литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Инго Шулце
Мистър Найтъркорн и съдбата




“Исках да се подстрижа”, започнах. “Но или фризьорката беше при маникюристката или нямаха свободни часове, или попадах в дамски салон.” Мистър Найтъркорн вдигна поглед от чашата си за кафе, като че искаше да каже нещо, но само подбра една бучка захар от захарницата, която първо напои в кафето, а после я сложи в уста и започна да я смучи. “Ненадейно”, продължих да разказвам, “зад една витрина загъмжа от фризьори. На помпозни, протрити столове седяха почти само цветнокожи. Белите, заети с тях, оставяха впечатление, че са нещастни. Освен това белите престилки не им бяха по мярка С машинки за бръснене те минаваха черни и светлокафяви черепи и след това масажираха голите глави с парфюм. Когато се освободи стол за мен, показах на един дребен и пъргав мъж към началото на четиридесетте колко да ми подкъси. Той кимна, напръска с вода от пулверизатор косата и се зае с гребена. И на двама ни не беше много приятно. Не се оплаквах. След известно време моят фризьор попита нещо съседа си на руски. Но той беше толкова зает да тегли една ефирно тънка линия брада като връзка на шлем по контура на лицето на един плешив, че не отговори дори и на втория въпрос. Тогава аз казах нещо. Фризьорът погледна към отражението ми в огледалото, като че искаше да наблюдава как се деформира лицето ми. Ама откъде може да съм? А той? От Бухара. Казах, че съм бил веднъж в Бухара и че градът ми е харесал, а и пустинята също. Гребенът му спря и си се усмихнахме един на друг през огледалото. Той ми описа точно местонахождението на жилището си – срещу паметника на героите на народа, дали не си го спомням? Напразно се опитваше да помогне с детайли на опитите ми да си спомня и помпаше облак след облак от пулверизатора. Той самият е строителен инженер, но вече от една година е тук с цялото семейство. ‘По-добре фризьор в Ню Йорк отколкото строителен инженер в Бухара?’ попитах – и нямах пред вид, това да е реторически въпрос. И тогава той отговори: ‘Ну, что делать? Это судьба.’”

“А това какво значи?” попита мистър Найтъркорн и избърса устната си с върха на пръста.

“’Е, какво да се прави, това е съдба’, така бих го превел или ‘Няма какво да се прави, такава е съдбата’. ‘Fate’, ‘fatum’ нещо от този сорт. Когато след половин час напусках салона – заедно с бръсненето шест долара – тримата фризьори се сбогуваха с мен с ръкостискане, а един четвърти, който пушеше цигара навън, каза: ‘Счастливом’, тоест нещо като: ‘Всичко хубаво’.”

“И поради тази причина искате да пишете за това?” Мистър Найтъркорн отпусна чело в двете си длани.

“Случайност”, отговорих, “Бих могъл със същото основание да взема и някоя друга дума. Но когато една вече ми се е набила в ушите, а и при това на руски? Защо да трябва да си измислям нещо?”

“Но при положение, че твърдите, че изобщо няма съдба?” Той вдигна поглед, така че можех да видя червено-бялото на долните му клепачи.

“Имах пред вид, че самият аз не употребявам тази дума. А освен това”, добавих аз и бях доволен, че най-после пласирах репликата, “Освен това все пак важно е единствено, защо вярваме че има или пък няма съдба.”

Мистър Найтъркорн сдъвка остатъка от захарчето в устата си и отпи една глътка без да помръдва лактите си от масата.

“Тоест важно е само”, казах, разочарован от въздействието върху мистър Найтъркорн, “защо използуваме това понятие.”

“Щом така Ви се струва”, каза той. Езикът пак си играеше с ченето.

Всеки ден по обяд в един и половина Мистър Найтъркорн идваше в жилището, дори и в почивните дни. Чувах само ключовете му зад вратата, след това двете ключалки към съседната стая. След това утихваше, докъм четири, когато отиваше в кухнята, правеше кафе и чакаше да дойда. Кафето плащаше той. Млякото купувах аз. Ако не се бях появил до пет, се почукваше. В случай че излизам следобед, мистър Найтъркорн беше помолил да бъде уведомяван –искал само да знае, дали с мен всичко е наред.

