литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Юдит Цандер
Из „Неща, които казахме днес“




Когато най-сетне стана, те обърка най-много, че усети гащите си все още на себе си. Като че нищо не е било. Почувства различни неща наведнъж. Едно от тях беше благодарност. Към гащите, които точно като преди това те покриваха памучно и бяло и най-много да бяха малко нацапани отзад. Един сбъркан момент ти се поколеба над хрумването, че той отново ти ги бил обул, воден от тази особена грижовност, която постоянно беше въвеждал във владение, когато на път към къщи, по пътя за Косин, ти беше бръквал още веднъж под тениската, никито, и веднага след това я беше придърпвал надолу, беше я приглаждал, като че все искаше да направи всичко като да не е било. Поведение, което ти се струваше само повдигнато на степен в това дори-съвсем-не-сваляне на гащите. Но това едва по-късно. Ах, да. Един отпуснат ластик.

Повече не можеше да се прибереш в къщи тази вечер. Понеже зазоряването беше, в което ти най-сетне стигна до вашата къща като след дълго отсъствие и, както ти се стори, не съвсем навреме. Никой не очакваше пристигането ти. За разлика от Филеас Фог ти ни беше успяла, беше загубила облога, беше обиколила наистина за една нощ познатия свят, но нищо не беше спечелила, та нали само си беше стигнала отново в Бресеков пред вашата къща, и за наказание през остатъка от живота си все ще бъдеш закъсняла с този никому не известно колко дълъг интервал.

Спусна оранжевите пердета. Майка ти не те събуди. Ако някой беше прошепнал в съня ти, че в Шмалдиц има училище, ти щеше да се изсмееш с глас.

Но после все пак отиде, с извинителна бележка от майка си, и днес това ще да ти се струва най-ненормално. Че все още имаш нужда от тези неща, че очевидно ти самата си си вярвала: че си била едва на шестнадесет. И на себе си така и не си си изглеждала прекалено млада, а очевидно и на никой друг. Оттогава по-скоро често ти си е струвало да си малко твърде стара. Още преди изпитите ти гледаше на самата себе си като на една всъщност отдавна завършила и само поради някаква бюрократична грешка отново привикана ученичка на Политехническото средно училище Шмалдиц. Получи средното свидетелство като заместничка. На празненството по случай завършването не се предсталяваше, въпреки че беше любопитна, дали някой би танцувал с теб. На празненството по случай завършването можеше да се направи нещо такова. Ако човек не знаеше твърде много.

Този въпрос никога не те беше занимавал сериозно. Дали някой знаеше нещо, дали все още знае. Това не би променило абсолютно нищо. И ти завинаги би била онази, която е обадила красивия, бедния Роланд, довлякла го е пред съда и по възможност го е хвърлила зад решетките. Не онази, която Роланд Мьолрих беше изнасилил. Обаче, точно: онази, която го беше изнасилила.

Докато траеше лятото ти почти нищо не забелязваше. Не ти ставаше лошо, най-много в минутите, когато майка ти те издебваше и те разпитваше докъде си стигнала в размишленията си за възможна професионална квалификация, препоръка за разширения горен курс за твое облекчение нали не беше получила. На майка ти ѝ беше все едно, поне не беше искала да те уговаря за две допълнителни учебни години, достатъчно ясно виждаше, че от това нямаше да стане нищо по-хубаво. Тя също така не питаеше убеждението, че човек трябвало да стане нещо, а само че, човек трябва да прави нещо, и не би търпяла размотаване след края на лятото. На теб ти беше скучно, друго нищо, и се съмняваше, че едно професионално обучение би могло общо взето да разсея тази скука. За вътрешното си око изписваше думата с двойно у.

