Пламен Стоилков: Къса проза - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Пустотата на “Яйцето”

На “Чая”,
18:23:20, петък, 27 Септември 2002 г.

Вторник, 1830h. “Яйцето”. Вечер. Никакви компании. Напълно пусто е. Необичайно пусто е. Питам се дали това е “Яйцето”? Естествено. Отговор не получавам. Няма от кого. Няма никого. В “Яйцето”.

Мисля, че трябва да се разделя с някогашната приятна обстановка. На “Яйцето”. Решавам да си тръгна. Като толкова други пъти. Преди. Някога. Но сега е различно. Всичко се е променило. Вече няма никого. Решението вземам сам. Налага се. Пусто е. Пустота от компании. Пустота от хора. Всеки е поел по своя си път. Като студент. Но човек не е винаги такъв. Променя се. И “Яйцето” също. Пусто е. Като за сам човек. Като самия човек. Тръгнал по своя път. Нанякъде. От “Яйцето”. Но вече го няма. Само пустата обстановка на “Яйцето” изпълва сърцето ми. Изцяло. Цялото. В него и без това има много място. Незаето от много свят. Без много хора. Почти пусто. Тук-там се мярка по някого. Човек, приятел, познат, студент, преподавател — обикновения човек. Същото като в “Яйцето”. Почти. Все пак се мярка. Някой. Понякога. И това е важното. Това е, което изпълва сърцето ми. И това е различното. От “Яйцето”. В него никой вече не се мярка. Пусто е. Питам се дали мога да се закача за нещо, за което да кажа, че го изпълва. Мисля си, че не намирам. Нищо. И решавам да си тръгна. Да напусна пустата обстановка на “Яйцето”. Да остане напълно пусто. Излишно е да мисля повече. За това. Излишно е да прехвърлям спомените си. За “Яйцето”. То е вече различно. Никой и нищо не е съвсем същото. Като някога. Като в спомените. Те са нещо различно. От сегашното. От пустотата. От “Яйцето”. Излишно е да мисля. За пустотата. В пустотата. От пустотата. Тя е без значение. Това, което ме е изпълвало, това, което е изпълвало и “Яйцето” — някога, последно време — са спомените. Само в спомените. Това и изпълваше сърцето ми през последния половин час. Докато решавах да си тръгна. Поне спомените ми помагаха да не мисля за пустотата. В “Яйцето”. Спомените от “Яйцето”. Но само спомени. Мои спомени. Те не променят нищо. Само в мен. Изпълващи ме. Само мен. От тях пустотата на “Яйцето” не става никак по-пълна. Поне не забелязвам. Тя си остава пустота. В която съм и аз. Доколкото я изпълвам. Със спомените си. Това поне я поизпълва, поизпразва от пустотата й. Но те си остават в мен. И с това изобщо няма да променя пустотата. На “Яйцето”. Ще променя само спомените си. Вече с повече пустота. От “Яйцето”. Поне това ще ми остане. Спомени от пустота. Пустотата на “Яйцето”. Неизбежната вече пустота.

И решавам най-накрая да си тръгна. От “Яйцето”.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а