В началото се сближих. После стана привичка, а после тегоба или просто недостатък на жилището, който компенсираше наема: 289 долара за двадесет и пет квадратни метра на 17. етаж на Ъпър Уестсайд – нямаше нищо друго по-евтино, където и да било другаде в Манхатън. Тук влизаха още баня и кухня и коридор. А в шест той все пак си отиваше.

Бях попаднал на мистър Найтъркорн, чиято жена, също немкиня, беше починала в началото на годината, по ред необичайни случайности. Сега той живееше в един старчески дом на Уест Енд Авеню и идваше само, за да уреди “последните неща” – както ми беше казал един познат, който беше разбрал за това от мистър Найтеркорн, при когото ме беше довел.

В библиотеката на дома “Гьоте” прочетох под “съдба”: “Обозначението за опита, че много от онова, което сполита човека или което се случва в света или в човека не е резултат от човешки воля и действие, а му е наложено отвън. С. може при това да се явява на разположение на многобройни сили като ‘закон’, като Божия воля или под секуларна форма като предопределеност на човека от неговите биолог., обществ. и физ. условия.” Ето ти всичко, което трябва да се знае.

Речникът на Грим привежда много примери за употреба на думата, например при Гьоте: “Съдбата, към чиято мъдрост почит храня, във случая, чрез който действа, несръчен орган получава. ” Подобно твърдение отговаря на всички въпроси, дори и на онези, които ме гнетяха в ученическа възраст: Защо мисията на работническата класа е закономерна и защо работническата класа трябва да бъде ръководена от една партия от нов тип? Защото съдбата добива в случайността един несръчен орган.

Във философския речник на Хофмайстер има две страници за съдба. В продължение на една страница той се позовава на някой си Гел, който е публикувал през 1939 година книга под заглавието: “Германската вяра в съдбата”. Там той обяснява защо при германите съдбата носи по необходимост героически характер и заключава: “Онова което се крие тук, не е нищо друго освен гордата вяра в пълната свобода на човека по отношение на всеки вид принуда, вяра, която германите споделяли дълбоко в сърцето си и която неуморно приема удивено увенчаване в пътя към смъртта с усмивка на уста.”

Относно вливането на личната вяра в съдбата в над-личностната, мистиката на една “съдбовна общност на всичко живо”, трябвало отново да се прочете у Гел. Следват още няколко библиографски сведения, а следващата дума е шизоидно.

“Положителни ли са пробите?” попита мистър Найтъркорн. “Открихте ли съдбата?” ровеше в торбата с покупките си.

“На запад ‘съдба’ се интерпретира или пасивно или активно”, опитах да обобщя аз. “Пасивно означава, че има първоизвор, а след това събитията се развиват повече или по-малко планомерно. Ако се разглежда по-скоро активно, то става дума за генеза. Човек си пробива път през живота и се надява, че няма да се разболява. Когато някой разполага със собствения живот повече отколкото човек може да решава сам, то от това той си прави тъкмо съдбата. Съдба е секуларизиран вариант на Бог. Не го искаме вече, но, оставен на себе си, се чувства претоварен. Дори да бях намерил дисертация върху правилната употреба на думата съдба в немския език, то на да изляза с такъв номер?”

“Подобно съчинение със сигурност има”, каза мистър Найтеркорн и седна.

“Сигурно”, казах аз. “Но ако изобщо мога да напиша нещо, то това в най-добрия случай ще са истории. ” “Вие наистина сте не особено философски дух?” запита той и разряза морковеният кейк заедно с опаковката.

“Нищо не разбирам от философия”, отговорих аз. “На това равнище на абстракция може винаги да се твърди както едно нещо, така неговата противоположност. Бих могъл да си го обясня лесно: злото – това са абстракциите, съдбата – това са другите.”

