литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Луц Зайлер
Франк




»Around, around, flew each sweet sound ...«
S. T. Coleridge


Последната им вечер. Момичето на високата масичка пред входа носеше синьо-жълтата униформа на ресторанта, къса плисирана пола и един вид блуза с пагони и златни копчета. Искаш ли да чакаш, беше прието да й дадеш някакво малко име, което тя извикваше, щом се освободеше маса. През изминалите седмици Фербер се беше научил от опит, че малкото му име беше твърде сложно за разпоредителите в ресторантите; той си беше набавил едно просто име. Неприятно беше, че сега трябваше да го повтаря, момичето беше разбрало Ханк, вместо Франк. Бих могъл да го оставя на Ханк, помисли той, но си беше свикнал с Франк, Франк.

Една част от пресния, размекнат от горещината асфалт беше пропълзяла между камъните на брега. Или го бяха използвали, за да укрепят камъните срещу наплива на вълните – остана да виси над такива безсмислени въпроси.

Известно време Тереза и той стояха на осветения плаж под ресторанта. Плажът заслепяваше в халогенната светлина, а пяната беше сияйно бяла или фосфоресцираше. Няколко затлъстели чайки се позаклатиха насреща им и тромаво се отклониха от курса си. На Фербер му се искаше да каже нещо, но трябваше да бъде предпазлив, трябваше да се концентрира, за да не би пак както винаги, както се изразяваше Тереза, да е нещо негативно, нещо, с което, както смяташе тя, само се опитваше да отблъсне трайното недоволство.

Той искаше да слезе до водата, но Тереза седна на един от камъните. Ръцете и краката ѝ бяха загорели, черната ѝ коса, сплетена на рехава плитка, минаваше между лопатките на раменете. Когато Тереза забеляза, че Фербер я гледа, тя зари стъпала в пясъка. На втория най-малък пръст на крака носеше нов, сребърен пръстен.

Паркингът се изпълваше, и все повече посетители се изкачваха към входа. Фербер не разбираше техните движения, изтощаващите жестове, соченето с протегнати ръце, веднъж по посока на каньона, друг път към морето, плюс това подчертано изправеният, превит почти назад маниер да ходят, докато по лицата им беше изписан израз на ненамаляваща радост от очакването. Че не изпитвам нищо особено, когато виждам Пасифика, е най-лошият знак, помисли Фербер.

Искаше да насочи вниманието на Тереза към една чайка, която трябва да се беше заклещила при плячкосването в една от кофите за боклук Adopt-a-beach (всички кофи за боклук покрай морето носеха този надпис) – едно крило стърчеше от там и удряше по перваза на кофата, един вид индиански там-там, който се чуваше добре, щом вятърът откъм водата се засилеше и разлееше музиката от ресторанта над главите им; за един момент Фербер видя няколко бездомни да се тъпчат около кофата, ритмично те блъскаха юмруци във въздуха.

През цялото време не беше допрял Тереза. В дървената къщичка в прохода Тайогра я беше приближил много; но тя спеше всъщност. Най-напред беше изплашена и ядосана, но трябваше да бъдат тихи, Луци спеше на походно легло на стената отсреща, прегърнала своите възглавнички. »Не ме допирай!«

По-късно му стана лошо. Слънчев удар – въпреки че беше прекарал само няколко минути извън колата. Защо никога не слагаш нищо на главата си – понякога чуваше майка си, и Фербер промърмори нещо в отговор, виеше му се свят, и внезапно имаше сълзи в очите. Не ме допирай! Остави ме ... допир, допир! По някое време Тереза трябва отново да беше заспала, здраво застопорила завивката около раменете си и заровила стъпала в покривката на леглото – така, както си я знаеше.

