Андреас Майер: Стаята - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Стаята на чичо ми Й. се разполага на първия етаж в ляво към улица Уландщрасе, директно срещу банята, която чичо ми вероятно съвсем няма да е ползвал. Най-често, когато аз, като дете, бях у баба ми, той спеше, след това цялата къща вонеше. Беше ли навън, тоест във Франкфурт да мъкне пакети, миризмата си оставаше. Общо взето къщата години наред миришеше с силажния дъх на Й. Това започна, когато аз бях на осем-девет години. Преди това той се беше къпал сравнително редовно. До днес носът ми си спомня всеки път за Й., щом стъпя в мазето на Уландщрасе, неговата територия. Там долу му бяха направили специална баня, с душ кабина и тоалетна. Там той водеше подземна екзистенция като въобразен майстор. Й. беше отрасъл в семейство на каменоделци, заобиколен от майстори. Предприятието имаше около тридесет служителя и беше със седалище в отдалечения на три километра Фридберг. Като младеж чичо Й. е ходел често там, чукали са и са работели с триони и режели са и са полирали, огромни товарни кранове се били разпръснати из цялата площадка и имало техници, които поддържали машините, работници, които се потели и фрезовали, един ковач, който произвеждал инструментите, натъкмявал разни работи, това е омагьосвало чичо ми, и затова той самият се е сметнал за майстор и започнал да устройва работилница в мазето на Уландщрасе, наистина нищо повече от фантазна работилница, псевдоработилница. И днес там на стената още висят сандъци с винтове, още са разхвърляни най-различни инструменти, ако и основната част да беше разчистена още преди двадесет години, след изнасянето му (Й. трябваше да напусне къщата след смъртта на майка си, моята баба, при която той беше живял приживе ѝ, чак до над шестдесет годишна възраст). Една станка е още тук, и аз си спомням, когато той беше още жив и живееше още на Уландщрасе и майка му още я имаше и светът за него беше до определена степен още на ред, не напълно разнебитен, разбирай разбит... как той някога затягаше винтове в нея, с голяма грижовност избираше една от многото железни пили, още веднъж проверяваше и коригираше позицията на винта в станката в съответствие с определена идея или с определена занаячийска система, която той си измисляше, и после започваше да пили, при което аз, детето, никога не бих могъл да пропусна да попитам, за какво го прави това сега, тоест с каква цел например той пили сега винта. Й. в отговор ми обясняваше с един определен отчаян гняв абсолютно всички инструменти, които използваше в момента („станката е, за да се затегне винт, виждаш ли, тук тя се отваря, така се затяга“), но на въпроса ми не се впускаше, изглежда той не съществуваше за него. Обаче той забелязваше, че нещо не беше както трябва, и това го разяряваше. С времето той разбра, че аз не вярвам в пиленето му на станката. Тогава малко над четирийсе чичо Й. беше с мен като дете в мазето, неговата територия, в работилницата, в която можеше да бъде онова, което никога не е бил и никога нямаше да стане, и детето разпитваше, а чичо Й. само пилеше с все по-голяма ярост, докато напълно се отдаде на псувни, а после на безмълвие.

Знам, че винаги са ме побивали тръпки, когато съм влизал в мазето, понеже знаех, че то е, поне от части територия на чичото. Там долу имаше и перално помещение, помещение за сушене на прането, изба, работилницата на Й. се намираше точно до помещението за простиране на прането, и трябваше да минеш през работилницата (по-точно казано става дума за помещение от шест-седем квадрата), за да стигнеш до студеното отделение с виното. С това работилницата ставаше публично прекосимо пространство, за разлика от стаята на Й. на първия етаж. Моите преживявания с Й. са най-вече в работилницата. В дневната в тогавашните времена той рядко се задържаше, поне не и когато някой друг присъстваше в къщата на баба ми. Работилницата беше неговото удоволствие за свободното време, може би и смисълът на живота му, без оглед на жените, за които аз имам само догадки и няколко, обаче показателни, сведения. Трябва да си призная, на първо време аз наистина смятах Й. за майстор, за специалист железар. Вероятно в началото аз дори съм мислел, че в мазето той работи нещо, което е във връзка с фирмата за каменна зидария. По-късно, когато бях разбрал, че там долу Й. работи чисто и изключително „свободно“, аз обаче все още изхождах от предположението, че той фактически прави нещо и създава нещо или