Мистър Найтъркорн повдигна поглед. “Това от Вас ли е?” След това захапа половината от морковения кейк.

“Просто е безсмислие”, казах, “Съдбата – това е Едип, съдбата – това е моят език, съдбата – това са моите другари или гените ми. Съдбата на човека е човекът. Аз съм съдбата. Съдбата – това е водката и лимонадата или нашият морковен кейк. Винаги върви, освен ако не се наредиш тъпо, или пък може би точно тогава. Просто трябва да се каже, това и това е станало. Защо трябва да е ‘съдба’?”

“Все пак, употребява се,” каза мистър Найтъркорн, “ако и да не се знае защо”. Той побутна към мен другата половина на морковения кейк и се покашля. “Знаете ли, какво не разбирам? Защо сте тук?” Отново избърса устни с връх на пръстите и се загледа в чашата си. Странно е да чуеш подобен въпрос от хазаина си.

“Имам стипендия”, казах аз.

“Това го знам”, каза той. “Но защо кандидатствахте за нея? Защо пишете историите си тук, а не в Германия, когато тъкмо за Германия става дума. Защо зарязвате жена си за половин година, плащате 900 долара факс и телефон на месец, прекарвате лятото зад климатика и в един град, в който човек не може да наспи истински. Не Ви разбирам.”

“Не Ви ли е хубаво тук?” попитах.

“Не” каза той и притисна гръб към облегалката. “Защо мислите така?”

Неделя. Получил съм факс.

“Когато писателите медитират над съдбата, би трябвало някой тихо да чете във фона ‘Хиоб’, ‘Романът на един обикновен човек’. Днес рано се бях натъкнала на едно изречение за теб и тъкмо обмислях, дали да стана, но все пак реших само да поставя листче в книгата, когато се позвъни, около осем. На врата беше Хиоб, твоят циганин. Жената и детето лежали в болница в Румъния, трябвали му пари. Вече бил чул, че не си тук, а чак в Америка. Имах 180 кинта, връчих му парата, направих закуска, а после потеглихме към банката. Изтеглих 400. Защо не повече? Усвоил е умолителния поглед на просяка, целува ръка, Бог поживи. За какво? Още 50 за армагани за децата. А за бащата? Имах още 30 и си ги запазих. Междувременно си мислех, че не е чудно, че велосипедите изчезват и че да си сам противоречи не само на конвенциите, но и на природата. И старата къщичка ми се стори огромна и луксозна. И се умълчах и станах недружелюбна, с ‘Хиоб’ на ум. Не можех да се справя с най-проста действителност.

Съдбата е просто животът, който би трябвало да се промени. Но това става рядко. У Рот е така – става дума за това как Шемеря – синът на Мендел Сингер, се спасява с бягство от армията, мястото, малко преди той да бъде преведен през границата: ‘Шемеря изпи една ракия, сгорещи се, но остана спокоен. Чувстваше сигурност както никога преди; знаеше, ме преживява един от редките часове, в които човек има да гради съдбата си не по-малко от великата сила, която му я дарява.’”

Опитах да платя сметката за телефона. За въпроси бяха дали един номер. Под него пише: We're here to help you 24 hours a day, 7 days a week. Не можах да стигна до човек, имам пред вид до човешко същество. След първото записано съобщение се натиска копче, след второто – копче и така нататък, от съобщение до съобщение, все още едно съобщение. След като бях се потрудил с пет тура от натискане на копчета, отново прескочи в началото. Започнах отначало, и в лабиринта попаднах и на едно съобщение, което ми обещаваше някой ‘асистент’. Последва ‘We are sorry’ – всички линии са заети. Трябвало да опитам отново по-късно, но вече не си спомнях, как изобщо бях успял да стигна толкова далеч.

В сряда отидох със С. на плажа на Файър Айлънд. Спряхме в Бруклин, за да вземем колата на жена му от поправка. С. лъкатушеше по улиците на хасидския Краун Хайт, докато стигнахме до границата с пуерториканците. Там поправката струва само 500 долара, С. каза че в Манхатън щяха да бъдат 1500 долара и се посмя до насита.

