литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Живка Петрова
„Да не плачем за тоя дето духа”




Малко хора понасят темата погребение. Смъртта е страшна за тези, които губят близки или самите те се страхуват това безвремие да ги сполети.

Но това е една толкова интересна територия, за която знам, че всички ще навлезем в нея и съм сигурна, че би била любопитна за тези, които имат сили да я посрещнат и преодолеят. Може би това е моят собствен страх, който се опитвам да преодолея. А може би това не е страх, а желание да знам. Да знам нещо, от което други ги е страх!

03.01.09


Днес се състоя може би 60-тото или 70-тото ми погребение. Не мое разбира се. Мъж на 64 години. Живял самотен в къща в едно селце близко до града в който живея. Мъртва съпруга, дъщеря извън граница и син.

Дълго пътувахме с катафалката, натоварена с кръста и приготвените в найлонови кесийки питки, бонбони, бисквити и последни (ако може да се нарекат така) „почерпки” от покойния. Разбитите улички отваряха себе си в онзи неповторим и различен една от друга свят на заспали дворове под зимното слънце. Виждаха се прозорци украсени по детски за Коледа, светлинки мигащи през деня. Явно вътре съществува едно или две малки същества, които изобщо не подозират, какво се случва на този свят, и изобщо не ги интересува на къде е тръгнала онази дълга, сива и тъжна кола, която току-що е преминала през очертанията на веселия им прозорец.

Минахме и до оградите на отдавна разградени дворове, оставили тлеещите стволове на бурени върху пръста си. Къщи, спомнящи си глъчта на поколението, с което пораснах, и отдавна изоставени от радостта си. Кухите им прозорци сякаш се взираха в пътя, очаквайки този път колата, която преминава, да спре и онези усмихнати млади хора и буйните им деца, които помнят, да отключат отдавна ръждясалите им ключалки и да препуснат през заспалите димитровчета.

Но този път преминаваше онази сива, тъжна кола. Същата, която отнесе последното дихание от къщата, която преди години беше дом.

Насъбралите се, сковани от студ хора се размърдаха при вида на катафалката. Дали от нетърпение всичко да приключи в този студен януарски ден, или от онова, което неизбежно трябваше да се случи – последното пътуване на обичания от тях човек. Това естествено не знаех, но тепърва щях да разбера.

С течение на времето спрях да се впечатлявам от емоциите на опечалените. Сега наблюдавам хората и ми е много интересно да разбера, какво се случва с тях в този момент, когато нещо се откъсва от сърцето им и остава да живее само в спомените им. Словото, което се подразбира, че отдавна знам наизуст, вече не заема част от мисълта и съзнанието ми. Сега говоря, наблюдавайки очите на присъстващите, болката им и дори лицемерието, с което спазват всички (дори понякога глупави за мен) погребални ритуали.

Тясна пътечка, пресякла окалян двор, в който една замръзнала лоза отронваше последните зърна на неоткъснатите си гроздове, се извиваше към циментирана площадка с три стъпала към неугледно антре. Чердже, което не помнеше годините си, въвеждаше в хладно, като музей помещение, което може би е било лятна кухня на семейството в хубавите им години. Стара врата покрита с онзи прах, който може би е събират не само година и две, се отвори, за да разкрие стаичка три на два, в която се намираха маса, покрита с мушама с щампа на плодове, които отдавна никой не различаваше какви са. Легло, скътано в ъгъла. Печка, която може би днес, от толкова дни е запалена за първи път. Стени, покрити с ронеща се вар, на едната бяха закрепени кукички за релси за завеси, към тях бе привързана тел, на която висеше плесенясало парче плат, което се повдигна при повея на януарския вятър навън. И естествено ковчег. Лежеше труп на мъж, облечен в стара жилетка, под която се подаваше фалшива чисто нова риза с изрядно прегъната яка, незакопчана заради брадичката, която подпираше предпоследното й копче. Нов вълнен панталон, чакал предназначението си в гардероба поне двадесет години и леко прояден от молците, които свободно са се приели като част от домакинството, след като жената на покойния си е отишла. Обувки, които в последният момент са купени от конфискуваните китайски стоки, за които има вече магазин на всеки ъгъл и струват колкото пакетче дъвки без захар, превързани с мъжка носна кърпичка.

Опечалени баби, може би съседки на покойния, които повече се интересуваха от интериора на дома му, отколкото от самият него, се опитваха да покажат някаква загриженост пред и без това незаинтересованите му роднини.

Естествено моето присъствие като обредчик предизвика леко смущение и респект, които спряха и кокошкарските напътствия към бедната снаха на починалия, която явно искаше целият този селски карнавал да свърши по най-бързия начин.

