литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Красимир Делчев
Комунистическата психика и болестното раздвоение на националната идентичност




Датата 09. 09. 2009 г. подбуди незапомнен прилив на сватби. Стотици младоженци я избраха заради щастливото съвпадение на цифри.

У нас към нея бе проявена многозначителна двусмисленост: от една страна като към комунистически празник, от друга – като символ на антикомунизма и ден за почит към жертвите на комунизма. Това съживи питанията: 1) Докога бившите комунисти ще поддържат пагубното раздвоение на националната ни идентичност? 2) Има ли в комунистическата психика симптоми на колективно душевно заболяване и ако да, какви?

За разлика от индивидуалната биологическа идентичност на човека, която се гради върху телесни признаци (ръст, цвят на очите и косата, лице, пръстови отпечатъци ...) – личностната и колективната идентичност се основават върху непрекъснатостта на съзнание и памет.

Болестните разстройства на личността се съпровождат от амнезия (загуба на памет), несвяст – загуба на съзнание, нарушения в идентичността поради раздвояване и множественост, непомнене, забрава, забавено и затруднено, нелогично мислене. Засегнатият от тях трайно или хронично се мисли и осъзнава като друг, счита себе си за друга личност с друго име и се държи като такава, забравя “Кой” е той наистина. Динамичната психиатрия познава множествени последователни личности редуващи се в душевноболния, които не се осъзнават една друга, или едната знае за другата (другите), а останалите – не. Например Х е ту А (французин), ту В (немец), ту С (италианец).

Това важи и за колективните душевни заболявания. И там се наблюдават нарушения в непрекъснатостта и единството на самосъзнание и памет.

Установено е, че циганите често страдат от колективни психични заболявания поради замъгляване, забрава и неяснота на колективната им “Ние-идентичност”. У тях почти липсва историческа памет. Те не знаят “Кои” и “Какви” са, кои са техните предци, какви са основните им исторически събития? Нямат дълбока обща колективна памет и живеят сякаш извън историята носени и подмятани на повърхността. Нямат обща митология или национална религия. Приемат религията на по-силния. Нямат обща писменост, нито литература. Имат само общи песни, танци, музика и суеверия, любов към чергарството, огъня, коня и петела. Живеят колективно-групово, на тумби и махли. Практикуват инцест, т. е. семейството им като социална институция е закърняло на архаично и примитивно ниво дотам, че то е по-скоро групово, отколкото моногамно и лично.

Според някои цигановеди липсата и неупотребата на лични местоимения в циганския език е индекс за неразвитост на личностната себеидентичност, за разтваряне и сливане със “своите други” (нашите) в една аморфна общност. Ако е така – ромите трябва да се ползват с ограничена вменяемост или с невменяемост когато вършат престъпления, даже тежки и углавни, защото ще се окаже, че вършат правонарушения в повечето случаи групово и без умисъл, като нерядко убиват, нараняват, нанасят побой и крадат просто “хей така”, невинаги по силата на необходимост, а от чувство за прекомерна солидарност и сплотеност със “своите”. Или (може би?) към тях трябва да се възстанови примитивната “колективна наказателна отговорност” практикувана до неотдавна от комунистите когато наказваха също роднините и близките на своите “класови врагове”? Да имаш “буржоазен произход” макар да си лично достоен и невинен за тях бе равносилно на “провинение” и основание за наказания и дискриминация.

Впрочем подобни патогенни черти (прекомерна солидарност и групова сплотеност) са очевидни и в комунистическата психика. Това обаче не трябва да бъде тълкувано като израз на хуманизъм и прогрес, на нова по-висока неегоистична и неиндивидуалистична нравственост и на “класова солидарност”, а като симптом за психическа деградация и регрес към примитивна психика, съпроводена с приспиване на съвестта, отказ от личната съвест и личната отговорност и разпад на личността поради разтваряне в един “колектив”, което е проява на загубата на морал поради замяната му с примитивни нрави и редукцията на истински човешкото съзнание до ограничено “класово съзнание”. Защото развитата и цивилизована човешка психика е свързана с лична съвест, лична отговорност и личен (съзнателен) морал, а не просто с безлична традиционна нравственост и колективни нрави, които могат да бъдат и варварски.