Че не ти идваше на всеки четири седмици, беше по-скоро нормалното. Това неестествено болестно състояние не ти липсваше, може би през тези месеци ти се надяваше, че ще те остави на мира завинаги. Трябва да е било напреднал юли, когато бавно ти изплува в съзнанието, какво можеше да означава тази мира. Не беше като да не си знаела; когато на тринадесет за първи път те беше сполетяла неприятността, нямаше нужда никой да заменя ужаса пред нещо непознато с още по-големия ужас пред нещо неизбежно, Ана Ханске не беше склонна да прикрива. Но ти го беше приела като нещо, което засягаше само другите, твоите намацани съученички. За теб това беше единствено една излишна функция на твоето тяло. И с тази дезинтересираност или както там се наричаше ти не беше се разделила няколко години след това. За тебе тогава беше немислимо ти, ти изобщо да би могла да изпаднеш в такова едно състояние, в което сега – е да, опасяваш се е все пак една твърде силна дума, за това цялата представа едва ли беше достатъчно реална. Когато си била с Роланд, в онези кратки часове, кратки и малки, ти не би похабила и мисъл дори, по същия начин, както не хабеше мисли за бъдещето. Та то изобщо не се отнасяше за теб.

Майка ти започна да ходи с тебе по заводи, в Търговията, в Хранителни стоки, отидохте до Пазевалк. Много късно си се сетила, това чуваше постоянно. Би могла просто да си кажеш и това начинание най-първо би умряло. Но ти не можеше. Обикновено не виждаше необходимост да подплатяваш апатията си с мотиви, но този път се опитваше да се нагърбиш с това. Не беше сигурна. Майка ти незабавно щеше да те изпрати на лекар, накрая щеше да се окаже, че още не било твърде късно. Но ти открай време си се знаеш много добре: ти не беше типът за спасение в последната секунда. Винаги всяко ‚веднага’ те е озорвало, парализирало те е по такъв начин, че ти редовно си успявала да изпортиш всичко. Какво в случая има още за изпортване, ти изобщо дори не размисли, също така не претегли, следвайки навика си, едно озорване срещу друго, не отчетливо видимото, но отминаващото срещу другото, на което ти не беше в състояние да припишеш някакво друго определение. Не те ли бяха учили да приравняваш невидимите с невъзможните неща?

А и без съмнение си беше така: щом бъдещето за съжаление пак ще се окаже твърде малко невидимо – още като дете трябва да беше се отказала да мислиш отвъд непосредственото, почти до неспособност, каквато беше развила, тъкмо понеже винаги всичко се беше случвало, както се беше опасявала ти, че ще се случи – така поне една част от него би отпаднала като временно положение, би била отменима. Професионалната квалификация, чието настъпване общо взето едва ли ти се струваше по-вероятно. Напредващото ти състояние със сигурност ще те суспендира, може би за винаги, ‚отложена’ при теб все се разнищваше до ‚отпаднала’. Всичко можеше да се случи, нали така.

Затова ти прие без особено вълнение в душата, когато се оказа, че единствено на селскостопанския кооператив беше по волята да те приеме в редиците си и да те образова за агрохимик. Ако по-рано би била склонна едва ли не доброволно се влееш в социалистическото движение със „селското стопанство нашата най-важна опора“, щяха да те похвалят публично пред класа, така както Христа Поли, която стана специалист по икономика на търговията и единствен стажант в ръководството на селскостопанския кооператив на майка ти, където зад всеки от петте прозореца цъфтеше по едно трайно къдрене. Ти все пак можеше да започнеш в градинарството, догодина. Когато трябваше да преместиш копчетата на панталоните си, започна да долавяш с какво щеше да изкупиш своето безгрижие. Догодина! И как можеше на всичкото отгоре, тъкмо сега да се държиш все едно вярваш в такава нелепост като минаването на времето. Догодина съвсем няма да те има. Ще има дете, евентуално, от Роланд Мьолрих. От Роланд, с когото беше из поляните, и в парка, едно от двете трябваше да се приеме за причина, кое, беше все едно в края краищата. Твоя глупост и твоя вина беше, и двете разяждаха още сега толкова много, че питаеше основателната надежда накрай да те разложат напълно. Ще има дете на Роланд Мьолрих. Как тогава ще да може да те има теб. Където има едно тяло, не може да има друго, и все така. Не ти се привиждаха бръмбари или нещо подобно. Те ти жужаха в главата посред бял ден. Спомняш си две неща за тях, от една страна това, от друга страна: бяха полезни. Дума, която все не може съвсем да ти се отлепи от езика. Чудесно се римуваше с Мьолрих, със синовете на кмета, които няма да трябва да уговаряш дълго в разширения горен курс, въпреки разширеното образование да подпишат документ. За всеки се намираше по нещо, полезно. Толкова хапливост не беше очаквала от себе си. Ти не я и притежаваше. Дори и гняв не. Всичко се притъпи.

