Емилиян Иванов: Първи манифест на група „Руптура” или<br />как се ражда поетиката на отровлението - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

... Това, което те дели от ближния ти, брат ми, е съизмеримо с онова, което те разделя с Абсолюта, Истината, Вечността и Благото, и Бога; ти никога няма да вкусиш тихата горест на сълзите му, нито ще пиеш от изворите на неговия смях; между сърцата ви отвека зее неистова руптура, нелечима и никога незаздравяваща, за която няма земен елей да я изцери; безначални са самотите ви и всички времена са легнали като преситени кучета между миговете, дето тъй копнееш да събереш във вечността на вашата за-едност; и всичко съществуващо, цялата непомерност на битието се е свряла нашироко между твоите устни и ония, дето никога няма да докоснеш, дето топлината им ще убягва на твоите пръсти по-ловко от топче живак; а вашето време, Голямото време, е изтекло, и вашият поток не е запявал никога и никакъв тих вятър няма с гласа си да помаже гноясалата рана и дълбока руптура между сърцата, дето трябваше да бъдат едно.. Никакъв етер няма гласът ти за път към неговия слух, нито неговият повик ще познае пристана на твоите сетива; в пределите на никаква виделина няма да стане явна красотата на твоя лик за очите му, нито в красотата на неговите очи ще затрепти твоят взор; в светлините на вашите зрения, само тъмнината между вас ще стане по-добре видима...

...И тъй, ръката ми бавно бърка в пресъхналото ти от ефедрина гърло и вади оттам един стих – „Един-единствен стих, без дъх, без цезура, завинаги неразбираем”... (С. Дж. Перс); и ето, ногата ми пристъпва в притворите на лицето ти, та навлизам в диадромоса на твоето отчуждение, а от купела на твоята самота улавям, като подземна черна каракуда, една Поетика на отровлението; тъй се роди тя, ето я за нас е – за Жорика и Дионисий; Ивайло, Емилиянеца и Янко...; за всички вас, дето ще четете нашите объркани редове...

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а