Сходни патогенни черти на раздвоение на националната психика и идентитет бяха налице и при националсоциализма в Германия, ала там на расова, а не класова основа. Тогава “немците” твърдяха, че са “арийци” и преследваха, ограбваха и убиваха хиляди и милиони свои съграждани и чужди поданици из Европа на основание на “семитския” (еврейският) им произход. Впрочем националсоциалистите избиха в концлагерите си над 1 милион роми, считайки и тях за “низша раса”.

Подобни прояви на примитивна “колективистична психика” са характерни също за арабите, живеещи на племена, за афганистанците, ескимосите, туземците, пигмеите. Те изплуваха и в конфликта между тутси и хутси в Руанда, който бе израз на временна колективна невменяемост предизвикана чрез сугестиране от медиите и слуховете насъскващи едното племе срещу другото. Тази неизчезнала напълно, а оттеглила се в несъзнаваното, древна примитивна психика се съживи и на Балканите при разпадането на бивша Югославия, пак медийно ретранслирана, използвана от други нации с развити памет, съзнание и идентичност, които способстваха една нация с налудна (шовинистична) идентичност да се разпадне до шизофренно-множествени колективни личности с етническо съзнание, взаимоотричащи се и враждуващи помежду си. Тази колективна психика продължава да живее и сред лумпените.

Съхранявайки, държейки будна и възпроизвеждайки въпросната примитивна и патогенна психика българските (бивши) комунисти продължават да действат против националната ни идентичност и интереси. Докога?

Когато гореупоменатият психически регрес към примитивно-сплотена племенна и варварска, расова или класова психика – характерна за фанатизираните комунисти, започне да “овладява масите” с натрапчиво пропагандното “промиване на мозъци” – националната идентичност на една страна започва болестно да се разпада, защото се прекъсва връзката между минало и настояще отвеждаща към бъдещето; появяват се “бели петна” в националната памет и се отварят “фуги” и “лезии” в непрекъснатостта на съзнание и памет. Историята се пренаписва и се измислят спомени и митологии, които отговарят на халюцинациите и появата на “натрапчиви идеи” в психиатрията.

Освен нациите със слаба или раздвоена идентичност има и такива с много силна и единна (например евреите, поради Библията, по-точно Петокнижието, Стария завет, Талмуда и Кабалата). Те се чувстват избрани и сплотени, ала не по примитивен начин.

Сходни промени в психиката се наблюдават и в мафиотските организации. Ала там е налице и личен интерес – престъпленията не се вършат като проява на “безкористно зло” както нерядко при примитивната колективна психика. Те са рационално обмислени и предумишлени.

Оттук следва родството между: цигански клан, мафия и комунистическа партия. Еволюирането на примитивната комунистическа психика води до засилване на личния интерес и съзнание, съпроводено с появата на корист и корупция, което рефлектира в разпад на солидарността с “масите”. Ражда се червената “мафиотска клановост”. Това намира израз още по времето на сталинизма, когато се появяват и първите “червени кръстници” описани с чувство за хумор от Илф и Петров. Паралелно с това редовите маси предумишлено биват все по-настойчиво патогенно-примитивно сплотявани и “колективизирани” чрез стадоподобното им натикване в “общежития”, жилищни кооперации, колхози, ТКЗС-та, квартални организации, профсъюзни звена, местни партийни ядки и други циганоподобни форми на съвместен живот. Това е вид “психическа зараза” предизвикваща умишлена хронична невменяемост, видиотяване и кретенизиране на голяма част от населението, което бихме нарекли “масовизация-циганизация” на гражданската и селска маса попаднала под комунистически ботуш.