Бяха правили заедно излети, нормални неща, онова, което туристите правеха, пустинята, Сиера Невада, Сан Франциско и обратно по Highway Nr. 1, покрай брега, в посока юг. Знаеше, че хората в неговата квартира се смеят на германците, защото те все искат в Death Valley, всички швейцарци и всички германци искат в пустинята, там, където тя е най-гореща, ама защо всъщност, беше попитал Ранди и се беше смял. Ранди беше хазяинът им. С Луци беше стигнал до Uncle Randy, тази вечер тя беше останала при него.


За разлика от лакомите си другари по вид, които кръжеха с разтворени клюнове над брега и издаваха крясъци като котки или като бебета, птицата в кофата оставаше напълно няма. Нямо тя хлопаше крилото си по перваза на кофата, като работа, която трябва да бъде свършена сега.

Западното крайбрежие винаги е било мечта на Тереза. Първо неизпълнима, след това трудно изпълнима, заради Луци. Две от приятелките на Тереза държаха в Лос Анджелис ресторант за тюрингски специалитети. Там, в Holy Elizabeth, те прекараха най-хубавата си вечер. Фербер беше пил Köstritzer[*] и беше ял зелеви сърми. Двете приятелки разказваха за прочутите си гости, за Clint и David и Betty, на чието парти са били, цялата градина покрита с килими, скъпо вероятно, и колекция от четиристотин бюстове на Ленин, половината къща пълна – те се смяха, и Фербер също се беше смял, с облекчение, и беше сложил ръка около раменете на Тереза. В очите на другите Тереза и той бяха все още двойка за завиждане, поне той го вярваше.

По пътя Тереза непрекъснато беше правила снимки, направо от колата. Когато не фотографираше, тя слагаше крак на арматурното табло; натискаше с маркираното с пръстен стъпало по предното стъкло, и понякога пръстенът потракваше по стъклото. Фербер не беше попитал за пръстена. Бижутата по правило произхождаха от бащата на Тереза, при всеки повод той правеше подаръци на дъщеря си, ценни верижки и все нови финоплетени, сребърни колиета – бижу, направено за особен повод, за рокли с голямо деколте. Най-често ѝ беше неприятно заради Фербер, но и се радваше също така и казваше »Не е ли красиво?« или »Точно каквото ми отива« и »Нали наистина той има вкус за тези неща?«.

Беше издърпала назад седалката си чак до ограничението, профилът ѝ беше изчезнал от зрителното му поле. Загорялото стъпало, леко разперените пръсти на краката, светлите, почти квадратни нокти, отзад пейзажът… Големият пръст не беше наистина големият, ако се сравни със следващия, а и средният беше малко по-дълъг. Фербер беше почти благодарен за стъпалото. Но пък стъпалото представляваше и един вид подигравка: чуждо, маркирано животно, за което той не знаеше нищо със сигурност.

При това той винаги беше изпитвал удоволствие да е на път с Тереза. Без въодушевлението на Тереза, без нейната енергия и веселие повечето оставаше бледо, като в мъгла, почти не съществуваше. Сам често му липсваше отношението, един вид посредничество, за да види и да чуе. Когато веднъж Тереза му беше натекнала нещо в тази посока, той беше замлъкнал; нямаше добър отговор. Беше се поверил на Тереза и на Луци, в определен смисъл те живееха заедно и за него, но той не би го казал така. Тяхното присъствие беше като одеяние, нещо, което му позволяваше да бъде на този свят. Нещо като шапка-невидимка, която го скриваше и пазеше.


Вятърът полъхна наново, и хлопането от кофата за боклук се усили. Може пък и да е някое друго, по-голямо животно, помисли Фербер, морски гарван или албатрос. Беше наблюдавал, как вълните като че от самосебе си се отдръпваха от брега, прииждаха и непосредствено преди да се разбият изплюваха още една по-малка вълна, която плисваше като език върху брега и оставяше след себе си нежен, цветно проблясващ пенест бордюр.