Взирах се в мъжете с шапка, масури на слепоочията, черни очила и кафтани. Не са по-бързи или по-сръчни от други, но в това одеяние изглеждаха така. Или става дума за контраста с черните, които стояха облегнати на стената на къщата Или е защото човек си мисли, че така се обличат само стари хора. Но зад очилата, под периферията на шапката, между масурите, често поглеждаха детски лица. Тук трябва да има десет различни хасидски групировки. При повечето момичетата ги женят преди да са навършили осемнадесет. Младоженецът те или не са виждали или само са го зървали за малко. След сватбата много от тях трябва да си отрежат косите, за да се непривлекателни за чужди мъже. При либавичарите имаше един главен равин Менахем Мендел Шнеерсон, който много смятаха за месия, тоест смятат. Сега, когато е мъртъв, казват, че просто те не са били достойни за него.

“Ако някой вярва, то той си вярва”, вика С., “няма какво да се прави”, и се разсмя като че още веднъж беше спестил 1000 долара.

Разказа ми за баба си, която през 20-те била гранд-дама на Елберфелд. Преди 1933 била привела на Хитлер 2 милиона марки. Мислела, че под евреи той разбира не немските евреи, а другите, онези в Галиция. “Много време й трябваше да загуби тази вяра.” Отново се разсмива.

“Ако холокостът се вземе като съдба”, каза С. още, “това би означавало и повторимост и дума да не става за извършителите. Все пак има разлика, дали казвам: ‘съдбата на евреите’ или ‘какво са направили германците с евреите’, you now?”

Т. се обади. Пътували с една “отвън ръжда” кола, но вътре 1-А мотор в посока запад. Веднага след Ню Йорк, както се изрази, се ядосали. Т. мислила, че фотографира актьорска трупа, но били менонити. “Те не карат кола”, каза тя, “нямат хладилник, нямат електическо осветление, и телевизор – не, карат без изкуствени торове, нямат и телефон. И знаеш ли, кое е най-налудното? Прави са, от чисто практическа гледна точка.”

“Последната седмица в “Нюзуик” пишеше”, казах, “че от статистическа гледна точка посетителите на богослужение имат отчетливо по-малко сърдечни заболявания от останалите.”

“Е, виждаш ли”, каза тя, “още едно чудо.”

На изхода на subway днес получих листче – не е религия, не е реклама, както гордо оповести човекът. Вместо това: “9 начина да се постигне душевен покой (peace of mind).” Под първа точка пишеше: Да се храни недоволство (nursing a grudge) потиска нивото на щастие средно с 50 %. Следват някои по-малко конкретни сведения: Трябва да си сътрудничиш с живота, да не се самосъжаляваш, но и да очакваш твърде много от себе си и т. н. точка седем изисква активиране на старомодните добродетели: любов, чест, пестеливост, посещение на църква. Върхът достига в точка девет: “Намери нещо, което е по-голямо от теб самия, в което да можеш да повярваш.” В подкрепа на това бива приведено, че разчитащите на себе си, материалистите, са средностатистически по-малко щастливи отколкото онези, които се държат религиозно и алтруистично. Последните достигат “top happiness rates” според едно проучване на университета Дюк.

На следващия ден след пресконференцията на НАСА, на която беше оповестено, че са могли да докажат следи от органичен живот в скалите на Марс, един японец при суши-бара ме попита нещо. Не го разбрах в неговото произношение и той ми го написа на салфетката. Дали вярвам в Бог. “Не”, казах аз, “не вярвам в Бог.” Той попита един черен, който чакаше пакета си за вкъщи. Разбира се, че вярва в Бог, каза той. “Кой ни е сътворил, ако не Господ?” Той не ме забелязваше, но беше ядосан на японеца, че не вярва в Бог. Готвачът на суши отново ме попита нещо, което не разбрах. И отново го написа на салфетка: “НЛО”. В това вярвал той. А аз? Отново поклатих глава. Но в какво вярвам тогава, поиска да разбере той. Тъкмо бях напълнил уста и затова имах време да обмисля. “Вярвам, казах, “че тук рибата е наистина прясна и хубава”. Тук той грейна.

