Алина Бронски: Из „Най-пикантните ястия на татарската кухня“ - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Шишът за плетене

Когато дъщеря ми Сулфия ми каза, че била бременна, не знаела, обаче, от кого, се съсредоточих подчертано в стойката си. Държах гърба си много изправен и ръцете достолепно сгънати в скута.

Сулфия седеше на една кухненска табуретка. Раменете ѝ бяха грозно повдигнати и очите червени, понеже не оставяше сълзите просто да се стичат, а ги втриваше в лицето с обратното на ръцете. И това, въпреки че от малка съм я учила, как се плаче без да се загрозяваш, и как се усмихваш, без да обещаваш много.

Но Сулфия не беше надарена. Трябва дори да кажа, тя беше твърде тъпа. При това тя беше моя дъщеря, още по-зле, тя беше моята единствена дъщеря. Но тъй като я гледах, как тя с прегърбен гръб и течащ нос клечеше на столчето като вълнист папагал на пръта, аз добивах смесени чувства. Най ми се щеше да ѝ се развикам: „Дръж си гърба изправен! Не подсмърчай! Не се пули тъпо! Поне опитай да не гледаш накриво.“

Но ми беше и мъчно за нея. Все пак тя някак си беше моя дъщеря. Друга нямах, син също, защото тялото ми от много години беше кухо отвътре и безплодно като пясъка в пустинята. И тази дъщеря, която ми се беше родила, беше безобразна и не ми подхождаше истински. Тя беше дребна и ми стигаше до рамото. Изобщо нямаше тяло нито очи и крива уста. Тъпа беше, както казах, също. Беше вече на седемнайсе и нямаше надежда да поумнее повече.

Надявах се само още тъпотата ѝ да привлече по такъв начин някой мъж, че той да не забележи кривите ѝ крака докато застанат в гражданското.

Досега тази надежда не се беше изпълнила. Сулфия имаше наистина две приятелки от нашия блок, но с момче за последен път трябва да беше говорила преди десет години, някъде след като тръгна на училище. После един ден си пържех риба в олио (беше 1978, и от една индустриална лаборатория в града ни тъкмо бяха плъзнали причинители на антракс), а Сулфия си държеше ръката пред носа и четири пъти повърна в тоалетната.

Това направи впечатление дори на онази вещица Клавдия, която имаше стая в нашето комунално жилище. Клавдия работеше в родилен дом, тя твърдеше, като акушерка, но аз не ѝ вярвах. Беше най-много чистачка там. Две части бяхме в това жилище: две стаи за нашето семейство, една за Клавдия. Баня и кухня за общо ползване, хубава стара сграда и много централна.

И когато Сулфия после седеше на кухненската табуретка, беше разпитвана от мен и ми каза, че неочакваната ѝ бременност можела да идва най-много от това, че тя била сънувала през нощта едни мъж, на това веднага ѝ повярвах. Един истински мъж никога не би се и приближил до Сулфия, освен ако е зле с очите или перверзен. Улиците бяха пълни с хубави момичета в къси поли.

Погледнах Сулфия строго и загрижено, но тя гледаше само към малките си стъпала. Знаех, че такива неща се случват. Някоя девственица сънува, а девет месеца по-късно дава живот на дете. Известен ми беше и един по-лош случай, моята братовчедка Рафаела: Беше намерила единствената си дъщеря в цвета на едно голямо екзотично стайно растение от непознат вид, чиято ядка тя беше донесла от юг. Още можех точно да си спомня колко безпомощна беше тогава тя.

Гледах дъщеря ми и размишлявах, какво можех да направя сега за нейното бъдеще и моята репутация. Идеи имах вече.

Отидох в аптеката и купих синап на прах. После изтърках ваната до блясък и я напълних с много гореща вода. Имахме късмет, че тъкмо имаше топла вода от крана, защото в седмиците преди това често беше спирана.

Посипах праха и го разбърках с отчупената дръжка на една лопата за сняг. Бях я намерила миналата зима на улицата и я бях взела, понеже изглеждаше още добре и здрава, и гледай, вече си има приложение за нея.

Бърках, а Сулфия стоеше до мен, гледаше и трепереше.

„Събличай се“, казах аз.

Тя се измуши бързо от роклята си и от белите си долни гащи и ме погледна. Винаги трябваше да ѝ се обяснява надълго.

„Влизай“, казах аз.

Тя повдигна предпазливо един от своите криви тъмни крака и се хвана здраво за мен. Потопи големия пръст във водата и се разписка, че било твърде горещо.

„В ада е още по-горещо“, казах аз търпеливо.

Тя ме погледна, опита да потопи стъпало във водата и се отдръпна уплашено.

Аз загубих търпение. Водата би трябвало да е гореща, не хладка, обясних аз. Тя ме погледна с нейния синьонатъртен поглед, после се свлече във ваната, тъй че се разпръска.