Фербер се засмя и поиска да каже нещо, което да послужи като въведение към някаква забележка, чувстваше се като след дълга борба. Докато оставяше тихия си, фалшив смях да отзвучи, той все още не знаеше, в коя посока всъщност можеше да поеме забележката, и от предпазливост отново поде със смеха, сдържано, без увереност. В този момент ги повикаха. Момичето използваше мегафон: Mister Frank please! Misses Teresa please! Two places please! От десет години бяха женени. На бракосъчетанието те се отказаха от всички елементи на ритуала: без музика, без тържествено влизане, без реч. »А целувката къде остана?« беше попитал той, когато вече почти беше свършило. »Ами, нали не искате нищо«, беше казала служителката от общината.

Момичето проточваше а-то във Франк доколкото е възможно. Тя честваше имената на посетителите, като че анонсираше появата им в някое шоу или за боксов мач. Отнемаше ли малко повече време докато повиканите се изкачат от плажа, повикването ѝ добиваше нещо въпросително, после нещо умолително, стенещо (знаеше, че посетителите биха могли да се забавляват с това), но накрая имаше нещо много определено, почти заповедно, един вид присъда, както на Фербер се струваше, че може да долови от кънтящия, металически тон на мегафона.

Fra-a-ank, please, Fra-a-a-ank! Frank!

Въпреки че на Фербер му изглеждаше смешно, сега той взе, че се сети как сутринна на тяхната сватба колата не беше запалила. След това те често го изтъкваха, просто беше твърде хубаво, като история; как Фербер беше опитвал да бута руската им с две врати, надолу по улицата, как той, вече съвсем потен, беше тръгнал да моли за помощ омразните съседи... Фра-а-а-анк! Разпоредителката постена известно време около неговото а. Дъвчеше го като твърде голяма, лепкава дъвка. И сега я изду, бавно: Fra-a-a-a-nk, please ... Фербер си мислеше за момичето от осемдесет евро, което накрая така и си остана да лежи в леглото, протегна се, облегна се и се обърна с гръб, докато той завързал си обувките, с пулсиращи слепоочия, си взе куфара на колелца, беше вече на половината на стълбището, по пътя за вкъщи, който за него всеки път беше най-важното и най-хубавото; даде ѝ сто.

»Мерси, сладък. Как си във вторник?«

»Да, може би, ще ти се обадя.« Върна се още веднъж при нея. Докосваше я между краката, като отсъстващ. Носеше дънки и обувки с кожа до кокалчетата, които Тереза наричаше ботушки. »Да, но най-късно в понеделник, сладък, за да мога да се освободя.« Тя взе ръката му. Обичаше детинския ѝ маниер, гърдите ѝ, тесният таз, само гласът ѝ беше хендикап.

Фра-а-а-а-анк!

В това време те вече бяха достигнали площадката пред ресторанта. Под халогенните прожектори, плътно пред пулта с разпоредителката в нейната синьо-жълта униформа, посетителите чакаха. Още веднъж глухият, металически тон на мегафона, и за миг Фербер доби представа защо всичките тези хора се появяват тук и се подреждат с пресилени жестове и радостни в очакването лица, на тази прясно асфалтирана площадка, чиято остра, замайваща миризма те всички заедно охотно поемаха. Така искат да повлияят на присъдата на мегафона, се стрелна през главата на Фербер, но това изобщо няма да им помогне, и внезапно той почувства омразата си.

Зад разпоредителката с високоговорителя пред лицето стоеше момче, което леко обгръщаше ханша ѝ, той също носеше униформата на ресторанта. Фербер можеше да види, че викачката не слуша момчето; тя започна да проточва а-то на Франк в едно разтеглено нагоре-надолу, влагаше всичко в името. Тя знае, помисли си Франк за един сбъркан момент, цялата заплетена история, но после пак: Тя не знае нищо, дори и името ми. Ръката ѝ лежеше на хълбока на момчето, като че искаше да покрие нещо там. Вече бяха непосредствено пред нея, когато тя още веднъж започна да вика Франк. Фербер можа да види очите ѝ. Но то беше само в гласа ѝ, не и по лицето и не в разположението на меко светещите ѝ устни, които в този момент Франк забеляза отново, Фра-а-анк!

Когато викачката го откри, тя прекъсна внезапно. Усмихна се, механично, с полузатворена уста, please... Франк беше още там, между зъбите, Фербер можа да го долови, внезапно, и се сгърчи. Преди година той беше започнал да си взема хонорарите в брой, заради данъците, беше казал на Тереза.

Момичето пъхна у момчето до нея списъка с имената и ги заведе до маса им. Мегафонът запази в ръка, като ходеше мяташе апарата, като че и сега той беше от значение.

Фербер беше изтощен. Щеше му се да повърви още известно време след люлеещата се плисирана пола; мислеше си за късите велурени клош поли, които бяха носели момичетата през неговото детство. Завиждаше на момчето, завиждаше му дори за синьо-жълтата униформа; изглеждаше си изкуфял и похабен, като че животът беше решил бавно пак да го отблъсне.

»Не ме допирай.« Би могло да е тяхната вечер; Тереза и той, щяха да пият, да говорят и да се чувстват близо до целта. Щяха да си поръчат омари и щяха да си спомнят за първите си омари. Ресторантът на улицата, който не беше изглеждал като ресторант; масите, които бяха твърде наблъскани; матово блестящите клещи, с които те не знаеха какво да правят, цялата им неловкост, неловки от щастие.

Фербер се сети за дебелият, първата афера на Тереза. Той така и не му беше видял физиономията. Веднъж Тереза беше споменала, че човекът не е съвсем строен, че имал какво да сложи на кантара, както каза тя, оттогава Фербер го беше наричал дебелия. И че някой път ще му скочи, беше казала също по някое време, и че мъжът при това ще остане твърдо стъпил, като скала, че би могъл да я държи, държи... Може би си спомня погрешно. Но беше нещо, от което той трябваше да разбере, че това е важното, и известно време на заспиване беше притискал Тереза здраво към себе си. Дебелият докарваше след това Тереза на връщане за вкъщи, със собствения си автомобил, от града до тях. Сбогуваха се на ъгъла, на една улица преди тяхната къща, а после човекът закусваше в една отбивка на магистралата; всичко това Фербер беше узнавал бавно и постепенно.

Преди биха сметнали мястото за грандиозно. Прозорците бяха извадени, седяха направо на плажа, с вятър в лицето. Под тях, в пясъка, беше направена една подложка с меню и свещички, покривките на масите бяха закрепени със сребърни щипки, някои столове вече наполовина във водата. При бара имаше няколко души, които танцуваха. Когато музиката направи пауза, Фербер дочу хлопането от крилото на чайката, или поне така му се стори. Говориха за Луци – училището, уроците по пиано, нейната стая, за нея нищо не трябваше да се промени. Бяха единодушни, както винаги. Дори сега доставяше удоволствие да говори с Тереза.

В края на вечерта Фербер беше пиян. Чуваше хлопането. Идваше от него самия. Или от Тереза. Почти беше сложил ръка на гърдите ѝ. Всичко е наред.







Забележка: Преводът е направен по Frank, из сборника с разкази от Lutz Seiler, Die Zeitwaage, 2009, в издателство Suhrkamp от Антония Колева.






  
Още сведения

публикувано на сряда, февруари 24 @ 12:21:20 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
| От немски | проза |

1139 прочита

Бележки под линия:
[*] Кьострицер - традиционна немска бира, засвидетелствана още от ХVІ век. В ГДР една от малкото експортни бири. От 1991 марката принадлежи на Битбургер (Bitbuger). Водещ продукт е тъмната бира с рекламен слоган "Черното с русата душа" ("Das Schwarze mit der blonden Seele"). (бел. прев.)

Още в тази връзка
· Frank
· Suhrkamp
· Луц Зайлер


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 4


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Франк" | | 1 коментар

Коментари за Луц Зайлер, Франк (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на сряда, февруари 24 @ 22:05:57 EET
(Сведения за читател )
Коментари за Луц Зайлер, Франк ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.13 Секунди