Ане Вебер Из „Въздух и любов“ | Страница: 1/2
Последната дума е написана, ръкописът е готов. В него исках да направя така, все едно че всичко това е сполетяло не мен, а някой друг, например една близка приятелка, чиято лоша съдба аз бях съпреживяла от непосредствена близост и следователно можех да разкажа, мили Боже, как се беше насадила горката; е, на мен поне това не би ми се случило. Измествания от този тип се удават и на най-недодяланите романисти – от аз правиш тя, от дебела правиш слаба, от руса правиш черна. И тъкмо на мен трябваше да се случи да не успея правдоподобно да пъхна в калъпа на някоя друга тази глупава, тази идиотска, тази ужасна история?
Опитах, написах цялата история под друго име и накрая трябваше да установя: Наистина, не, не мога.
Трябваше да бъде история, и за да не може никой да стигне до идеята, че историята може би е сполетяла мен самата – не съм ли твърде срамежлива, че да разнасям публично любовния си живот? –, аз започнах да се назовавам Леа и да изповядвам католицизма и да си приписвам френско гражданство и руска майка. Леа естествено изглеждаше по-различно от мен, беше с половин глава по-ниска, тъмноруса и във всяко отношение синеока, докато аз съм такава само в един смисъл, и то само понякога. Историята на моя роман, или каквото там трябваше да бъде, се разиграваше отчасти в Париж, което обаче съвсем не трябваше да означава, че е сполетяла мен, защото аз наистина живея в този град, но все пак освен мен там са заселени няколко милиона други годни за любовни истории хора – защо не и една Леа?
В ръкописа на романа, на който бях сложила заглавието Беден рицар и който в готово състояние е колкото импозантен, толкова и непотребен, основният мъжки персонаж също се явяваше под фалшиво име, по-конкретно под рядкото френско име Ангерон, което беше надживяло Ренесанса в съвсем малко аристократични фамилии и наскоро се беше класирало и за един несполучлив ръкопис. Вместо в селището, където живее живият образец и за чието фактическо местоположение аз за съжаление няма да дам информация също и в този римейк, Ангерон си беше у дома в Нормандия, в една напълно изолирана къща или по-скоро замък, да, замък, всред гората. Дотам поне бях докарала с моето романистко-ималоедновреме, че можех да направя като някой американски милиардер и да разградя камък по камък някой замък и да го транспортирам от Бургундия или от Марна на Хъдсън или пък само в Нормандия.
Самата себе си бях направила най-добрата приятелка на Леа, играех живееща вече отдавна в Париж писателка, която съпреживяваше от най-голяма близост кога разчувствано, кога разстроено и възмутено любовното щастие и страдание на своята дружка и коментираше, едно удвояване на мен самата, което обещаваше не само една допълнителна шапка-невидимка, но и задължителната за разказването дистанция.
В защита на моята наистина рудиментарна, но, както се надявах, все пак отчасти достоверна фикция, аз бодро тръгнах да разказвам, във всеки случай толкова бодро, колкото беше възможно при описаните по-долу обстоятелства, за които ще има да четете още, и така, докато ръкописът беше завършен.
След това го хвърлих в кошчето за боклук.
Напред (2/2)
| |
| |
Още сведения | публикувано на понеделник, март 08 @ 18:36:10 EET изпратено от grosnipe
Подведено под: | От немски | проза |
2832 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 5 Гласа: 6
| |
Инструменти | Версия за печат
Препраща на друг
| |
|