Осъзна се в една стая с осем легла на стажантското общежитие в Кисов. Всички други легла вече бяха заети, за теб беше останало долното до вратата, една възглавница, едно шарено народноармейско-одеало. Беше септември, още никой не е принуден да гледа нещо, ако не иска да види. Панталоните не можеш повече да си ги закопчаваш напълно, тик-так копчетата се спраскваха, щом седнеш, но ти имаше колан и широк пуловер. В умивалнята се навеждаше ниско над мивката, заемаше най-задния душ и се обръщаше към стената. Никой не показваше завишен интерес към теб. Както винаги говореше малко, почти имаше уплашени реакции, когато веднъж отвори уста. Не бяха свикнали с това, тези шумни момичета. Някои се обръщаха една към друга на фамилии. Ти беше убедена, че никоя не знаеше твоята, ти бъркаше техните. Само за Кати беше сигурна, че тя се казва така, Кати Брайтшпрехер, която спеше над теб и всичките ѝ първи реплики започваха с „Ей, Ингрид“. Ти знаеше, че на нея ще кажеш най-напред, защото нали щеше да трябва да кажеш все пак, по-хубаво отколкото на някой друг. Заедно с това за нея те нападнаха най-големите съмнения, усещаше реален страх, че тя можеше да почне да плаче. Тя се разплакваше често, посред изречението. Когато погледнеше Кати, ти виждаше, че тя може само да бъде наранена, кожата ѝ ти се струваше почти прозрачна. Не кора като твоята. Тя беше много по-дребна от теб, също и по закръглена, всичко в нея, нейните кафяви коси се стелеха след всяко измиване от само себе си в щедри къдрици, устата ѝ формуваше трайно едно малко о. Откликваше на околния си свят изключително със смях или плач, но с кое от двете трудно можеше да се предскаже. Не можехте да решите кое беше по-омерзително: свободните часове в миришещата на зърнена наденица и стърготини ниска постройка в Кисов или селският въздух на седмиците практика, по полетата с цвекло, в кравефермите на окръг Анкалм. Сънувахте вимета. Очите на тракториста. И двете смятахте, че така не може да продължава до безкрай. Това ви свързваше. Но Кати беше изпълнена с надежда.

Още преди края на първия месец би могла да натъпчеш главата си с всичките фамилни отношения и дела на Кати, толкова сигурно тя всекидневно те снабдяваше с все нов и вероятно все един и същ пълнеж, ти рядко слушаше. Дупката в главата ти се разширяваше, ти забравяше и най-простите неща. Все си лягаше по-рано. Веднъж когато се събличаше, вратата се разтвори и другите, които иначе влизаха с гръм и трясък, когато ти вече се преструваше на заспала, внезапно се скупчиха около теб, а Елфи или Барбара или Либман каза: „Я, каж’, бременна ли си, що ли?“, и заостри показалец към корема ти, почти да се изсмееш заедно с тях. Беше забравила. Да кажеш. Но звучеше като едно от онези извинения, които само ти би могла да изтраеш. Не можеше да си спомниш, кога някой беше намирал такова за тебе. „Да“, каза ти. Те се възмутиха, те преувеличиха, те се посмяха още малко в твоя ъгъл, но не беше толкова смешно, и само две или три умнотии успяха да се измъдрят. Забеляза разочарованието им. Кати каза: „Ей, Ингрид, наистина ли?“, и заплака.

„Престани“, каза ти, „Не е и чак пък толкова лошо.“

„Но Ингрид – ами аз толкова се радвам за теб!“

Беше подценила Кати. Започна всичко да преосмисляш. Да вземаш плача за смях и обратното. Сега теб те напушваше смях някой и друг път.

Когато майка ти в края на седмицата дълго те гледаше с лице, което иначе си слагаше само за новините за изпълнението и преизпълнението на плана по радиото, и после каза: „Мислех си го“, ти трябваше да се разсмееш. Тя не ти каза, какво ще трябва да се направи оттук нататък. Това си се разбираше от само себе си. Другото за твое учудване не. „И с кого -“, тя се покашля, ти вече не го разпозна като никой от нейните жестове, „искам да кажа, и кой освен теб е отговорен за това тук?“

„Никой“, каза ти веднага почти ведро, защото нямаше нужда да обмисляш.