Онова, което европейските политолози наричат “балканизация” на психиката в Европа може да бъде наречено и “циганизация” на колективната идентичност, феномен, който може да се прояви сред различни неонацистки групи и сред феновете на футболен отбор или музикална група.

Вършенето на безкористни злини за богословите е израз на “обсебеност” и сатанизъм. Комунистическата пропаганда сатанизира значителна част от населението в страните където победи. На мястото на Сатаната застава комунистическата върхушка. С тази разлика, че комунистическите вождове и кръстници не са сатани, е нещо по-лошо и от Дявола. Защото той знае, че Бог съществува и се бои от Него, докато те са атеисти и не се страхуват от нищо. Не ги е еня и за собствената им душа. Не е сигурно имат ли такава. Следователно, болестното деградиране на комунистическата психика е по-лошо и от сатанизъм. То води до бездушие, безсъвестност и безотговорност.

За да може да се осъществи непатогенна идентичност между това, което съм бил (миналото), това което съм (настоящето) и продължи отнапред накъм можене-де-се-бъде онова, което желая проективно, и ще съм, ще бъда (бъдещето) – за да се гарантира екзистенциално континюитета на социалното и лично психично време-живот е необходимо непредвзето, неподправено и искрено (истинно) открито преработване на миналото – биографично и исторично – за да не се наруши автентичната идентичност в непрекъснатостта на памет и съзнание в националното и/или лично самосъзнание.

Без усвояването, изживяването и преработването на собственото минало в “работата” на паметта и съзнанието нациите се деперсонализират. Те се разпадат на механична сума от различни етноси, класи, раси, кланове – фамилии и родове със собствено съзнание и на тълпи, сган, племена, фенове, сюрии от индивиди с аморфна психика, лишени от общи колективни спомени обединяващи ги заедно в едно национално цяло. Колективните спомени касаещи ключовите “исторически събития”, които е редно да бъдат искрено, прозрачно и еднозначно за всички осветлени и обяснени, са конституиращи за идентичността. Например, какво действително се е случило на 09. 09. 1944 г. в България? Окупация от чужда армия или освобождение, ала от “кого”, след като сме били свободна държава? Появят ли се две или повече тълкувания и то не частно, а на общо-държавно ниво – зейва болестно раздвояване и размножаване на националната идентичност.

На тези неща трябва да се гледа сериозно. Тук няма място за игра. Защото всички древни и примитивни фази от развитието на човешката психика не изчезват, а само закърняват и задремват на несъзнателно ниво, откъдето всеки миг в кризисни и преходни исторически ситуации могат да бъдат “събудени” и да лумнат дори сред най-културни и цивилизовани хора (немската нация по времето на Хитлер е една от най-културните в света!), завличайки в регрес към примитивна психика огромни маси, раждайки зверски насилия и заразявайки с “невменяемост”.

Израз на шизофрениране е когато има раздвояване в спомените, които отделно или последователно се свързват с два или повече субекта всеки от които отрича другия и претендира, че неговите групови и личностни спомени са валидните за миналото и че “това там”, е бил – “той” (комуниста-революционер), а не “друг и друго” (превратаджия и окупация). При положение че става дума за едно и също събитие, истината за което логически и исторически може да бъде само “една” – кой от спомените и коя от интерпретациите е валидна? Дали истината за нещо е винаги релативна и зависи изцяло от типовете пожелана интерпретация, тълкуване, разказ, дискурс? Или тя все пак има отношение към нещо обективно и проблясва като ни се разкрива откъм фактуалните събития накъм нас? Историческото самопознание, върху което се гради автентичната национална идентичност, претендира за обективност и научност, ала и за екзистенциална истина, живяна от хората и отпечатана върху гърба на “жертвите”. То периодично чисти, ревизира и отстранява фалшификациите, макар те постоянно да се трупат в националните истории поради желанието на отделните правителства, партии, режими и издигнали се личности да се себевеличаят или да се изплъзват от историческа и наказателна отговорност. Винаги е имало победили престъпници, добрали се до властта, които са героизирали смъртта на членове от своите банди, представяйки я като “даване на свидни народни жертви” докато в действителност те самите са виктимизирали стотици доблестни и невинни патриоти.