Дори и най-безсмисленият текст, поднесен по подходящият начин би могъл да развълнува и най-безчувствения човек. Именно на това отдадох и сълзите в очите на опечалените. Или може би притежавам талант да разплаквам хората, макар че не ми се иска да е така. Но със сълзи или без сълзи всичко приключва до – „...приемете най-искрени съболезнования...”.

Бързо ориентиране по процедурата изнасяне на ковчег и катафалката пое към вечния му дом. Дългата сива кола потегли към гробището, а след нея и другите, събрали опечалените, които сякаш искаха да стигнат до света на покоя не заради нещастника легнал в ковчега, а заради покойните си близки, които отдавна не ги очакват. И май се оказах права.

След дупки в асфалтирания път и кални ями, стигнахме до прокъсана мрежа, която ограждаше селското гробище. Гробарите бяха запалили огън върху отдавна забравен гроб, за да се сгреят. Поклащайки се нервно от крак на крак, потъркаха ръце, щом ни видяха. Този жест изглеждаше точно като „Паднахте ли ни !”. Стана ми смешно! Всяко гробище си има по един кретен, на който изобщо не му пука какво се случва и който сякаш вярва, че никога няма да легне в шейната в задната част на тъжната кола. Но за всичко трябва да си има хора.

Суетнята по пренасянето на ковчега, снимката и кръста с името на мъртвия ме разсеяха достатъчно, за да не забележа, че от двайсетината опечалени е останал само един мъж на възрастта на покойника, който стоеше замислен и се взираше във все още празния гроб. Дали защото виждаше себе си там, или беше достатъчно поил скръбта си с вино, за да не си спомни къде са гробовете на починалите му близки, не знам. Но другите явно се сещаха, защото когато се огледах всички бяха пръснати из цялото гробище, като изоставени от стопанина си овце. Представяте ли си, колко е глупаво да тръгна от гроб на гроб, за да събера миряните, които да чуят двайсетитретия псалм. Явно объркването ми е било доста явно и притесни и гробарите, които мило решиха да ми помогнат в събирането на стадото. Но не очаквайте, че деликатно ходеха до всеки, за да го поканят да се върне, напротив.

– Славо-о-о! Ела тук ма, да ти еба майката! Жената ша приказва!

Явно въпросната Слава беше близка на гробаря, та му отвърна достойно:

– Що викаш бе, твойто семе пияно! На гробища сме!

Сигурно и аз щях да осъзная, че сме тук, ако този диалог не се водеше от петдесет метра разстояние.

Всички взеха да се приближават под съпровода на лютите псувни, които си разменяха двамата ми герои. Когато се събраха до гроба, явно вече осъзнали за какво сме тук, млъкнаха, очаквайки словото ми.

„Господ е пастир мой.....”! Няма да остана в нужда! Из зелени гробища ме води, с червено вино ме опива!

В главата ми бяха тези думи, но не се изкуших да ги изрека.

„...наистина благост и милост ще следват душата ми......” и един неистов смях се отприщи в съзнанието ми, който едва овладях, за да завърша – „...и тя ще живее вечно в дома Господен”.

Хукнах към оградата, за да изляза и да се насмея. Но явно това е било прието за нещо друго. Хълцайки през пръстите си, които скриваха лицето ми, усетих прегръдка и гласа на Слава:

– Спокойно, мойто момиче! Няма да духаме за тоя дето плаче я!

Дано са ми простили мъртвите, но така избухнах, след тези думи! Което явно накара и Слава да разбере, какво е казала. Тази жена така изцвили от смях, че накара всички да се обърнат. Срещнахме доста укорителни погледи, но така е, има си хора за всичко: едни, за да плачат от смях и други да се смеят през сълзи.

Тръгвайки с катафалката, разказах на шофьора за случката. И той доста се посмя. Смеехме се на Смъртта! Страшно, но в този миг аз наистина не вярвах, че някой ден и аз ще легна в шейната в задната част на тъжната сива кола.







  
Още сведения

публикувано на събота, май 23 @ 13:20:51 UTC изпратено от DeiphobAhileev

Подведено под:
Краища | * | проза |

1842 прочита

Още в тази връзка
· Живка Петрова


Най-четеното в блок Краища:
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 8


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"„Да не плачем за тоя дето духа”" | | 1 коментар

Коментари за Живка Петрова, „Да не плачем за тоя дето духа” (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на събота, май 23 @ 16:36:59 UTC
(Сведения за читател )
За коментари на Живка Петрова, „Да не плачем за тоя дето духа” последвайте ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.09 Секунди