопираме ферибота, с извинение.

Той се колебае между няколко възможни реакции: да хукне да бяга, да се развика за полиция, да се зарови дълбоко в земята или простичко да каже: "Каквото ще ме правите, правете, само живота ми пощадете!" Така че ни се налага да повторим въпроса, наблягайки на куртоазните нотки. Човекът, усетил, че краят му засега се отлага, скланя да ни обясни, при това на приличен английски.

Което не ни пречи пак да се загубим.

Тогава един от нас прави признание, за което някой ден непременно ще му се наложи да отговаря или пред Свети Петър, или пред неговия приятел Дионисий Със Венеца:

- Знаеш ли какво е за мен раят в този момент?

- Какво? - въпросът е произнесен с риск от удавяне в киселинен порой.

- В момента за мен раят представлява една гарова чакалня и бутилка вода, налята от чешмата на тоалетната.

Прибираме се у дома (на гарата) към единайсет вечерта скапани, мокри и - двете неща не си противоречат - примрели от жажда.

Тук чакалните не се заключват нощем и този факт се използва масово от всякакви негри, албанци, кюрди и руснаци. И от нас. Раят, казват, е за избраните, а не за призваните.

Имаме късмет, че при пристигането ни негрите още не са свършили работа, каквато и да е тя, така че успяваме да си заплюем по две (ще се спи все пак) прилични седалки. По съседните най-различна сган вече се е натръшкала. Един мургав субект се е разхъркал зверски и от цялата чакалня се носят подсвирквания и псувни на различни езици. Някакво бебе се разревава и майка му го успокоява на албански. Според нас, от двамата право има бебето.

Появява се двуметров негър, понесъл чувал с празни пластмасови бутилки от минерална вода. Едва ли някога ще разберем причината, заради която ги е помъкнал. Той се спира пред единствения, който изглежда наистина чака влак - дребна женица, май италианка, приседнала с неудобство на една от малкото свободни седалки, и й казва строго на негърски английски:

- This seat is mine! (това място е мое - Б. Пр.)

Женицата подскача стреснато и се премества на съседната седалка. Негърът вече е вбесен и произнася, забелвайки очи:

- This seat is mine!!!

Италианката побягва навън. Негърът делово подпира чувала си до седалките, отива до ключа за осветлението, угася светлината и си ляга с чувството за полагаща се почивка след пълноценен работен ден в условията на тотална нелегалност.

Странно е как след известни преживявания гореописаната обстановка може да изпълни човек с усещането за уют. Тя, значи, е толкова уютна, че никога не можеш да я забравиш. Колкото и да ти се иска. Но дори и някога някъде да достигнеш възможно най-желания от теб уют, душата пак отлита и след като заспиш, потегля по своите неуютни пътища. Или както пее Пол Йънг в песничка от средата на Осемдесетте години на миналия век, "където и да оставя шапката си, там е моят дом". Тоест когато душата поиска да лети, тя се интересува от дома точно толкова, колкото и от това, къде се намира шапката на нейния временен носител.

Събужда ни италиански жепеец, който с голямо неудобство ни моли да станем, тъй като чистачите трябва да свършат своята чистаческа дейност. Е, ставаме. Пък и вече е светло. Някога ще си мечтаем за човечни жепейци и карабинери.

Започваме новия ден с идеята да вземем някой голям камък и да счупим първата срещната витрина. Не за друго, ами защото ще ни арестуват. А арестът предполага такива удобства като дървен нар, парче хляб с някаква гадост, бой, депортация и други.

Засега решаваме да проявим последователност. И да пробваме... какво да пробваме? ...мисълта идва спонтанно - да се забием в някоя църква. Така ами - италианците са ревностни католици, а българите имат странни взаимоотношения с папата!

Църквата е старинна, типично италианска и за хора, склонни да обръщат внимание на такива неща - красива. Падре Кристофоро досущ прилича на Уилям от Баскервил ("Името на розата"), представен във филма от Шон Конъри. С тази разлика, че не знае бъкел английски.

Ние се опитваме да му обясним, че сме били ограбени в Римини и сега не можем да се приберем в България. Не искаме пари ей така, поне да ги заработим! С една дума - другите гадове се натискат да остават при вас, а ние искаме да си ходим - това е достойна за уважение и възнаграждение цел!

Изразяваме се, използвайки всички възможни средства на жестовете, пантомимата и балета, но човекът продължава да ни гледа ошашавено и да вдига рамене в уверение, че нищо не разбира. Накрая казваме чао, падре, и излизаме от църквата да търсим едрия камък, върху който да построим своята депортация.




Забележка: Четете ни и следващия път, когато ще научите как се отговаря на въпроса: "Do you have money?”






  
Накратко
Тука се фърга малко светлинка по въпроса за това, какво представлява раят, положени са освен това основите в изучаването на негърския английски и се вижда като за какво може да се използва един крайъгълен камък

Още сведения

публикувано на петък, януари 30 @ 00:25:37 EET изпратено от kalenderov

Подведено под:
Роман на прехода | * | пътеписи |

2594 прочита

Още в тази връзка
· Дилян Вълев, Георги Календеров


Най-четеното в блок Роман на прехода:
Ars Academica


Рейтинг
Средна оценка: 4
Гласа: 5


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"6. Как се прави феристоп" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.13 Секунди