литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Никол Любич
Из „Море в покой“




Слаб вятър идваше откъм морето, носеше пред себе си малки вълни, които затихваха преди да достигнат брега. Въздухът навлизаше в посока сушата, през широкия плаж на Балтийско море, над тях и навътре, през тревата на дюните.

Те си лежаха и държаха очите затворени. „Как се нарича това, когато морето е спокойно?“, попита тя. Той не разбра, какво имаше пред вид тя. Когато морето е спокойно, то е спокойно. Или тихо. „Нямате ли дума за това?“, попита тя. „на моя език за това има дума.“

Той слуша гласа ѝ. Толкова чист и малко твърде дълбок. Представя си лицето към това ниво на тона. Сериозни очи, очертани скули, тесен нос, няколко бръчки на челото, бледа кожа, почти направо анемична, към това тъмна коса. От далеч на високото той вижда отпечатъка на своето тяло в пясъка, но нейният липсва до неговия. Не може да си обясни това. Може би пясъкът беше твърде сбит, а тя твърде лека. Дали би било възможно? Би ли било възможно да има хора, които не оставят отпечатък в пясъка? Дори и наум? Тя лежеше до него, това той знае. Само че колко време, това той не знае. Почувства връхчета на коси в лицето, дълги тъмни коси, които го гъделичкаха.

Отвори очи. Тя се беше навела над него. Отгоре трябва да е изглеждало все едно го целува. Тя постави ръце на лицето му, нейните постоянно студени ръце. „Бонака.“ Думата му се беше набила. Море в покой.



Той е един от последните, които влизат в зоната за наблюдаващите. Охрана му дава слушалки и му посочва едно от малкото свободни места. Сяда на третия ред до една група младежи, за които приема, че вероятно са студенти, понеже всеки от тях държи пред себе си бележник.

Чува една тиха смесица от гласове, която прониква от многото слушалки. През бронираното стъкло вижда съдебната зала. Трима съдии в черни тоги, пред тях един ред от протоколиращи, в дясно обвинителите, в ляво множество защитници, които седят като защитен насип пред обвиняемия. Обвиняемият носи бяла риза, тъмен костюм, вратовръзка. Има гъста, черна коса, нещо необичайно за мъж на неговата възраст; той е на шейсет години, има високо чело и фин, тънък нос, който почти придава на лицето му нещо нежно. До него стоят двама мъже в синя униформа, които го пазят и биват сменяни на редовни интервали.

Председателят на съдийския състав, един възрастен, слаб мъж с бяла коса, предоставя на мистър Блум, обвинителя, на когото остават три часа време до обедната пауза, да повдигне обвинението. Представителният мъж, чиито широки рамена се отбелязват под черната му тога, се изправя, хвърля поглед на обвиняемия и започва. В началото той бива на няколко пъти прекъсван от преводачите, които го молят, да се приближи до микрофона.



От своето място в зоната за наблюдаващите той вижда мистър Блум през повечето време отзад.

„Ще познаете болката, ако погледнете в очите ѝ, а в лицето белезите, които е оставил през онази нощ огънят. Едва ще чувате гласа ѝ и няма да разберете всичко, ще се питате, дали тази жена казва истината, понеже тази истина Ви кара да се усъмните в своята представа за човешкост. Тя ще опита да разкаже за онази нощ, за непроизносимото престъпление, което тя единствена е надживяла. Мисля за всеки от Вас е ясно, каква смелост показва тази жена, какво мъчение ще има да устои, да говори тук, пред очите на всички Ви и в присъствието на мъжа, който тя преди е срещнала един единствен път: в онази нощ, в която семейството ѝ, Хасановичови, изгаря.“

Обвиняемият е свалил след няколко минути своите слушалки и инспектира ноктите на ръцете си, под ред, започвайки с малкия пръст на лявата ръка. После той си потрива ръцете и внезапно засича, като че от един момент до друг той ще да е осъзнал, колко цинично трябва да въздейства този жест тук на това място.

Вижда го зад стъклото да седи на своя стол, не може да откъсне погледа си от него и едновременни му се иска да би могъл да го мрази, както би могъл да направи това всеки друг, който не чувства така близко името на обвиняемия. Усеща дъха между устните и върха на езика си, оформящ беззвучно буквите на неговото име: Златко Шимич. Уплашен се оглежда, но младата жена до него е със слушалки на главата и не му обръща внимание.