Щом в колективната памет заработят паралелно два или три идентификационни механизма – нещо с националната идентичност не е в ред. Ала и изпадането в “социална амнезия” за кардинални национални събития също е симптом за колективно психично заболяване – най-често поради дългогодишен политически терор и масови душевни травми.

Друг индекс за объркване и раздвояване на националната идентичност са авторефлексивните твърдения като това, че “ние, българите” всъщност сме “славяни”, “траки” или “тюрки” или само име за боклучива смес от най-различни етноси. Сякаш няма български орди дошли на Балканите. Една нация може да се състои от няколко различни етноса, приравнени в своите права като нейни граждани от съответния произход (например евреи, гърци, арменци, власи, цигани...) Ала когато единият от тези етноси (най-често далият името на държавата-нация) започне да твърди, че той е “цялата чиста нация” – нещата стават шизоидно лоши, защото се тръгва към етнорасизъм и дискриминация, или направо към “етническо прочистване” на територията.

Въпросните трангресивни авторефлексивни твърдения могат да бъдат съпроводени със сугестиране отвън, вживяване, всмукване и усвояване в себе си и в своята памет на “чужди спомени” и “друга история” на друга нация, по-голяма и по-силна. Това е начало за асимилация, за която се работи и “отвътре” не само “отвън”. Така е постъпил Хитлер с Австрия преди нейния аншлус (доброволно присъединяване към Третия райх).

Маркс е твърдял, че “пролетариите нямат отечество”. Те не са нация, а измислена от него “класа” лишена от “класово съзнание”, нуждаеща се да го получи “отвън”, т. е. удобен исторически материал за революционни манипулации. Тяхната солидарност била само класова и интер-национална. С което се дава ход за създаването на де-национализиращи партии, рушащи националния суверенитет чрез запалването на класова омраза и граждански войни.

Екскомунистите продължават да предизвикват с помощта на медиите, образованието, възпитанието и чалга-обезличителната масова култура болестно раздвоение в националната идентичност, поддържайки не само “втора икономика” – сенчесто-мафиотската, но и “второ съзнание” и паралелна “втора памет” за основните национални исторически събития, злоупотребявайки с властта си на червени олигарси и медийни магнати.

За да не заболее душевно една нация, е необходимо нейното минало да е споменно-живо. Да се осъзнава, помни и изживява. Неизживяното и забравяно минало, тегнейки в несъзнаваното спира националната история затормозявайки настоящето и спъвайки бъдещето. Възникват нещо като “бели петна” или “черна дупка” в психиката на историческите генерации, толкова по-дълбока, колкото повече са амнезийно-подтиснатите травматични събития. Почва тъпчене на място и “боксуване” – чрез неосъзнато натрапливо регресиране и завръщане към травмите, докато те не се осъзнаят и преработят. Националната съвест и памет трябва да са постоянно будни за този вид “работа” на колективната психика, за да не допуснат последната да се хистеризира и комплексира, стресира и травмира. Да не изгуби тя способността си да понася и изживява собственото си минало, нито пък да й тегне по начин да задържа здравият й живот.

Непоносимостта към родното минало ражда национален нихилизъм, срам и гнус от своята нация, масово разбягване в емиграция, отврата от празнотата на националното настояще боксуващо в гражданско небитие.

Докато други национални психики произвеждат душевно свое ново настояще и зачеват свое бъдеще – има нации, чието веществено настояще е ново, а психиката им – стара.

