литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Владимир Сабоурин
Мариане Грубер, авторката на Към замъка




сякаш същевременно няма нищо по-безсмислено, нищо по-отчаяно от тази свобода, това очакване, тази неприкосновеност.
Франц Кафка Замъкът


Аржентинският писател Хорхе Луис Борхес си представя въображаем автор, към чиито творби се числи романът Дон Кихот. Авторът се казва Пиер Менар и произведението му ред по ред, дума по дума, буква по буква, препинателен знак по препинателен знак съвпада с романа на Сервантес. Заглавието на есето на Борхес гласи „Пиер Менар, авторът на Дон Кихот”. Парадоксът на Борхес би могъл да изплува в съзнанието на читателя, който разгърне българския превод на романа на австрийската писателка Мариане Грубер Към замъка (2004). Още първото изречение на романа звучи магически познато от някъде: „Когато К. се събуди, беше ранен предобед.” Ако претърсим литературните масиви за подобни повествователни начала, един от възможните списъци с попадения би бил следният:

„Когато Грегор Замза една сутрин се събуди след неспокойни сънища, той откри, че в леглото си бе превърнат в огромно насекомо.”

„Някой сигурно бе наклеветил Йозеф К., защото без да бе извършил нещо лошо, една сутрин той бе арестуван.”

„Когато К. пристигна, беше късна вечер.”

Така започват текстове на Франц Кафка: новелата Превращението и романите Процесът и Замъкът. Мариане Грубер ще използва в началото на своя роман мотиви и дословни цитати от тези три емблематични творби на Кафка. Героят на Грубер се събужда в нещо като пашкул на насекомо. „Опита да се изправи, но кожите и завивките, смесени с кал и сняг, слепнали и сковани от нощния мраз, го обгръщаха като броня и не му позволяваха никакво движение. […] Той присви крака в кожите, за да ги отмахне с колене, зарита с пети по земята и с ритмични движения на тялото заблъска бронята, която го стягаше и пречеше на всяко движение.” Този пашкул е същевременно и затвор, в който героят е скован под любопитните погледи на обкръжаващите, чиято последна мисъл е да му помогнат. Изходната ситуация на Процесът е комбинирана с цитат от последното изречение на романа: „Като куче!” каза той, сякаш срамът щеше да го надживее.” (Процесът) А ето как звучи това във втория параграф на Към замъкът: „Като куче”, помисли си той, учуден, че бе паднал толкова ниско и съвсем без срам, открито бе показал пред всички своето злощастие.” Кучето и срамът са на Кафка.

Романът на Мариане Грубер обаче не се задоволява с изтъкаването на мрежа от междутекстови връзки към трезво-магическия свят на Франц Кафка. Търпеливият читател постепенно започва да си дава сметка, че идентифицирането и проследяването на линковете, водещи към хипертекста Кафка, е по-скоро напразно усилие на интерпретацията. За феновете на големия Франц това ще е и напразно усилие на любовта, доколкото Грубер е по-скоро просвещенски строга и сдържана спрямо спекулативно-казуистичната му магия. Привидната пустота (scheinbare Leere) там горе е разомагьосана до степен на действително опразване. Предизвестеното разочарование в тази посока на четене – предизвестено в основата си от квазитеологическия статут на текстовете на Кафка – тепърва разкрива възможността да се запитаме защо Мариане Грубер изгражда романа си върху сюжета и персонажната схема на Замъкът на Кафка.

В тези уводни бележки към българското издание на романа ще скицирам един прочит на Към замъка, който изхожда от допускането, че Грубер използва Замъкът като митологичен разказ в рамките на психотерапевтична процедура. Митът за земемера К., който пристига в безименно село и се стреми да получи достъп до мистериозен замък, който с всяка стъпка към него все повече се отдалечава, е преразказан в терапевтичния ключ на забравата и припомнянето: когато един ранен предобед К. се събужда в нещо като трансформационен пашкул, той е забравил всичко (или почти всичко – интересно е да се проследи какво не е забравил), случило се с него в романа на Кафка. Сюжетът на Към замъка представлява припомнящо обхождане на местата и ситуациите, през които преминава К. в Замъкът. „Учителят приведе горната част на тялото си напред и сега седеше тук, както селяните често правят след завършване на полската работа, опрял лакти върху коленете си. Той дълго бил размишлявал в каква последователност трябва да повторят всички известни престои на К. и дали действително е необходимо селяните постоянно да участват. Все пак вали сняг. От друга страна, би трябвало селото да може да свидетелства.” Не е изключено тук „учителят” да е австрийският психотерапевт Виктор Франкл, при когото Грубер учи медицина и психология. Ироничният момент в проекта на учителя от Към замъка би могъл да се съотнесе с разработения от Франкл психотерапевтичен метод на „парадоксалната интенция” (Paradoxe Intention), при който пациентът чрез самодистанциране и самоиронизиране извървява под ръководството на терапевта пътя към онова, от което се страхува. Селяните са статисти в психодрама при лоши метеорологични условия – митологичния сняг, обгръщащ света на Замъкът. Груберовият К. е подложен сякаш и на друг ключов психотерапевтичен метод на Франкл, наречен „дерефлексия” (Dereflexion), който го освобождава от безкрайните рефлексивни вериги, чието проследяване безкрайно удължава пътя към замъка.