„Ингрид, престани. Не съм чак пък толкова тъпа наистина.“ Тя опита да прозвучи като майка. „Сега ще ми кажеш, кой е бащата на това отгоре.“

Ти искаше да кажеш, че не знаеш. Забравила си била. Ами. Един от Анклам, какво ти, от Берлин, от Запада. От другата страна, ха. Но никоя от тези барикади не ти се струваше достатъчно непреодолима. Беше по-добре от самото начало да се спре на една версия, най-лесната за повтаряне, защото, кой знае, таз глава.

„Не“, каза ти.

„Ингрид Ханске!“, каза майка ти. Тя сви рамене, хвана се за облегалката на стола и напрегнато се вгледа в резката между печката и дъсчения под, като че се надяваше да може да прозре още по-навътре. „Как ще я караш сама... Мислиш си, че изобщо не ти трябва никой, така ли? Ти...“ Тя внезапно спря, обърна се и излезе. Можеше да е било така. Може би тя вече не знаеше точно за кого говореше тя, Ана Ханске.

Малко преди ти да трябваше да тръгнеш за автобуса, тя ти напъха един подарък в ръката. Не знаеше къде да го денеш и го пъхна в чантата при бельото ти. В общежитието заспа веднага. В понеделник имаше рожден ден. В понеделник трябваше да отидеш в учителската стая. Отиде направо в нещата, в които се беше събудила. „Госпожице Ханске. Дължите ни обяснение.“

„Не“, каза ти и се зарадва, понеже версията вече беше преминала в плът и кръв. Плът и кръв. Помисли за миг върху това. Учителите се опитваха да се оставят взаимно да се изприкажат, толкова схващаше ти. Не им се удаваше. Докато единият поглеждаше небето, другият вече прогърмяваше, и се получи словесната буря „последствия“. Ако продължаваш да мълчиш, ще има последствия. Не знаеше какво да кажеш. Толкова наивност. Ако не си мълчиш, ще има последствия въпреки това. Това поне можеха да видят.

След занятията главата ти отново беше празна. Гледаше чантата до леглото си и и не я виждаше. Струваше ти се безсмислено, да слагаш бельото в едно отделение на някакъв шкаф. Защо всъщност? Да се сменя бельото. Да се пере. Обличане, събличане, обличане. Имаше чувството, че имитираш останалите. Когато топуркаш след тях към умивалнята, като тях не се криеш вече. Когато отваряш закопчалката на сутиена, с изтривалката минаваш по едната, другата половина на тялото, изглеждаше като че става дума за движения, които тепърва си научила от тях. Ти казваше „лека нощ“, когато те казваха „лека нощ“.

Няколко дни по-късно ти хрумна отново за малкото пакетче, посред часа по обществено възпитание. Веднага напусна стаята, може би щеше и сега да има последствия, но междувременно ти вече притежаваше противоотрова: привилегии. Другите вече не те тормозеха с погледи или пък обратното, те повече не шептяха в твое присъствие. Навън момчетата те разтоварваха от почти всичко, няколко бяха дружелюбни. Отдавна не беше поглеждала в огледалото, когато веднъж го направи, ти направо не се позна: това не беше онази, която ти всекидневно мъкнеш със себе си. Косите ти искряха все още руси, очите по-ясни от торната локва под лятното небе. Ах, престани. Ти хич още не си я видяла. За другарките ти по стая се превърна в един вид талисман.

Намери подаръка в чантата си. Никой не те беше окрал. При разопаковането се появиха чифт кожени ръкавици сини като стомаркова банкнота. Ти рева в мухливото одеяло, цели три дни, или докато трябваше пак да ходиш до тоалетна.

