Норберт Шойер: Из „Върху шума“ - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

1

В детството ни за брат ми и мен цялата къща беше изпълнена с шумове и страх, само ромонът на бента, разположен зад кръчмата, ни успокояваше. Вечер лежахме в леглото, струваше ни се, че това шумолене заглушава всичко, а ние се носехме бавно все едно безжизнени, с разперени ръце, към шумолящия бент, само едно безкрайно звездно небе над нас.

Но оттогава много мина; сега сме 1996, аз междувременно съм на четирийсе и пет, брат ми Херман е две години по-голям. Ранна есен е, шумата започва да се оцветява, елхови иглички се полюшват от дърветата по брега, попадат в реката, където съм аз и се опитвам да хвана някоя риба. С рибарските принадлежности на Херман съм, неговият стигащ до основата на гърдите гумиран панталон, кошче за риба, елека, шапката с пъстрите мухи за примамка, които той сам беше навързал и въдицата му, черна дълга над два метра, карбонова с жълти водачи. Опитвам се да уловя голямата риба, но се нагласям нескопосано, не хвърлям право в целта, тъй че шнурът се заплита, провисва в храсталаците на брега, а аз губя качествена стръв – както и преди, когато идвах на риба с баща ни и с Херман. Тогава обаче умишлено губех стръвта, защото за мен риболовът и реката нищо не значеха. За Херман напротив те бяха всичко. През времето, в което не беше тук, а плаваше по море, той непрекъснато говореше на касетите, които ни изпращаше, за своята голяма река. Винаги съм смятал, че реката, рибите и неговата Алма биха му стигнали, би се задоволил с тях. Но е било другояче, как иначе би могло при него да се стигне дотам, че вчера вечер да го откарат – може би всъщност наистина е душевно болен и може би ще го затворят за дълго.

Алма ми даде вчера вечер, след като беше затворила кръчмата зад последните посетители, рибарската екипировка на Херман, спомена, че брат ми и без това би искал да ми я даде. Освен това тя каза, че за мен било по-добре да остана няколко дни тук, вместо веднага да се връщам пак в града. Мисля, че и за Алма е добре да не бъде сама сега. Тя беше тази, която ми се беше обадила и беше казала, че Херман вече от дни се бил затворил в своята стая и не искал да говори с никого, беше разказала, колко много се бил променил той през последните месеци, след изчезването на холандката, че бил ставал все по странен. Докато говорех по телефона с нея, чувах във фона посетителите на бара. Алма прошепна: „Мисля, че брат ти е болен, постоянно говори за тази древна риба – ихтис –, нали знаеш, точно като баща ви някога. Сарториус смята, че Херман се нуждае от помощ, но брат ти абсолютно никого не пуска в стаята и не говори с никого – дори и със Сарториус, като се има пред вид, че той се е отнасял винаги добре с него.“

Съобщи, че напоследък Херман се бил интересувал единствено от своите блесни. Вече не ловял риба, а само от сутрин до вечер клечал на реката, гледал комарите и мухите еднодневки над водата. Когато след това се прибирал вечер, отивал зад бара, пиел ракия, черпел питие след питие, разказвал объркани истории, качвал се на масата, развиквал се безпричинно, дерял се да пее и държал високопарни речи, които напомняли на баща ни. Излагал се пред всички, наругавал посетителите, а след това просто ги изхвърлял от кръчмата.

Алма ме помоли да дойда веднага, не знаела вече какво да прави. И сестрите ми искали да дойдат. Алма дори тях беше повикала на помощ, въпреки че Алма и моите сестри от времето на нашето детство, откакто Алма беше стажувала в нашата кръчма, бяха като огън и вода.

Освободих се за няколко дни и след работа заминах с влака за Айфел. От години вече не се бях прибирал в къщи и рядко бях се чувал с брат ми и сестрите ми. Напоследък не се бях прибирал в къщи дори за рождените дни на майка и за Коледа. Всичко, което научавах за моето семейство, идваше от редките телефонни разговори с Алма или от касетите, които Херман продължаваше да ми праща редовно, чието съдържание обаче ставаше все по-объркано.

Напред (2/3)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а