Силата на Груберовия К. е в неспособността му да си спомни какво се е случило на К. в Замъкът. Забравата, твърди Ницше в За ползата и вредата на историята за живота, е активна способност. В този смисъл К. от Към замъка е във висша степен способен да не си спомня, забравянето му е сложна аскетично-стоическа “практика на себе си” (М. Фуко). Забравянето се оказва работа, която Груберовият К. извършва върху паметта на К. от Замъкът. Забравянето съответно не е неспособност да се помни, а активна способност да се забравя. Забравянето е това, което парадоксално се нагърбва с работата по синтеза на дееспособния субект, като проблематиката на паметта се изпълва с нетривиални етически импликации. “Прошката е аналог на забравянето” (Бойко Пенчев). Това, което свързва забравянето и помненето, е атрофиращият в модерността опит, който според класическата дефиниция на Адорно в Minima Moralia представлява “жизненото времетраене между целебното забравяне и целебното припомняне”.

Така неспособността за забравяне се превръща в субектен аналог на модернисткия темпоралния модел на разрива, докато осигуряващата субектния синтез забрава се оказва способна да конструира един К., който е в състояние да стигне до замъка. Тези обрати в сюжетното разгръщане на проблематиката на забравата, иманентни сякаш на самата темпорална структура на “практиките на забравянето”, се разполагат от двете страни на едно антиномично респ. амбивалентно отношение към паметта, характерно за естетическата модерност и изострено по-късно от постмодернистките “практики на себе си”. Знанието за непоносимостта на помненето се реализира повествователно по начин, при който амбивалентността на паметта първоначално херметично-пашкулно претърпява трансформации, вътрешни на героя на Кафка, след което постепенно бива трансгресивно преодолявана до финала на Към замъка, дописващ липсващия финал на Замъкът. Упоритата неспособност на К. да си спомни – упоритата му способност да забрави – принуждава единия от безлично-близначните „помощници” от Замъкът да признае провала на активното мероприятие по включването на К. в колективната памет на селото. „Няма значи общ спомен”, каза Артур. „Не”, каза К. Артур беше приковал поглед в него. „Не можем ли да погребем нашия спор?” „Той е погребан.” И понеже Артур продължаваше да го гледа втренчено, К. повтори: „Той е погребан, да вървим.” След признаването, че няма общ спомен, включващ К. и селото, остава само сбогуването с Фрида – и К. тръгва към замъка.

Забравата на К. в Към замъка най-ясно проличава в две липси спрямо Замъкът на Кафка: отсъства комизмът на еврейската теология (В. Бенямин), от една страна, и няма и следа от промискуитетната еротика, омесваща в бирени изпарения селото и замъка, от друга. С оглед на тези две междутекстови празноти Мариане Грубер най-отчетливо пише своята история за Замъка. Това е в основата си една просвещенска история, нейната изстрадана умъдреност е, че с пристигането на деятелния автономен субект обитателите на Замъка го напускат, трябва да го напуснат. Същото трябва да направят и селяните, напускащи селото в подножието, оставени от К. буквално без замък. От празнотата горе К. наблюдава следната картина. „Там имаше някакво движение. Хора, малки колкото точки, които се движеха с резки крачки, сякаш теглени на конци, шейни и коли с ритли се бяха наредели една след друга. И селяните напускаха страната.” Погледът на автономния субект, стигнал до празнотата там горе, не е сляп за последиците на откритата от него горе празнота: хората долу са математически точки на приложение на сили, динамиката на движенията им е кукловодна или съставна от векторите на приложените сили. Тъжна е тази провлачваща се редица от шейни и коли с ритли в мартенския сняг, нито прелетни птици, нито гурбетчии с надежда за завръщане. Замъкът е окончателно и безвъзвратно опразнен, когато и селяните напускат селото, das Land, казва Мариане Грубер – непреводимата немска сраснатост в една дума на „орна земя”, „суша, континент”, „село, място извън града”, „провинция”. С тази дума се образуват топонимите „светите земи” (das Heilige Land) и „обетованата земя” (das Gelobte Land). Всичко това трябва да бъде напуснато, след като решението на К. да се качи до замъка довежда до неговото опразване.