Спазваше изискванията на майка ти, почти всичките. Но лекарят също не ти каза нищо ново. Получи документ, на него пишеше майчински картон, пъхна го при паспорт си и при комсомолската книжка, във всички виждаше името си и каквото ти се полага, наковано с пишеща машина, често се питаше коя трябва да е тази персона, която по този начин са се опитали да приковат там, чиито документи ти трябва да разнасяш у себе си по някаква неоткриваема причина, дали наистина я има, някъде. Понякога ти се приискваше да се запознаеш с нея, само за да можеш най-после да ѝ връчиш тези документи. Бавно вземаше надмощие. Но в края на краищата това бяха като един вид игрални пари, и ти не искаше да се бламираш. Сега ти редовно трябваше да ходиш до Анкалм, можеше да печелиш за целта половината предиобеди. От време на време след това ти отиваше в бройлербара, сутринта в десет, и си позволяваше от твоите пари на стажант половин пиле. Префърцунените келнерки вече те познаваха, но ти даваше много бакшиш, а те на теб място до прозореца. Вероятно те смятаха за някоя насадена, изглеждаше точно по този начин. Странното тук беше само, че на теб това ти изглеждаше като погрешно предположение, от което човек можеше да е полуобиден, полуразвеселен. Ъмюзд. Казва ли се така.

Когато се връщаше от тези прегледи, Кати винаги те посрещаше с въпроса: „Ей, Ингрид, наред ли е всичко?“ Ти все я поглеждаше неразбиращо. Хрумваше ти историята за Йона в корема на рибата. Все едно някой му е задавал същия въпрос.

Тя започна да опипва корема ти. Ръцете ѝ бяха приятно топли, тя се смееше. „Забелязваш ли вече нещо?“ Ти не можеше да отговориш на това, и Кати те гледаше със съчувствие. „И това ще стане.“ Не искаше да знаеш, какво. Тя имаше приятел, който я взимаше всеки петък и във всяко отношение беше като магнит. Залепваше за Кати, както и тя за него, другите женски за петите му. Беше половин метър по-висок от нея, харесваше ти. Но той се усмихваше през цялото време. Тя те беше представила още при първото посещение: „Това е приятелката ми Ингрид.“ Ти отново беше имала чувството, че се има пред вид тази другата Ингрид. Всеки път тя те демонстрираше пред него като нещо, с което има основания да се гордее. Всеки път корема ти беше пораснал като заслуга. Беше мила с него. Когато Кати един петък следобед попита: „Може ли и Хелмут да пипне?“, ти каза: „Да, но не мен.“ Кати почти веднага избухна в сълзи и се извиняваше в продължение на три дни, нали. Вероятно Хелмут само отдръпна ръката си, усмивката не.

През декември другите започнаха да се промъкват една на друга в леглото. И Кати също ти направи това предложение. Ледените ти крака никога не се стопляха. Ако не се беше примолила така, би се качила при нея. От другите чу: „Е, ти вече си двойка“, или пък: „не съвсем сама“, и после някои захихикаха. Не, ти самата не беше побъркана. Не искаше и да си го представиш, това. През нощта често се събуждаше, или направо не можеше да спиш. Чуваше да се пълни поцинкованата кофа. На Ирене, така май се казваше тя, ѝ се „допикаваше от раз“. Позволиха ѝ кофата. С времето всички я заизползваха, освен Кати и ти. Придружавате се взаимно по дългия, мразвитообветрен коридор до клозета. Но та теб ти беше по-хубаво, да минаваш сама по него, само твоите собствени крачки да налучкват пътя, да няма никой друг освен теб.

