Димитър Матакиев: Двама не се обичат, третият не е излишен - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Къщата е гадна и стара, обаче младата невеста си я бива. За съжаление провинциалният й статус я обрича на вечно съществуване с еснафски дебил, с късите му крачка, с вечната му тъпота, и още по-късата му...хм.

Един зноен следобед се появява принцът. Той не е на бял кон, не... но вече е изпафюмирал определена сума от нечии принцеси. При това без да се съобразява с правото на собственост, и тъкмо този факт представлява билетчето му за ъндърграунда. И както си броди пътникът по малката уличка, съзира нова представителка на таргет групата, и то в момент, в който последната изпълнява съществена част от съпружеските задължения, а именно ежедневното изхвърляне на боклука. Но не си мислете, че в тоя боклук присъства и съпругът на принцесата. Съпругът на принцесата, макар че е боклук, си стои в семейния бастион, спотайва се зад пердетата и гледа как другарката му в живота, тая долна нимфоманка, довчерашна девственица, изхвърля тонове презервативи, в рязък контраст със свещената мисия на семейството. А съответният контейнер, с олдфешън марката Волф, ще му е таман по мярка, ще му приляга по-добре и от ковчега, в който ще го погребат след има няма, но по-скоро няма десет години. Уви, не иска тоя да се махне преждевременно от света, напротив: иска още, и още, и още да мърси, тоест да ебе жена си в тясното й дупе. А то наистина притежава гореупоменатата характеристика; принцът ги усеща тези неща, па решава да й го отпери на всяка цена, и то тъкмо на това свещено място. “Ще я чукам аз тая принцеса, тесен гъз има, надушвам го, таман ще ми e по мярка, ше я изпарфюмирам и аз... и то със заветната цел да я направя най-сетне щастлива” решително заявява пред себе си героят в психологическата порно драма. И какво се получава, какво мислите, каква е ситуацията? Безспорно имаме налице любовен триъгълник, при това изроден и просмукан от съответният несъзидателен секс. От една страна съвсем реален, защото гадният, грозен мъж, чука принцесата анално без изобщо да си поплюва, а от друга страна: пожелателно-любовен, защото принцът иска да й спука гъза от ебане, ама просто си иска, все още... Обаче искането му вече е започнало да се втвърдява... расте, но не старее, ами тъкмо напротив: окрупнява се с всяка минута според „Битие и време”. Принцесата стои като закована с карфица хлебарка, с кофата за боклук в ръка и зяпа в принца, в изпъкналия му кур, шари навсякъде по тялото му с прекрасните си очи, а когато очите й срещат неговите, о боже... Принцесата бърка под полата си и забива пръстче в минджата си, пардон, excuse me, m-r officer... в гъзлето си, което за дамите от висшето общество е едно и също, и всъщност има ли значение, тук или там... когато всичко е отишло по дяволите. Изведнъж мъжът й проумява в какъв аспект ще се развият нещата; ала вместо, по деликатному, да реши да мре, отсъжда тъкмо наобратно: да бъде смърт и справедливостта да си наляга парцалите. При еснафите е така - личната кауза мутира в законосъобразна борба за всякаква предметност, дори и от срамно естество. Защото хлебарка си е и този ми ти абсолютен анти-пич и брани животеца си, а последният се нахожда в гъза на жена му. Като я изсондира отзад и зарежда батерийката, боклукът му с боклук. Свиди му се тъкмо тази дислокация, не иска да я отстъпва, дори и под наем, камо ли пък без какъвто и да било келепир. Излиза с малката секирка на двора и изкрещява: “Разкарай се, демон, чупката оттук!”. Принцът, като всеки принц, си е малко страхливичък, ама същевременно и доста похотлив, та решава да бяга, но, същевременно хитроумно, да вземе и невестата със себе си. Рискован ход, признавам. Да, ама съдбата обича рискованите ходове, така че...Грабва той принцесата и дим да го няма. С все кофата за боклук я понася, а тя от премала продължава да я стиска, мислейки си, че...абе разни глупости, все за стискане на някакви атрибути и аксесоари, от аналния свят на подсъзнанието й...

Но ето, отклонявам се, без да искам, а трябва да погледна назад, а там...там една невъобразимо смешна гледка, носена на късите си крачка, тича след мене, размахвайки секирка, която по-добре да си я беше заврял отзад, изродът му с изрод. Не можеше да ме стигне, отнасях жена му на яките си плещи, с гигантската стъпка на барон Мюнхаузен, отнасях я към първото й класно ебане, а тя беше лека като перце, толкова й се искаше. Дали щеше да ми духа добре?, питах се аз; излишен въпрос, бих казал. Стоварих я в двореца си, на петия етаж в един въшлив таван, на една въшлива кушетка, па й наредих:

Духай, веднага, веднага!

Тя извади скъпоценния ми кур и го вкара в устата си. Задвижи устните си като вълчица, която ближе раните на Христо Ботев в оная ученическа баладка, дето я риплейснах още навремето със „Seek and Destroy”. Хванах великолепната й расова глава и...й го набих до зуко, чак в сливиците. Принцесата щеше да умре за малко, от заданяне на дихателните пътища, ама мисълта за предстоящото я спаси. Оцеля с кур в кривото гърло, представяте ли си... Хванах я под мишниците и я повдигнах. Обърнах я и я нагъзих, на сандъка с мръсните ми дрехи, в стойка “Г”. Дойде момента да я напъна и аз в дирника. Там, където най-много обичах, а и тя също, нали беше принцеса... Към този момент АНг ЛИй не беше осъществил още мащабния си проект „Планината Броукбек”. Каубойте бяха само номинално педали, без да притежават все още културно-политическа легитимация. Хитлер и Ева Браун ги нямаше на тоя свят, и светът не беше за двама. Бялата гвардия, в мое лице, кафявата бездна в нейно.. конотации, култура. Сивите вълци и аллах акбар... Когато двама не са излишни, произволният трети ще им ебе майката. Сентенциите и резюметата нахлуват мощно, квадратите няма да се окръглят. Дори и стрип скуизът не води до никъде, когато си изтеглил късата клечка... Сбогом, дано си щастлива, и до нови срещи в кенефа на Мохамед.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а