Тук е моментът да припомним дословно думите на Бенямин: “Ключът към Кафка ще попадне в ръцете на онзи, който успее да извлече комичните страни на еврейската теология.” Историята за Замъка на Мариане Грубер е просвещенски сериозна. Терапията го изисква. Дори храмовите проститутки стискат кълки и придърпват надолу необичайно дългите си вълнени поли. „Но, Йозеф”, каза Фрида и седна на ръба на леглото. „За теб всичко се превръща в присмех.” Тя погледна ръцете си, краката, накрая и леглото. И тогава притисна краката си плътно един до друг и изтегли края на полата надолу чак до кокалчетата.” Жестът на Фрида е толкова важен, че се повтаря. По-рано тя вече е направила подобно телодвижение: „Тя промени позата, в която седеше, напрегнато търсейки положение, което би ѝ позволило по-дълго да остане в същата поза, протегна краката си, така че стърчаха само кокалчетата и обутите в чорапи стъпала.” Само кокалчетата между ръба на полата и ръба на чорапите. Нещо повече ще има едва в мига на тръгването, когато тя приповдига полата си, за да може да тича. „Тогава Фрида събра полите си и се затича по хълма, докато изчезна от погледа му.” Тази гледка е чиста и светла като детска рисунка на ландшафта в мига преди изхода на човека от неговото самопричинено непълнолетие. Фрида тича.

Следват броените страници (11 в немския оригинал от 2004 г., 9 в българския превод от 2010 г.) на извървяването на пътя до замъка – страниците, липсващи в Замъкът. Кафка спира насред изречението. (Българският превод на Замъкът от 1982 г. е направен по изданието на Макс Брод, в което липсват последните два параграфа на ръкописа.) Ето как завършва Замъкът: „Стаята в колибата на Герстекер бе осветена само от огъня в огнището и една угарка от свещ, на чиято светлина в една ниша, прегърбен под издадените там криви греди на покрива, някой четеше книга. Бе майката на Герстекер. Тя подаде на К. треперлива ръка и го накара да седне до себе си, говореше с труд, трудно ѝ се разбираше, ала това, което каза”. Финал няма, стъпките в снега са засипани от неспирния сняг, всяка следа е заличена в абсолютната белота на празната страница.

Във финала на Към замъка също вали сняг. Над влезлия в замъка, напуснат от обитателите при пристигането му, се сипе сняг. „Сега тишината бе почти съвършена. Снегът бе заличил всички знаци, ставаше по-гъст и се стелеше навред, докато вече нищо не можеше да се чуе, само собственото дихание на К. и туптенето на кръвта.” Над влезлия в своето самопричинено пълнолетие К. се стеле абсолютният мит на Замъкът, снегът. Както в абсолютната чернота на Космоса, така и в абсолютната белота на снега от пълнолетния субект остава само шума на диханието, шума на кръвта. Тази абсолютна белота може само да бъде повторена, цитирана отново, наново. Тук, в абсолютната белота на финалната празнота Към замъкът трябва да повтори Замъкът. „На К. му се стори, че всичко бе съвършено ново и готово да му се отдаде, сякаш земята (das Land) и мълчанието очакваха той да ги завладее и да бъдат обозначени с неговия знак, сега, когато бе встъпил в това господство, бе си го извоювал с борба, както едва ли някой друг би могъл, и никой не би дръзнал да го прогони; обаче – това убеждение бе също толкова силно – сякаш същевременно нямаше нищо по-безсмислено, по-напразно от това притежание и като че ли с влизането във владение, със своето господство, със своята победа той е загубил всичко, сега вече безвъзвратно.” Това е единственото от текста на Замъкът, което К. от Към замъка си спомня ясно и отчетливо – ред по ред, дума по дума, буква по буква, интервал по интервал: „И когато, привършил работата си в обора, кочияшът прекоси двора с бавната си, клатушкаща се походка, затвори голямата порта, после се върна, като правеше всичко съвсем бавно, взрян единствено в собствената си диря в снега, когато след това се затвори в обора, а електрическата светлина угасна навсякъде – нима имаше на кого да свети? – и само горе, на дървената веранда остана светла пролука, която задържаше за малко блуждаещия поглед, тогава К. му се стори, че вече са прекъснати всякакви връзки с него, че е по-свободен от когато и да било и може да си чака на иначе забраненото за него място колкото си ще, че си е извоювал свобода, каквато едва ли някой друг би могъл да си извоюва, и че никой не бива да го докосва или пъди, не бива дори да го заговаря; ала в същото време му се струваше – и това убеждение бе най-малкото също толкова силно, – че няма нищо по-безсмислено, нищо по-отчаяно от тази свобода, това очакване, тази неприкосновеност.”

Този сняг, тази незабравимост.





Забележка: Текстът представлява предговор към предстоящия да излезе български превод на Ins Schloss (2004). Публикува се с любезното съгласие на Издателство „ПИК”, В. Търново.






  
Още сведения

публикувано на петък, септември 24 @ 20:15:02 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
| * | литературна критика |

1438 прочита

Още в тази връзка
· Владимир Сабоурин


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 1


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Мариане Грубер, авторката на Към замъка" | | 1 коментар

Коментари за Владимир Сабоурин, Мариане Грубер, авторката на Към замъка (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на петък, септември 24 @ 20:19:48 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Владимир Сабоурин, Мариане Грубер, авторката на Към замъка ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.15 Секунди