Заедно със сметката получих сладкиш, в който имаше листче. “по-добро от наръч добри идеи често е малко търпение.” Стоях в асансьора и се чудех, какво би могло да означава това за мен, тъй като лека-полека времето свършваше. Както винаги гледах към заоблените полета, където светваха номерата на етажите. След 12. Следва 14. Няма 13. етаж на таблото. Дан за съдбата от строителя, за да я настрои миролюбиво.

“Много добре разбирам”, казах на мистър Найтъркорн, на който бях разказал за обедния ми разговор, “че на човек му е хубаво когато може да предотстъпи своята собствена отговорност. Но не е ли и въпрос на чест човек да не се оставя да му шепнат утешения?”

“Утеха?” попита той, “защо?”

“Защото почти всичко е случайно, цялата ни екзистенция.”

“Смятате ли?” попита той.

“Да”, казах аз. “Как иначе?”

Днес предиобед се обади една жена. Говореше немски, каза си името и попита, за колко време съм наел стаята. “До декември включително”, отговорих аз. Тогава значи следващата година ще може да се нанесе при мистър Найтъркорн? Това би трябвало да изясни с него, казах и се усъмних, дали и тогава ще разполага с жилището. “Той само урежда още някое и други неща.”

“Това го прави вече цели десет години”, провикна се тя и се засмя.

“Какво?”, попитах аз, “Не след като е починала жена му?”

“Ах! Тя вече повече от 50 години е мъртва. Ако изобщо са имали брак… Ако Ви помоли за Вашия адрес, спокойо му го дайте. Няма да дойде.”

“Къде?”

“Ах, само приказки. Винаги когато му е студено или топло, твърде шумно или твърде мръсно, казва, че отива в Германия. По-нататък пак ще се обадя”, каза тя. “Хайде чао!”

Когато слязох от асансьора, налетях на мистър Найтъркорн. Днес беше по-ранен от друг път. “Ама къде отивате пак?”

“При фризьора”, извиках силно, защото в ушите му още беше натъпкан памук. “Ще го убеждавам да се откаже от съдбата.” Мистър Найтъркорн промърмори нещо, сведе поглед, аз отстъпих встрани и след това вратите между нас се затвориха.

Още отвън видях, че не познавах никой от фризьорите. Вече не знам, защо все пак влязох. Този път чаках на едно кресло. Един черен в костюм се приближи към мен, поздрави, метна една спортна чанта пред едно свободно кресло на зелената конзола от огледала и започна да разопакова гребени, ножици и различни флакони. После си наметна една бяла престилка, получи клиент по разпределение от шефа и започна да бръсне. Черен филц от коси падаше по земята, а аз мислех, че и на мен би могло да ми хареса нещо такова. Мен трябваше да ме подстригва един бял с подстрижка като четка. Но той не намери подходящ гребен. Шефът ме препрати при една индийка. Тя веднага се зае. Една японка дойде и взе чантата си от пред огледалото вдясно от нас. Клиентът й, чиито спускащи се къдрици бяха привързани в сноп на темето, искаше да бъдат отрязани на височината на ушите. Самият аз се наслаждавах на гъделичкането във врата, на това да бъда третиран, навеждах глава, обръщах я надясно, наляво – и видях да влиза строителният инженер от Бухара. Безпомощно раздвижих ръце и дори издадох звук. Индийката каза: “sorry” и притисна с пръсти слепоочието ми. Той застана зад нас и показа номер, като изхвърли цигара от ръката и я улови в устните. Шефът го поздрави, двамата си пошушукаха с индийката, която освободи възела на кърпата ми и опразни мястото си.