„Този човек се е представил за сътрудник от Червения Кръст, показал е документ на семейството и го е отвел в къщата, в която по-късно то бива подпалено. Четиридесет и двама близки на жената, която стои тук пред вас, са умрели в огъня, нейните родители, нейните баба и дядо, нейните лели и чичовци, нейните братовчедки и братовчеди, нейните три сестри и нейният брат на два дни. Мъжът им е казал, че са на сигурно в къщата и че на сутринта щели да дойдат автобусите, които да ги изведели от града. Това е било всичко, което са искали Хасановичовите, надалеч от града, в който са живели през целия си живот и от който най-накрая са ги прогонили собствените им съседи. Те са били последните мюсюлмани в селото, когато са се решили да изоставят къщите си. На 14 юни 1992 те са пресекли стария мост на Вишеград в търсене на Червения Кръст. Голямата трагедия около това семейство започва, когато при търсенето са се натъкнали на този човек, който пред всички нас се представи като Златко Шимич и се смята за невиновен с оглед на обвинението. Той ще твърди, че по това време е бил на лечение в болницата на Вишеград, неговите защитници ще представят като доказателствен материал копие от протокола за приемане, което по необходимост допуска само едно заключение: Той или тя не казва истината, той или тя лъже съда, и от Вас зависи да повярвате на него или на нея. Дайте си сметка, какво означава за тази жена да свидетелства тук днес, да преживее още веднъж онази нощ, в която тя е трябвало да гледа как в огъня умират нейните близки; дайте си сметка, какво рискува тя с пътуването си дотук до трибунала, погледнете в очите ѝ и ще разберете, че тази жена не би могла да лъже.“

Казва се, че очите били огледало на душата. Той се пита, дали някога я е поглеждал истински. Дали в очите, които толкова обича, той би могъл да види нещо различно, лъжа може би или сянка на живот, който тя крие от него във всекидневието. Шимич беше твърде далеч встрани, за да може да го погледне в очите. Той се пита, дали, ако би застанал пред него, изобщо би се осмелил да го погледне в очите.

„Този човек сигурно не е най-низкият сред обвиняемите на този трибунал, той не е някой, който е убивал със собствените си ръце, той също така не е онзи, който е подхвърлил клечката кибрит. Неговото престъпление е започнало, когато той е предложил помощта си на тези отчаяни хора, завел ги е до къщата, която вече е била подготвена със запалителни вещества, и им е казал, че на следващата сутрин автобусите ще ги очакват. Този мъж ги е затворил в къщата, и е останал, когато са дошли двама души, двама мъже, които той добре е познавал. Те са отнели на Хасановичови техните пари, техните часовници, техните бижута, те са накарали всеки от тях да се съблече и след това единият от двамата мъже е подхвърлил клечката кибрит. Къщата веднага е обхваната от пламъци. Те са затворили вратата и са чакали пред сградата докато след два часа са затихнали и последните викове. Погледнете го, този мъж, който предумишлено е повел четиридесет и двама души, повечето от които жени и деца, към смъртта и на когото това очевидно не е било достатъчно. На следващата сутрин той е докарал свине и е направил кочина от къщата. Тъкмо свине!“

През повечето време седи почти неподвижно, поглед наведен към записките си. Той изнася обвинението в един изненадващо спокоен тон, без усърдие, дори местата, които биха могли да подведат към това.

„Вие вероятно бихте могли да си представите, колко трудно ще бъде за тази млада жена да даде показания тук като свидетелка. Спомените за онази нощ ще я измъчват завинаги, но е нещо различно да имаш образите в главата, от това да трябва да намираш думи за тези образи. Мислете за това, когато тя ще бъде призована като свидетелка и ще заеме място тук в тази зала пред всички Вас. И мислете за това: Тя е била на четиринадесет, когато онази нощ ѝ е отнела всичките хора, които тя е обичала.“

От време на време Златко Шимич седи с наклонен стол, облегнат с гръб към стената. Веднъж вади гребен от вътрешния джоб на сакото си и си поправя пътя на косата, понякога си играе с края на вратовръзката, увива я около пръстите си и отново приглажда плата. Когато зарейва погледа си из залата, той не поглежда към никого, като че отказва да приеме, че тук има хора, които го съдят и други, отделени със стъкло, които ги наблюдават при това.

Адвокатите му си водят записки, предават си взаимно бележки. Съдиите седят в столовете си, един с лакти на облегалките, главата опряна на ръката.

Той снема слушалките и слуша приглушената смесица от многото други. Оглежда се. Почти всички зрители следят процеса, внимателно, фиксирано. Една възрастна жена се разплаква. Избърсва си очите с носна кърпичка. Той мисли за това, колко много по-лесно би било за него, ако тя беше плакала и му беше дала възможност да изсуши сълзите ѝ. Би я притиснал към себе си или с показалец би задържал и избърсал сълзите. Колко много му се иска това в този момент! Защо само не е тук тя до него? Защо само не биха могли те да бъдат тук заедно?

Младата жена до него вече е изписала много страници в своя бележник. Той наблюдава тясната ѝ китка, която лежи върху малката писалищна повърхност, играта на фините кости, която се очертава през бледото опако на дланта ѝ.

През стъклото той вижда, как мистър Блум прави движение по посока на обвиняемия, едно движение, което беззвучно изглежда като приканващ жест.

Как може Шимич да си седи така невъзмутимо там?

Една жена, която дотогава не му е направила впечатление, започва да кълне. Разпоредителят, който през цялото време е стоял зад редовете от седящи, се приближава до нея и ѝ прави знак да бъде тиха. Жената снема своите слушалки. „Той е свиня“, казва тя на английски, „разбирате ли?“ – „Моля“, казва разпоредителят. „В противен случай ще трябва да напуснете залата.“ Той посочва с една ръка към вратата. Някои се обръщат към нея и я поглеждат отчасти презрително, отчасти съчувствено. Жената вдишва дълбоко и отново поставя слушалките.

Отново поглежда към ръката на жената до себе си, към механичната игра на костите. Този изглед го успокоява. Пред очите му е картината на чукчетата на клавир, беззвучно удрящи по струните. После и той също отново си поставя слушалките.

Съдиите замолват обвинителя за име на къщата, в която се е състояло престъплението, защото са се объркали. Имало още една къща, в която са изгорели други хора, също на улица Пионирска. Те питат за номера на къщата. Къщата, за която става дума, няма номер, така за съжаление е в тази част на света. Мистър Блум предлага да я обозначава като къщата на Мемич, защото била собственост на Мемич, но на съдиите не се харесва, да се помнят имена било твърде трудно. Те се договарят да я наричат къщата при потока. После председателят обявява обедната почивка.

Те трябва да напуснат зоната за наблюдаващи и да слязат долу във фоайето. При напускането на залата го заговаря разпоредителят. Трябвало да става прав, казва той, когато съдиите се изправят. Валидно е за всички, и за зрителите. Той казва: „Това е въпрос на респект.“ Не знае какво да каже. Кима и напуска, без да се обърне повторно, залата.

Два етажа по-надолу, във фоайето, малкото кресла са вече заети. Той отива до автомата за вода, пълни си чаша и излиза навън. Заваляло е сняг, над къщите се стели зимна сивота. Единственият е, който стои навън.

Шимич са го извели от съдебната зала, той е видял, понеже беше последният, който напусна зоната за наблюдаващите. Остана седнал на стола си и се загледа, как защитниците събличаха черните си тоги, как един от тях си попиваше с кърпа потта от челото, друг вадеше от куфара си сандвич. Зад гърба им Шимич беше изведен от двамата телохранителя. Когато за един кратък момент изглеждаше, че Шимич се приближаваше към него, защото пътят му водеше в посока на зоната за наблюдаващите, той поиска да се присвие и да се скрие зад облегалката на предния стол.



Вчера вечер беше пристигнал в Хага, след почти осемчасово пътуване с влак. Беше седял до прозореца, книгата и списанията, които беше купил за пътуването, беше прелистил като отсъстващ малко след Хановер и после ги беше поставил на седалката до себе си. През останалото време беше гледал навън, равна земя, няколко голи дървета, кафяви синори, между браздите се беше насъбрал сняг, който изглеждаше като че е хванал коричка. Надлъж и нашир ни една къща, нито дори и селскостопански двор. Една улица, няколко полски пътя и над всички тях гъсталак от сиви, тежки облаци. По време на пътуването преваляваше от време на време.

Той беше си намерил хотел край морето. Поиска стая с изглед към морето. Когато жената попита, колко би искал да остане, той не знаеше какво трябва да отговори. „Не зная“, каза той, „четири нощи, пет нощи, може би повече.“

По някое време влакът беше спрял. Причината беше субективна грешка в управлението на релсите, както казаха по високоговорителя. Зад него един мъж се беше възмутил. Имало достатъчно възможности да се убиеш и у дома. Никой не му противоречи.

В продължение на един час бяха задържани, приковани в този празен ландшафт. Когато най-сетне влакът се беше привел в движение, от паметта му беше изчезнал дори и самоубиецът. Просто бяха оставили мъртвите зад себе си. Ана това не го можеше. Това отведнъж му се беше прояснило. Четиридесет и двама мъртви, четиридесет и две мъчителни смърти. И един мъж, който си приглажда вратовръзката. Той беше очаквал един по-различен мъж, един съкрушен мъж с тъжни очи, бледа кожа и хлътнали бузи.

Щеше му се да узнае, дали това беше и образът, който Ана също би желала за този мъж. Но те повече не бяха разговаряли помежду си, повече не се бяха видели. Той не знаеше, дали това беше краят или не. Не знаеше, какво беше, защо не беше успяла да му разкаже по-рано. Защо не му се беше доверила? Понякога не знаеше, защо изобщо тя му го беше разказала.







Забележка: Преводът е направен по Nicol Ljubic, Meeresstille, Roman, © Hoffmann und Campe, Roman 2010, S. 11-19, въз основа на пробата за четене на сайта на издателството от Антония Колева.






  
Още сведения

публикувано на сряда, септември 08 @ 14:35:08 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
| От немски | проза |

993 прочита

Още в тази връзка
· пробата за четене на сайта на издателството
· Никол Любич


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 3


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из „Море в покой“" | | 1 коментар

Коментари за Никол Любич, Из „Море в покой“ (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на сряда, септември 08 @ 23:11:01 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Никол Любич, Из „Море в покой“ ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.15 Секунди