Пламен Стоилков: Къса проза - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Летни страсти

На Р.

Беше по времето на едно горещо, слънчево лято. Беше толкова горещо, въздухът бе станал дотам сух и нажежен, че сред движението по улиците на София, не се срещаше нито един човек с по-официално облекло, изискващо по-пристегнат тоалет… Едва ли можеше да се намери и един, дори и млад човек, който да не носи в ръка и бутилка минерална вода. Последната бе станала хит и ултрамода на тогавашното лято. Изглежда фабриките за бутириране на минерална вода тази година са били на голяма печалба. Както и да е! Тази бутилчица бе толкова необходима за лятото, че се измисляха какви ли не екстравагантности при носенето й в ръка, в раница и под., които допълнително подсилваха ултрамодерния дъх на тогавашната мода. Но най-очарователна си оставаше гледката, когато тази бутилчица, на всеки петдесет метра, постоянно се виждаше допряна до устните на някой млад човек, който се опитваше да разхлади цялото си физическо присъствие в горещината на лятото.

Аз и досега все още се чудя, как не бях успял да се снабдя и аз с една такава скъпоценна ултрамодерна бутилка, която предизвикваше такива очарователни ситуации и никога и за миг не излизаше от лятната си употреба. Поради липса на бутилката, се бях погрижил все пак да избягвам преките слънчеви лъчи и да остана колкото е възможно по-дълго време на сянка. На дебела и плътна, като за един слънчев ден, сянка. Такова беше и мястото пред Шипка — шест. Обстоятелство-то, че трябваше да дочакам уговорената среща, в центъра на София, по средата на деня, в летния зной, все повече разгорещяваше тялото ми. Но най-силната вълна идваше от представата, че тази среща ще ми позволи да се докосна до едно присъствие, което тогава, точно това лято, бе разпалило кръвта ми до луда, безумна влюбеност. Може би и заради това не усещах нуждата от бутилката минерална вода. В мен кръвта още по-бурно, и от всичката горещина, циркулираше и разливаше по цялото ми тяло всичката страст от любовта, после се оттегляше бързо и за миг ме обливаха ледени тръпки. И досега не успявах да си обясня, защо точно това лято потта трудно можеше да избие по челото и лицето ми.

За щастие срещата се състоя, при това без онази изнервяща продължителност на закъснението. Бях премалял от цялото това пулсиране на кръвта във вените и вече изпитвах огромното облегчение от мисълта, че скоро ще заемем места в едно от близките кафета. Нямаше време за умуване. Изборът ни се решаваше от правилото на първата случайно срещната по пътя елегантност на кафе-обстановка, в центъра на София, с възможно най-малко слънчеви отблясъци по масите. Щастливият избор се падна на “Канн”. Поръчахме си кафе, с допълнителното недоразумение — на кого да се падне сметката, и седнахме. Сенчестото кафе бе препълнено с хора, в контраст на пустите слънчеви столични улици, в района на Университета.

Разговорът ни подемаше бавно, вяло и лениво обичайния си ход. Но на кого ли му беше за по-обстойни разговори, през този летен ден. Оставаше ни предимно насладата от взаимно разменяните погледи, в които също се четеше вялото, лениво присъствие на другия. “Какво ли би могло да ни накара да се разприказваме?”. За сметка на това, кръвта у мен продължаваше да пулсира и облива цялото ми тяло, в играта на разгорещяване и разхлаждане, при всеки нов, взаимно разменен (съзнателно хвърлян), поглед. От това, бъркотията на разговора ставаше все по-отчайваща. От устните ми продължаваше да се излива онова подобие на комуникация, рядко прекъсвано от диалогичност, от която по-скоро можеше да се забележи бурното пулсиране на вените ми от някой външен наблюдател, отколкото някаква свързана текстуалност, с по-единна структура на разговора. Но за мен това си оставаше несполучлив опит да изразя членоразделно и диалогично играта на тръпнещата в мен и изтляпаща ме възбуда и страст. Само за мен, обаче. Иначе, то предизвикваше само още повече сковаващото притеснение да не се прекъсне играта, изливаща се накъсано и вяло в предимно монологичната си форма.

В този момент от близката кооперация излезе възрастна жена. Фактът, че, в едно толкова тясно пространство, се срещат две еднакви облекла, поразнообрази разговора и дори прекъсна изливащата се от мен игра.

— Но това е смешно — каза тя, оживена от този малко по-разведряващ факт.

— Кое по-точно? — изненадан запитах аз.

— Тя има същата блузка като моята!

Изгледах я недоумяващо. “Какво можех да й кажа!” Тя бе прекъснала играта ми, а кръвта продължаваше да пулсира в мен. Гледах я мълчаливо и неразбиращо. “Какво ли трябваше да направя?”.

— Искам да облека блузката ти! — каза изненадан от себе си аз.

— Моля? — изгледа ме недоумяващо тя.

— Чу ме какво ти казах — разколебано настоях аз.

— И за какво ти е всичко това? — полюбопитства тя.

— За да разбера, дали ще престане тази игра на кръвта ми.

Тя ме изгледа заинтригувано. Струваше ми се, че започва да й става смешно и да се забавлява.

— Не си много забавен.

— И не държа. Искам само да нещо да се промени. Не мога повече. Не издържам. Направи нещо! — заоплаквах се аз.

— Какво има? Какво ти се е случило? — попита ме закачливо тя.

— Нима не се забелязва? — отчаяно попитах.

— Какво да забележа? Виждам само, че жената имаше блузка, като моята.

— И само това?

— А малко ли е?

Вече не знаех какво да кажа. Имаше ли значение за някого, освен за мен, състоянието ми. То се помрачи и вече нищо не можеше да ме разведри, поне в близките двадесет минути. Отпуснах се уморено на стола и я загледах, опияняващо ме, в очи. От нея се излъчваше толкова свежа закачливост, която, въпреки съпротивата, все повече продължаваше да разпалва кръвта ми. Но вече нищо не ме интересуваше. Нито дали съм със нея, нито дали ще си тръгне. Нищо. Абсолютно нищо.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а