Преди да мога да се изправя, той ми завърза друг плащ и обяви, че ще ме фризира, безплатно, както допълни веднага. Казах, че за бога тъкмо са ме подстригали и завъртях глава насам-натам. Обаче с удоволствие ще си поговоря с него. Само още малко, успокои ме той, все пак е безплатно, и започна да тегли косите ми. При това отново изглеждаше така сериозен и тъжен, както предния път. Предпазливо поставих първия си въпрос. Защо все пак е напуснал Бухара? Той само отклони. “Това вече не беше живот”, каза той. Какво е очаквал от Америка? “Америка”, викна той. Каквото и да кажех даваше кратък отговор. Най-сетне попитах, защо спомена за “судьба”. “судьба?” Загледа отражението ми в огледалото. Твърде дълго били чакали. Само като си помисли колко далеч вече можеха да са стигнали. Но следващата седмица жена му открива фризьорски салон в Байтън Бийч, а той бил намерил място зидар и ще им покаже какво може. Но много по-важно било, че дъщеря му имала надежди за стипендия, а ако това стане – той потрака с ножицата във въздуха и ми намигна.

“Направо отлично върви”, казах, “разбира се, че върви добре”, отговори той и направи мощен отрез. “Само да не бяхме чакали толкова дълго!”

След това замълчахме. Той режеше и режеше, а аз обмислях, какво да пиша сега.

“Ооох!” извика мистър Найтъркорн, когато влезнах в кухнята. “Диви животни ли са минавали по главата Ви?”

“Подстригаха ме два път”, отговорих аз и посегнах към косите си.

“Какво говорите?”

“Престанете най-после”, извика той. “Нямате ли очи на главата си? Не Ви ли стига вече?”

Седнах на мястото си. Той постави чаша кафе пред мен, порови в торбичката и извади морковен кейк. Разряза го още в опаковката, постави едната половина пред чашата ми, още веднъж се изправи, отиде при зелената кесия с покупки, извади опаковката с мляко и я отвори.

“Благодаря”, казах аз. Пихме кафе и ядяхме морковен кейк. Страхувах се, че трябва да отида в стаята си и да седна пред компютъра. “Нямам представа какво трябва да пиша.”, казах след известно време.

“Не се притеснявайте”, каза той. Езикът му отново си играеше с горното чене. “Утре ще ви разкажа една история. После можете и да я поукрасите още малко.”

“Какво?” попитах аз.

“Какво”, каза той без на поглежда нагоре. “За един, който се изнесе – и така нататък.”

“Искате да играете съдбата?” попитах аз.

“О, не!” вика мистър Найтъркорн, вдигна ръце, дланите обърнати към небето и остана така един момент. “Аз съм само фризьор”, каза той после и отново отпусна ръце. “Но там се чува какво ли не…”




Забележка: превод от немски: Антония Колева
преводът е направен по: Ingo Schulze, Mr. Neitherkorn und das Schicksal. Erzählung, Edition Mariannenpresse (2002). от бр. 17, на сп. Glossen на колежа Дикинсън, Карлизл, САЩ.
На български от Инго Шулце “33 мига от щастието” в сп. “Факел”, 5-6/ 2001






  
Накратко
Инго Шулце (1962) е един от младите гермаски автори, интерпретиращи прехода. За първия си роман 33 мига на щастието е награден със стипендия Алфред Дьоблин и с наградата er Ернст Вилнер на конкурса на името на Ингеборг Бахман. Поместеният тук разказ (1999, 2000) се разглежда като свързващо между вторият Simple Story. Роман от източно-германската провинция, 1998 и третият роман За носове, факсове и нишки на Ариаднана работилия като жирналист класически филолог.

Още сведения

публикувано на вторник, август 05 @ 07:42:29 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Роман на прехода | От немски | проза |

2857 прочита

Още в тази връзка
· бр. 17, на сп. Glossen
· “Факел”, 5-6/ 2001
· Инго Шулце


Най-четеното в блок Роман на прехода:
Ars Academica


Рейтинг
Средна оценка: 4.66
Гласа: 3


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Мистър Найтъркорн и съдбата" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди