литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Емилиян Иванов
Твоят Шопен или В тичане подир изтичащата нощ
Страница: 2/2




II. … но понякога, сред уханията на ацетона, само в помрачение на моето сърце, аз си мисля: „За какво са ми отговорите на твоя полет, щом в своя летеж аз плувам, носен от вятъра на незнанието; за какво ще ми послужат корените на всички чудни и незнайни уравнения на онзи тайнствен и неистов Хорал, носещ се срещу Сретение над Бирената фабрика, дето предадох, щом от тях не ще произрасте никакъв злак, прошумяващ със звуците на този мой единствен приказен Шопен, горестно викнал към мене: „Вдигни ръката си към окото ми; вкуси с върха на пръста си моята тъга; с езика си моята рана едва докосни; и с ноздри вдъхни моята тлен; постави плача ми в своето гърло; налей от смеха си във моята гръд... Положи длан върху рамото ми; и нека със него тя затрепти. Вдъхни от дъха си в лицето ми, съгрей го с негата на твоето сърце. Поръси златоносния прах на гласа си в тъмните притвори на ухото ми… Позволи на косите ми да погалят твоите нозе, та нека моите пръсти отронят глътка словесен нектар, към твоето име в зова...“


...и чука на вратата ми в почукването на моя дъжд, докато цъфтят есенни минзухари, еднакво млади на всеки гроб... А той, облечен в моя студ, е приседнал при низината на прага ми; тихо и уморено манифестира синьо грамофонче: пътникът с последна спирка моя дом е вече застанал пред моята двер. И листите на чинара политат към земята с тих вокализ, колкото едно капване. А под шушулките на моя лед стои някой, дето копнее да влезе при мен... Сякаш есенна птица скандира на неразбираем, но познат език. А скитникът, когото случайно прокудиха заради мен, сега се вслушва зад вратата ми; и в двора ми някой се превива под моя вятър - щурец преде...; а до стената ми се някой притиска, уморен; пред моята порта е застанал страдалец, дето ми носи лек”...


… И тогава д-р Новакович разбра какво всъщност се беше случило: обущарят, за когото логиката казва, че не бива да съди по-високо от обувката, бе превишил, и то със затрогваща скромност, и без сам да подозира, пределите на своето изкуство, и то чак дотам, че всяка алхимия и натурфилософия ставаха пред него за присмех; докато той си мислеше, че е създал просто едно добро, и което е по-важно – свое лепило за обувки...

... Защото малко по малко хор „Белканто” бе стихнал завинаги и съвсем – един по един замлъкваха за вечни времена мощните баси, заглъхваха, глас след глас лежерните тенори, дълбоките и пищни алти замираха един след друг в последните каденци на умиращия хор; върхът на хоровата фактура – изящните сопрани, се свличаше постепенно пред очите на отчаяния кантор... Нямаше кой да пее в хора...

...А разказват старите патерици една древна история – на брега на Йордан някога имало манастир със строг устав, що повелявал всяка година, в началото на Поста, монасите да напускат обителта, и да се скитат, всеки сам из безбрежната и безводна пустиня, дорде не настъпи Пасха, когато всички отново се събирали в киновията, та заедно да се напият и заситят с вселенската радост от Възкресението; тъй стана и с хор „Белканто” – пръснаха се певците, всеки сам по необятните полета на смъртта, само дето Пасхата, Великият Възкресен ден нямаше да настъпи никога за да ги събере, и светлата Неделя – малка точка в безкрайната синтагма на скръбта, нямаше да има кой да сложи...

Тогава диригентът, когото познаваха във най-импозантните, богати, пищни и разкошни концертни зали на Европа, се завърна към занаята, дето беше учил в древни младини – обущарския; и Градът бързо го забрави като кантор Грегор, та започна да го нарича просто Мафийката. На какви смутни обстоятелства и дълбоки причини той дължеше това не докрай достолепно прозвище, на нас не ни е съдено да помним, нито речено да знаем... По-важно е да настояваме, ако ще и през сълзи и стиснати зъби да твърдим, че когато времето на нещо изтече, то с това съвсем не свършва и неговата история, както е вярно и тъкмо обратното – има истории, които не се поместват в никакви времена... За съжаление, обаче, това го знаеше само един-единствен човек на този свят – д-р Йован Новакович, защото той и само той можа да отгатне, че лепилото, което бе създал Мафийката, е всъщност Елексир на Времето – чрез действието на най-невъобразими инхаланти, които съдържаше, то можеше с мелодиите и метроритмите на Шопен да поражда време в душата – достатъчно бе само канторът да махне плътно затворения капак на кутията и малката работилничка се изпълваше с ухание, по-буйно от стотици люти ветрове; тогава Мафийката дочуваше едно тихо почукване, на вратата, казваше тихо „Влез” и гласовете на Шопеновия клавир започваха да прииждат през безпорядъка от разхвърляни обуща...