Никой освен теб нямаше в селото. Бяха те пратили цяла седмица преди Коледа в къщи със съвета и през новата година да не се отправяш обратно към Кисов, а да си останеш в твоето село и да се пазиш и да се подготвяш. Те казаха и за какво, но ти пак не слушаше вече. Книгите разрешиха да вземеш със себе си, Кати обеща да мине да ти остани всичко пропуснато. Ти не дочака на нея. Следеше термометъра. Когато в продължение напет дни се задържа твърдо под нулата, час по час по-усилно натъпкваше всички по къщите им, ти пое без предварително да се уверяваш. Не беше забравила. Беше станало тъмно, както го беше планирала, църквата отдавна беше свършила, ти беше чула камбаната и след това нищо повече. Беше намерила кънките на Петер на тавана, установи, че трябва малко да поразхлабиш винтовете, стъпалата ти междувременно бяха станали по-големи отколкото неговите четиринадесет-, петнадесетгодишни. Седна върху снежния кожух на халтавата пейка край езерото, като малките момичета. Първо помисли, че няма да стане, не можеше да се наведеш достатъчно напред, за да затегнеш винтовете, пръстите ти се вкочанясаха, въпреки че се изпоти. Натоварваше стъпала напречно на коляното, някак си успя. Изглеждаше ти като в училище, когато по физическо изпълнението на някое само по себе си леко упражнение излишно се затормозява с медицинска топка например, като всакатяване. Предпазливо ти додрапа до размития контур на езерото, веднага получи проблеми с равновесието, една голяма, непохватна крачка щеше да сложи край почти на всичко. Като дете ти все смяташе, че трябва да се казва ‚безпохватна‘ един вид причастие, и ни беше повярвала на Петер, когато ти беше подсказал, подозрителна, че той нарочно го изговаря неправилно. Леденото езеро те носеше без усилия, дори не изпука, като че изобщо те нямаше или беше много лека. Набрало размах тялото ти почти не се поклащаше, слагаше едно стъпало пред друго и трябваше само да внимаваш да не станеш твърде бърза, за да вземаш завоите, така нареченото прехвърляне тъй и не го научи. Ледът беше нов и невидим, и утре, когато отново, заедно с празничните изпарения, ще проветрят децата навън от стаите, те щяха да седят слисани кой им е отнел тяхното си, девствеността на снега. Някаква тромава птица, за която единственото известно беше, че не може да лети.

Дойде хиляда деветстотин и седемдесета. Започна февруари. После дойде хиляда деветстотин седемдесет и първа, а след това трябва да е следвала хиляда деветстотин седемдесет и втора, но ти не знаеш кога започнаха те. За хиляда деветстотин седемдесет и трета поне знаеш кога свърши. Беше направо кратка и отмина още през един февруарски ден. Вероятно всичко това представляваше едно единствено време, без месеци, сезони и преходи, една аномалия. Опитваха да те поучат с нещо по-различно, мереха едно дете в сантиметри и грамове и мислеха, че така са ти доказали минаването на времето, тъкмо така, като че то отминава за всекиго еднакво, тъкмо така, като че бяха оразмерили тебе. Глупости.

От един ден в началото на февруари имаше нещо, което нарастваше неизменно, което още от самото начало беше прекалено голямо за теб и ти причини непривични болки, едно паве, което се тресеше и се въргаляше, жулеше и жулеше. Беше толкова изранена повечето време, че вече изобщо не го забелязваше. Понякога по тази причина ти се смяташе за безболезнена, обаче не беше престанало, не преставаше, трябваше да изхождаш от това, че вече нямаше да престане. Трябваше да му дадеш име, все някакво. Хенри. Може би го беше прочела някъде. В болницата също отново те попитаха. Това обаче си се случваше често. Сложиха ти някакво кърмаче на гърдите. Откъде можеше да знаеш, че принадлежи на теб. То те ухапа, не би повярвала, че без зъби може да се хапе така. Но много неща бяха възможни. До края не беше вярвала, че ще дадеш живот на дете, твоето дете или това не Роланд Мьолрих. Нещо излезе от теб, и то също не просто така, трябваше да го изваждат, можеше да е всичко възможно. Болеше, както може да боли само нещо чуждо, твоето собствено тяло никога не би ти причинило такива болки. Изобщо не искаше да знаеш, какво беше това. Твоето ‚естествено‘ дете. Знаеше какво означава това. Смущаваше се до неестественост. Тялото ти стана съюзник. След две седмици повече не се можеше да бъде хапано. В гърдите ти тупкаше горещо и твърдо, нищо повече не допускаше до себе си, нито изпускаше от себе си. Дадоха ти пеницилин, но тялото ти хитро се приспособи, много по-хитро отколкото ти. Лекарят те наруга. Трябвало да съобщиш за алергия. Ти беше сигурна, че тялото ти я е съхранявало в тила, за да я хвърли тъкмо сега в действие. „Не се хилете така глуповато.“, каза лекарят. В случай, че ти е говорел на ‚Вие‘. Майка ти забъркваше Миласан, докато стомахът ти трудно понасяше Берлокомбин. Беше ти, все едно в погледите ѝ се люлееха упреци. Тялото ти държеше всичко на разстояние.