„Луда ли си!“ се развиках аз и пуснах нова много гореща вода да допълва.

Докато с един парцалив чаршаф си избърсвах локвите от плочките, Сулфия стенеше във ваната. Било прекалено много горещо, ще се свари до смърт.

„На никого не се е случило“, казах аз, въпреки че знаех, че това не беше вярно. Когато стенанието се прекрати, погледнах какво става. Сулфия лежеше във ваната със затворени очи и отворена уста. Издигнах я нависоко и я облях със студен душ. По-добре бременна дъщеря отколкото мъртва, помислих аз, а Сулфия веднага дойде отново на себе си. Кожата ѝ беше червена, и тя веднага започна отново да хленчи.

Повлякох Сулфия покрай любопитното лице на Клавдия към нашата стая, пъхнах я в леглото и ѝ дадох да пие чай от червени боровинки. Тя заспа. Спа 22 часа, през които постоянно се мяташе в леглото и стенеше. Преглеждах чаршафа под нея, беше бял.

Отидох на пазара, купих от моите земляци голяма торба с дафинови листа и сварих от тях настойка. Нея дадох на Сулфия да изпие. Кожата на Сулфия започна да се бели по цялото тяло след синапената баня, но иначе не се случи нищо. Тя послушно изпи настойката, като добра дъщеря. Но после тя дори не стигна до тоалетната и повърна много пъти един след друг под любопитния поглед на Клавдия в мивката. Понеже не задържаше нищо у себе си, нямаше какво да подейства.

Аз започнах леко да се изнервям. Не исках да пращам дъщеря си на лекар, не исках тъпи клюки в нейното професионално училище, където тя от тази година се учеше за медицинска сестра. Не исках нищо в ущърб на Сулфия, тя и без това не беше кой знае колко популярна. А и знаех че в болниците тъпи млади момичета в нейната ситуация ги третирах като парче месо. Това исках да ѝ го спестя.

Не бих си и помислила, че Господ щеше да ми прати помощ тъкмо чрез Клавдия, тази тъпа пуйка. Но след като Клавдия беше наблюдавала все по-отчаяните ми опити, тя показа лична инициатива. Постави в общата кухня ръката си на лакътя ми и прошепна, че вече била помогнала на някои и знае много добре, как става това.

Изслушах я, после кимнах. Нямах избор. Един ден по-късно ние отидохме в стаята на Клавдия и присурнахме една голяма маса в средата на стаята. Клавдия донесе перяща се покривка с десен от незабравки и синчец, а аз доведох Сулфия, чиито черни очи панически се мятаха наоколо.

Отново обясних на Сулфия, че проблемите трябва да се решават. Те не се решават сами. Само възникват сами. Тя трепереше в ръката ми. После послушно се покатери на масата.

Клавдия каза, че така не можела да работи. Ако Сулфия треперела така, тя нямало да намери точното място. И сега аз трябваше да държа здраво Сулфия, понеже ако насред това се мръдне рязко, Клавдия ще попадне с иглата в червото. Хвърлих се върху корема на дъщеря ми.

„Запуши ѝ устата“, каза Клавдия, и докато аз все пак съвсем навреме задуших внезапно пискащият вик, Клавдия с бързо движение извади един кървав шиш за плетене измежду краката на Сулфия.

Може би все пак е нещо повече от чистачка, помислих, впечатлена от сигурното държане на Клавдия. После свалих ръка от стиснатите зъби на Сулфия. Главата ѝ падна настрана. Хилавото дете пак беше изпаднало в безсъзнание.

Пренесох Сулфия на гърба си в нашата стая. Поставих водонепромукаема подложка под бледото ѝ дупе и я завих топло.

Тя отново дойде на себе си. Очите ѝ, тъмни и кръгли като стафиди, обхождаха стаята. Издаде тих скимтящ тон.

Лицето и бавно пребледня. Мъжа ми Калганов си дойде в къщи от работа. „Какво ѝ е на Соня?“ попита той. Той наричаше дъщеря ни не с нейното татарско име. Наричаше я така, както я наричаха руснаците, защото беше извън възможностите им да запомнят някое татарско име, да не говорим да го изрекат.

Мъжът ми беше категоричен. Той не вярваше в бог, той вярваше само в това, че всички хора са равни, и че всеки, който твърдеше противното, живеел още в Средновековието. На мъжа ми не му харесваше, когато се различавахме от останалите.

Аз просто му казах, че нашата тъпа малка Сулфия имала грип. Той се приближи до леглото ѝ и постави ръка на челото. „Но тя е студена“, каза той. „Студена и влажна.“

Не можех да угодя на всички. Сулфия простена и се обърна на другата страна.

Напред (2/3)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а