поне поправя. Наоколо бяха разпръснати и малки генератори и мотори и шалтери, и само защото те бяха разпръснати наоколо, аз мислех, че Й. разбира от всичките тези неща и ги владее. Всъщност той взимаше тези предмети със себе си само защото бяха изхвърлени във фирмата, развинтваше ги в къщи, втренчваше се в тях и съвсем нищо не разбираше, защото той беше преди всичко, ако и да не се виждаше от пръв поглед, идиот. Той дори не правеше като определени художници на фантазията, които от различни материали, части и останали излишни, предназначени за съвсем друго предмети съставят колажи или странни, нефункционални апаратури или движещи се устройства, които поне чрез големината си или чрез многобройността на отделните части, от които са съставени, и чрез фантастичната форма представляват за своите създатели нещо инструментно. Тогава аз бързо реших и днес още съм на същото мнение, че за Й. в неговата работилница въпросът беше най-вече да е съпричастен към света там горе и особено към света на отдалеченото на три километра каменоломно предприятие. Според разказа на майка ми чичо ми Й. така и не е бил акцептиран от своя баща, моят дядо, каквото и да означаваше тази дума с оглед на чичо ми. Аз самият тогава не само така и не акцептирах чичо Й., той по-скоро беше, тъй както изглеждаше и се държеше, праобразът на ужаса за мен в моето детство, и ако и междувременно да съм разбрал, че чичо ми е бил човек, който все си е оставал с един крак в рая, то въпреки това като преди ми е трудно да си представя, как тогава съм могъл да прекарвам с него в мазето, понякога дори и цял половин час. Вероятно е трябвало да ходя в мазето при него когато баба ми е отивала на покупки в Schade & Füllgrabe или се е срещала с някоя приятелка. Мога да си спомня безпокойството ми там долу. Ако и всеки път горещо да се надявах да изляза скоро от мазето, все наблюдавах пиленето и пробиването и шилфоването на Й., бях зачуден и накрая все пак попитвах (изобщо не ми идваше наум най-сетне да изоставя този въпрос). След което Й. се разядосваше вътрешно все по-яростно – през това време той издаваше странни съскащи звуци и размахваше в ръка някой гаечен ключ или някои тръбни клещи, като че иска да овършее някого и най-сетне мен – и по някое време идваше баба и ме отърваваше.

Колко необичайно беше, че там долу в мазето беше оборудвана цяла баня за чичо ми, тогава аз не схващах. Мястото, Уландщрасе, за мен си нямаше история, а си беше за мен, детето, от цяла вечност там (аз чувствах и самия себе си, че съм от цяла вечност). И понеже всичко си беше все на място, аз за всичко това се нуждаех от толкова малко обосновка, от колкото се нуждаеш за слънцето или за гравитацията. През първите години от живота ми се случваха и твърде малко промени, за да ме наведат на мисълта, че светът, особено що се касае до човека, подлежи на постоянна промяна. Нямах представа, как той се променя от поколение на поколение. Екзистенцията ми тогава беше вечна, и вечен беше всеки ден, понеже всичко беше здраво затегнато. Въпрос като „Защо в мазето е устроена цяла една баня с душ, вана и тоалетна?“ изобщо не можеше да възникне. Всъщност тази баня ме зачуди едва когато за пръв път след повече от двадесет години отново слязох в мазето на Уландщрасе. Как само изглеждаше! Беше едно донякъде светло и напълно облицовано с плочки помещение в сутерена, в центъра на пода на което се намираше отточен канал, малък прозорец на височината на главата, никаква украса, нямаше как да не се сетя веднага за гестаповско мазе или поне за филмите на Аки Каурисмаки. Като дете, когато съм бил на три-четири години, не са съществували мазета на Гестапо и филми на Каурисмаки, а един тотален непроменлив, безвъзвратен свят, в който всичко е здраво затегнато, освен мен, който фактически можех да се движа през целия свят, както си поискам (съответно трябваше), и макар този свят всъщност да се състоеше само от две къщи, от къщата на родителите ми и от къщата на Уландщрасе, в която, много по-късно, през 1999, щях самият аз да се нанеса, когато всички вече бяха умрели, той беше все пак най-универсалният свят, който човек може да си представи. Между впрочем в хода на моя живот аз почти не разширявах това светоокръжение, фактически по-късно само с понятието Ветерау, и дотам си и остана, от стаята на чичо ми през мазето и всичко останало до Ветерау, моята родина. Дори Рим и всичките други градове, в които съм живял, са съставна част от света, който е Ветерау.