Когато миналото – вместо да се изживее, усвои и преработи в колективното национално съзнание и памет изграждайки обща биография, която да гарантира здрава, рационална, а не примитивно сплотена национална идентичност – бива блокирано, изтласкано от съзнанието и подтиснато в подмолите на несъзнаваното; или маргинализирано под формата на семейни предания, родови хроники, частни мемоари, спомени на репресирани и пострадали жертви – то тегне психически и създава масови душевни напрежения, които могат потресно да избият трансфигурирани енергийно в аномалии като: колективни неврози, самоубийства, ръст на полудяванията, агресия, вандализъм, вълни от непредумишлени и ирационални престъпления. Още повече, че етническата и демографска картина у нас далеч не е добра, а лоша. Ако напрежението от драматичните събития, случили се в него, не се намали чрез безпристрастно нравствено и историческо преработване, осмисляне и съхраняване публично-образователно и възпитателно в учебници, произведения на изкуството, литература, паметници – будещи живи чувства на възторг и/или вина, поклон пред доблестните и невинни жертви на комунизма – то ще продължава да травмира психично неосъзнавано.

В такива случаи се получават нещо като “ракови метастази” и “капсулирания” на болестни бацили, които задръстват, задържат, всеки миг могат неочаквано да се отворят и разразят – възпирайки екзистенциално или слагайки край на колективно-съзнателното настояще, предизвиквайки масова историческа амнезия и прояви на колективна невменяемост.

“Психичната зараза” от комунистическата психика е налице и в липсата на чувство за национална, държавна и градска собственост, в прояви на безсъвестност и безотговорност, в извращаване представите за дълг и героизъм. Дотам, че убиването на невинни граждани продължава да бъде представяно в учебници, книги и филми като проява на “класова съзнателност” и “народен героизъм”. Индекс за примитивна психичност, съпроводена със солидарност в мерзостта и престъплението. Масовите кражби продължават да се депенализират и наричат ефемистично “присвояване на имущество”. Видни и дребни партийни другари заграбваха жилищата и имуществото на заможните прослойки без капка угризение на съвестта под предлог че бива “конфискувано в полза на народа”.

Двоякостта в морала също е симптом за раздвоение на идентичността. Когато нормални, възпитани и образовани хора се вкарват в концлагери или изселват, а имуществото им се отнема, а необразовани и налудни примитивни се изкачват по етажите на властта – може ли да е психично здрава подобна нация, след като това не е изключение, а става правило?

Още по-дълбоко е “психичното заразяване” на периодично травматизираното население когато то не е докрай изживяло и не е преработило в националната си памет своите още по-предишни вековни травми и драматични събития (Баташкото клане за българите!). А ето че почват нови “кланета” и “ново робство” – поробване на собственото население от комунистическият режим.

Щом определени фалшифицирани групови спомени дълго и натрапчиво се предъвкват и повтарят в публичното пространство, заглушавайки всички обективни спомени за миналото – те се превръщат в нещо като “тумори”, които, възпроизвеждайки се, сменят “кода на идентичността”. Те могат да предизвикат дори смърт на националното самосъзнание, което не само се разболява, но и умира поради необратима самозабрава (амнезия) на идентификацията си.

Всяко поколение с разколебана национална идентичност вече е готово за асимилиране от други държави и доброволно сливане с друга нация, изселвайки се при първа възможност в чужбина.

Ако гореописаните тенденции от болестно естество се запазят, в България от един момент ще останат само: цигани, бивши мафиоти и/или екскомунисти с техните деца, внуци, правнуци и роднини, плюс обслужващата ги “клиентела”. Така ще се мине от “планово” към “кланово стопанство”.











  
Още сведения

публикувано на петък, февруари 05 @ 14:59:41 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
Проспекти и перспективи | * | публицистика |

1564 прочита

Още в тази връзка
· Красимир Делчев


Най-четеното в блок Проспекти и перспективи:
Магичното завъртане на картите


Рейтинг
Средна оценка: 3.5
Гласа: 6


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Комунистическата психика и болестното раздвоение на националната идентичност" | | 1 коментар

Коментари за Красимир Делчев, Комунистическата психика и болестното раздвоение на на (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на петък, февруари 05 @ 15:08:34 EET
(Сведения за читател )
За коментари на Красимир Делчев, Комунистическата психика и болестното раздвоение на националната идентичност последвайте ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.16 Секунди