„В тебе, душо моя, меря времената”, бе казал Блаженият Августин, сякаш е знаел в неговия далечен век, че от днес една душа, ще мери вечно в себе си времената, родени с Шопеновите метроритми;

Защото кантор Грегор, Мафийката, се бе заклел във всички соли на най-лекия земен метал, както и в гласа на „Кукувицата” от Дакен, във всеки пунктум от “Te Deum”-a на Шарпентие, във всяка буква от „За Божествените имена”, във всяка молекула морфин, любовно впила устни в човешките рецертори за опиум, във всеки алеф от „На реках Вавилонских” и книгата на Йов, във всеки цвят на мак, око разтворил към полята на Едем, във всеки функтор от Отричащия модус, във всеки мъртъв лист в есенната гора на самотата, във малката секунда на фригийския тетрахорд, във всяка капка време от всепомитащата вълна на своята скръб, във всеки плувнал в етера небесен атом, във всяка капчица бензин, пролята от очите на някое единствено момиче, че няма никога да се докосне до смъртта; когато в последната нощ на Сестрата, застинал в тембрите на дъждовните капки и в сърцето на инфинитезималния амбитус на дъжда, той вдигна в оранта ръце към прогизналото небе и викна към своя Шопен: „Построй за мене нощ и радостни зори ми приготви; подари ми вечен залез и млечно утро просветли за мен; на изгрева опиващата чаша за мен догоре напълни; Зорница и Вечерница са твоите очи – със светъл взор към мене погледни; с елей от пролетна роса ми помажи косите; босоног претичай бързо през жадната трева на моя ум и шепа време във дланта ми насипи...

...И тогава в абсолютния му музикален слух се открови, през хладните и монотонни дъждовни юбилации, най-безапелативната, печална и неистова истина – че човешката любов и състрадание имат своите необходими метафизически граници, укрепени с дебели и непоклатими стени, обрасли с многолетни мъхове и лишеи, поливани отвека със сълзи и невинна кръв – граници, които се поставяха единствено от понятието за ада; защото никой не би се поселил там доброволно вместо ближния си, колкото и възлюбен да му е той; никой не би заменил красотата и всеблаженството от съзерцанието на Божственото име и лице за геенските вечни страдания, само и само да се спаси някой друг, защото с това се обезсмисляше Христовата саможертва; тогава Той напразно бе слизал в ада и със смърт смъртта потъпкал...

Канторът, мокър дори до душа се прибра в работилничката си и, по-разтроен от прогизнала в младенчески кърви цигулка, отвори нова кутия с лепило.

....Тогава в стаята влетя Сестрата.

Като млада тя бе пуснала хляба си по водите на Вълшебната река и сега, след много години, той се бе върнал при нея; в зората на девичеството си тя бе заровила меча си под земята и той бе вече изтлял, и уханието на рижата от ръжда стомана се бе смесило завинаги с това на хладния въздух; в заника на младенчеството си тя написа странно момчешко име – едно от незнайните на Всеименния върху пясъка; после метално семе от сребриста лиственица бе посяла във морето; и упоила с давилови капки дебелия пуяк на село; в зенита на девството си тя хвърли шепа литиева сол да се носи и пътува с вятъра навеки... А сега към запада на последната си възраст стоеше до легналия по гръб на пода кантор Грегор, що разперил ръце трептеше с всяка фибра на церебралния си кортекс в сложен унисон със онзи дивен и незнаен, тъжен, страстен, нежен и печален, и единствен, и неистов, и омаен, чужд за нея, странен, страшен, приказен Шопен... Канторът, наречен Мафийката се задъхваше от прилива на неговите валсове, прелюдии, ноктюрни, полонези…; отхвърлил и отрекъл, от себе си отметнал всичко, непреводимо на единствения останал разбираем за него език: този на уханието от лепилото, дето сам бе създал; езика, в чиито безброй ладови модалности, можеше въобще да зазвучи някаква истина, щото всяка истина – бе открил той – е до безкрайност езиково-релативна; и в който се извечно раждаше всеки тон от Шопеновия клавир – този на вечно младия гений, който не беше известен с нито ред хорова музика...

И викна в плача си към замрелия в нечуван резонанс с неясните за нея трели: „Неговият глас съвсем разстрои твоя слух за моите въздишки; в далечните хармонии заглъхва моят глас за твоите уши; и неговата красота за теб невидима ме стори; във неговата нежност аз за тебе станах груба, а мойте ласки – недодялани за твоето лице; в акордите му страшни за тебе аз загивам и във тремола тревожни копнежът ти по мене стихва, сърцето му отрече те от мен... Той, Шопен... Твоят Шопен...

Сетне пред очите и се яви Онази, дето е единствено призвана да свързва и разделя; Сестрата впрегна своя чифт коне, по-люти от бесове, в колесницата си, шибна ги и заедно полетяха някъде далеч подир изтичащата нощ, към отвъд-хоризонта на видимото, защото както се пее в една стара песен:

Кто ж провожает ее на кладбище –
Нет у нее ни друзей, ни родных...
Несколько только оборваных нищих
Да пара гнедых,
Пара гнедых...

А щом пристигнаха там, един зъл магьосник – месар, закла прекрасните и буйни жребци и ги направи на пастърма.





Назад Назад (1/2)



  
Накратко
Из „Мъртви листа или частично съхранение”

Още сведения

публикувано на четвъртък, август 26 @ 19:22:54 EEST изпратено от emiliyanez

Подведено под:
Deus ex machina | * | проза |

3335 прочита

Още в тази връзка
· Емилиян Иванов


Най-четеното в блок Deus ex machina:
NEXT: мирна революция


Рейтинг
Средна оценка: 4.5
Гласа: 6


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Твоят Шопен или В тичане подир изтичащата нощ" | | 1 коментар

Коментари за Емилиян Иванов, Твоят Шопен или В тичане подир изтичащата нощ (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на четвъртък, август 26 @ 22:06:29 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Емилиян Иванов, Твоят Шопен или В тичане подир изтичащата нощ ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.21 Секунди