Според моето виждане чичо ми не се е интересувал от момченца, иначе щеше да направи нещо с мен там долу в мазето. Но може би той просто беше твърде много самият той като дете, обхванат от страхопочитание към своята майка, която до напреднала възраст съвсем саморазбиращо се се грижеше за него, съответно го понасяше. Може би той се е бил въздържал въз основа на това страхопочитание. Но все някога той трябва да беше разбрал, че най-малкото е по-нормално да си излива беса върху жени, отколкото върху другите (тоест обществено по-прието е и дотолкова не се отговаря със срам и наказание). Вероятно по този начин за него жените бяха застанали в центъра, въпреки че за всички до днес си остава загадка, как точно си го е бил представял той. Затова ли стаята му стоеше все заключена? Имам пред вид „заключена“ в метафоричен смисъл, вероятно той никога и не заключваше и можеше да разчита, че поне някой като мен нямаше никога да пристъпи в адското му убежище, ако и вратата съвсем да не бе заключена. С баба, неговата майка, той имаше разбира се неизказаното споразумение тя да не се рови там, че да не вземе да открие нещо, което не би искала да намери или да узнае. Аз самият знам само, че чистачките имаха проблеми с него (още една думичка: проблеми); той им се приближавал, както се говори, винаги отзад, когато те се навеждали, и леля Ленхен също имаше срещи от този вид с него, въпреки че е с десет години по-възрастна, а накрая вече на над седемдесет. Наистина и в напреднала възраст той заставаше зад нея и ѝ посягаше към гърдите, следвайки вътрешната си същност и създаден за това от Бог, което всъщност не би подхождало нито на неговия живот, нито на живота на леля Ленхен, ако трябваше да се състои в свободна ловна зона. И затова го имаше и обичайното вълнение, когато за пореден път Й. последваше природата си и хващаше изотзад гърдите на леля Ленхен, като че те му принадлежат и като че има право над тях.

Аз не съм стъпвал в стаята на Й никога. Вероятно и леля Ленхен никога не е стъпвала в тази стая. Предполагам даже, че дори майката на Й. е стъпвала в тази стая изключително рядко и то само в истински аварийни ситуации, вероятно защото не е била истински защитена дори и от споменатото страхопочитание, което Й. изваждаше на бял свят по отношение на нея. На своята майка нямаше да позволи нищо да се случи, на гърдите ѝ обаче да, това би било възможно. И тъй човек си има в къщи нещо като козел за собствен син, който все още живее при теб, а вече се превръща в стар мъж, и като върха на всичко ти скача отгоре, макар и рядко. Неговата стая беше един вид най-ранен darkroom в моето съзнание. Като дете аз наистина често бях в къщата на баба ми, поне след смъртта на прабаба ми Елзе, която основно се е грижела за мен през първите години, но за стаята на Й. нямам абсолютно никакъв образ пред очи. Не знам къде е било леглото, и все пак трябва да е имало такова, и какво още друго е имало в стаята, също не знам. Просто не мога да си представя тази стая. Да се стъпи в нея в годините на вонята би било самият ад. Бих умрял от гнус. Дори не ме е било страх от това: тъй като беше напълно непредставимо да се влезе в тази стая, наличието на тази стая беше така да се каже под моя праг на възприятие. Беше там и заедно с това я нямаше. Понеже Й. повечето време спеше, в стаята трябва да е било винаги черно. Днес това е кабинетът ми. Все съм писал романи в тази стая, но до момента никога не ми е хрумвала мисълта да пиша за моя увреден по рождение чичо. За него и неговата стая. За къщата и улицата. И за моето семейство. И нашите надгробни камъни. И за Ветерау, което е целият свят. Ветерау, което за повечето хора е наречено на една отбивка за почивка на магистралата, А5, Отбивка за почивка Ветерау, и което днес бива превръщано в околовръстно шосе. Ветерау е фактически околовръстно шосе с прикачена отбивка за почивка. Когато казвам това, вие се смеете. А това някога беше моята родина. Моята родина, едно шосе. И сега аз пиша едно околовръстно, докато вие навън сравнявате моята родина с някогашното, и аз започвам с чичо ми в неговата стая. Това е началото, от което се извежда всичко. Стаята, къщата, мястото, шосето, градовете, моя живот, семейството, Ветерау и всичко останало. Чичо ми, единственият човек без вина, който съм познавал. Една фигура на изхода от рая, още с единия крак в него.