Ти изтърбуши старата плетена детска количка, в края на краищата вече не ставаше за теб, за някой друг тепърва няма начин. За нищо не света нямаше да излезеш. Майка ти донесе от Анклам нова, беше жълта като наказание. Нищо друго нямало. Естествено, че не. Изобщо повече нямаше нищо друго. Затика я извън селото, покрай гората и обратно, все по същия път, тъй че скоро можеше да го минаваш със затворени очи, с очи, в които гореше отчуждения сън, несънят, отчуждение във всеки случай, смътно. Ти не ги гледаше и те не те гледаха. Дори плачът отслабна за кратко. Не чуваше нищо, даже не някой далечен мотопед.

След четири месеца ти дадоха място в яслите. Казаха ти, че иначе щяло да трябва да чакаш повече. Звучеше като привилегия. Звучеше като че ти си виновна. Бебето на Бруни Деец беше умряло, просто така, както казаха, „просто така“, каза Шрьодеровица в яслите и при това повдигна вежди. Бруни Деец имаше още пет или шест други деца и на теб не ти беше особено мъчно за нея. „Изглежда направо като у Деецови“, казваха хората, когато някое домакинско съоръжение не се покриваше с техния усет за интериорно решение от величината на парцал за дъски, на тишлайфер. Питаше се, дали ти сега също се числеше към това и пусна думата ‚асоциална’ като екзотично, люто ястие по езика си. Просто така, помисли ти. За един момент, който беше толкова малък, че не знаеш, как мозъкът ти не е успял да го загуби във вехториите на всичките тези години, ти почувства нещо като завист. Случват се такива работи.

Ти се върна обратно. Доколкото ти беше възможно, един малък отрязък. Леглото ти в Кисовското общежития не беше заето. Майка ти не беше казала нищо за това. Тя го можеше: да отглежда непознати деца. Ти отиваше там в края на седмицата. Никога не ти се беше струвало, че си липсвала някому. Но понякога си го пожелаваше. Когато детето ти се усмихнеше, ти се усмихваше в отговор. Не ти се удаваше и да плачеш в отговор. Кати минаваше всичко пропуснато с тебе. Ти така и не я покани, тя теб често. Ти не замина, и в отпуската, която трябваше да си вземете през лятото, също не. За никъде не си. В автобуса рядко някой да ти помогне, когато пътуваше за Анклам. Случваше се да няма повече място за още една детска количка, тогава ти се обръщаше и си отиваше в къщи. Все едно. В Анклам си заемаше книги. Чудеше се често дали да не се скриеш между рафтовете, нека бъдеш заключена, да прекараш поне една нощ на чуждо място. Но жълтата детска количка пред вратата щеше да те издаде. Знаеше си го. Въпреки това беше всеки път изненадана, ако може така да се каже, да си я намираш там когато напускаш библиотеката. Няколко пъти едва ли не за малко да я подминеш.

Колко тъпо от това да се прави история. Почти си толкова тъпа, че и да ѝ повярваш. Трябва да я разкажете. Нищо не ти си е случило. За три или четири години, какво толкова. Ако имаш щастие, една двайста. Никой не може да си представи една двайста. Толкова тясна, почти нищо не се побира в нея. Малко пари, ти изстиска от тази тясна ивица от твоя живот, при това я смачка колкото е възможно повече, понеже и тя искаше неизменно да пораства. Имаше само едно средство. Ти да се обтегнеш в нея като в лък, да я надхитриш, защото тя се разширяваше от само себе си, до една точка, в която никой не би могъл повече да удържи напрежението ѝ, теб, едно малко дразнение би било достатъчно и февруарският вятър вече те носеше към едно място, от където никой друг не се беше завърнал.









  
Още сведения

публикувано на понеделник, август 23 @ 21:02:46 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Проспекти и перспективи | От немски | проза |

1041 прочита

Още в тази връзка
· Юдит Цандер


Най-четеното в блок Проспекти и перспективи:
Магичното завъртане на картите


Рейтинг
Средна оценка: 0
Гласа: 0

Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из „Неща, които казахме днес“" | | 1 коментар

Коментари за Юдит Цандер, Из „Неща, които казахме днес“ (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на понеделник, август 23 @ 21:23:16 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Юдит Цандер, Из „Неща, които казахме днес“ ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.18 Секунди