У чичо ми увреждането му (роден с форцепс) не се усещаше веднага. Той можеше да говори, наистина казваше само прости изречения, но така прави цялото Ветерау. Вземаше думата при определени теми. Й. постоянно разказваше за гората, за ловците. Можеше да изброи всичките еленови рога, които висяха по стените в ловната къща Осенхайм. Той се оправяше с толкова и толковато разклонения. На всичкото отгоре Й. постоянно носеше едно ловджийско яке. С въодушевление той разказваше и за радиото. Когато нещо биваше предавано по радиото от някой голям град в Европа, тогава той заставаше пред стария радиошкаф (Телефункен), въртеше копчето за честотите и при това си изглеждаше като пионер на техниката, защото естествено моят чичо Й. през целия си живот си беше останал дете и изпитваше голямо въодушевление от всякакви технически неща, както аз само в началото на моя живота, и то никога в такава степен. По Коледа той търсеше Дойчландфунк, тогава там можеха да се чуят камбаните на Щефансдом във Виена, а чичо ми и през 1980 още седеше пред радиото и камбаните на Щефансдом както други преди вече повече от десет години пред телевизора и кацането на луната. Той извика тогава едва ли не благоговейно, като че сега трябваше всички да насочим внимание: Камбаните на Щефансдом! Всъщност тогава всички му направиха удоволствието и заслушаха, но естествено само за няколко секунди. Чичо ми също обичаше да застава пред строежи и да гледа машините и работниците. В разговор с работниците никога не влизаше, въпреки че с удоволствие би говорил с тях и би се впускал в специфични теми, като че е наясно с нещата. Така той често беше наблюдавал във фирмата: двама или трима работника са се събрали и си обменят думи, които всичките имат нещо с работата или машините или с някакъв технически процес. Да е съпричастен по този начин към други беше копнежът на живота му. Като подрастващ той е имал правото да извършва малки дейности във фирмата, бях чувал. Представях си складови дейности и предаване на съобщения. Бяха ми разказвали, че дядо ми го е оставял да транспортира дори пликове със заплати. Но освен това, не знам обаче по кое време, той го бил нашарвал с кожен ремък. Дядо ми Вилхелм, мусическият човек с кожен ремък. За дядо ми винаги най-напред се казва: такъв мусически човек! Той, последният мусически човек в нашето семейство (изпълнител на пиано, образован архитект), после идвам аз, аз също минавам за мусически. Да, мусическите хора те си ги представят така, като мен и дядо ми (когото не познавах). Може би коженият ремък дори непременно върви с мусическия човек. Чичо ми не беше мусически човек, въпреки че много обичаше предавания с народна музика и преди всичко Хайно. Хайно беше един човек, който правеше щастлив чичо ми, почти толкова щастлив, колкото някои други Богът мили. Очите на Й. светваха когато слушаше Хайно, а физиономията му се отпускаше. Най-често чичо ми имаше една ненавистническа физиономия, той най-често беше и в лошо настроение или стоеше малко пред холеричен припадък, който ние като деца предизвиквахме с особено удоволствие, за наше собствено нещастие, но когато той стоеше пред строежи или слушаше Хайно или гледаше предавания с народна музика, каквито тогава нямаше още толкова многобройни, тогава той беше омагьосан и внимателен, като в един друг свят, и така ходеше той и по гората със своето ловджийско якенце. Той ходеше омагьосан и внимателен в гората, както по-късно аз. Чичо Й. е единственият в семейството, който можеше да разпознава птиците, това е общото между нас. Може би той искаше и тук да е съпричастен: не към горските животни, а към онези, които ги ловуваха и разбираха от тях и им беше разрешено да стрелят, за разлика от на него, комуто никога нямаше да е разрешено да стреля. Може би Й. дори отиваше в гората, за да намери спокойствие там, от себе си и от онова, което беше в панталона му, който както винаги разбира се беше непран, понеже в късните години, както казахме, той никога не вземаше душ и заплащаше всичко в най-кратък срок с миризмата си. Всъщност, ако се замисля сериозно, то онова, което се разказва постоянно, съвсем не може да е вярно. Й. трябва все пак да се е мил, от време на време, и в по-късните години, но не и когато се е връщал от работата си на гара Франкфурт, не и когато той веднага след нощните си смени си е бил отспал и е идвал в кухнята и в дневната или пък е карал баба с нацистки кафявия си фолксваген у нас във Фридберг, за да омирише цялата ни къща, не. Но след това все пак трябва да се е къпел, а именно преди да отиде в гората и веднага след това в гостилницата (или пък само в гостилницата).

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а