литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Иван Радоев
Моцарт в хладилника




УБИЙТЕ ЗМИЯТА!


Ето я! Ето я! Ето я! Ето я!
Удряйте! Удряйте! Удряйте! Удряйте!
С камъни, дървета, мотики, бутилки, хладилници,
прахосмукачки, карбуратори, компютри, радиатори.

Бягай, миличка светлина!
Бягай, миличка струя!
Бягай, мълнийо моя!

На земята лежи размазан слънчев лъч.
Каменоделецът ще отгледа сирачета.

Аз търся поетическо убежище.

1989










ПРИТЧА ЗА НАГРАДАТА НА ПОЕТА


Пред очите ми често минават
пет женски образа.
Пред очите ми често минават
пет сестри на баща ми.
Всяка от тях месеше хляб
най-малко за двадесет души.

Метяха двора.
Краката им имаха
сини подути вени.

Те са мъртви вече и петте.
По-късно видях морето.
Но сините им вени все така са пред очите ми –
толкова синьо не бях виждал,
мислех си:
Още една капчица,
и ще станат червени.

Те премитаха двора
от таласъми и гущери,
оставяйки на бялата стена
плетеницата на своите красиви вени,
които след това се разпълзяваха върху стрехата
и слънцето лудо
скачаше в гроздето.

После изсипваха
по една престилка ябълки във двора.
Толкова червени ябълки,
че едва се удържаха
да не станат на сини.

Синьо, червено, синьо, червено...
През чистия двор
тогава потичаха трите реки –
синя, червена и… златна.

От червената се раждаха кончета,
от синята – прасенца,
от златната… нямах представа.
И чаках заплеснат
докато баба ми бавно запали кандилото
и ми зашлеви една щедра плесница,
срещу безсъница.










ЗДРАВЕЙ, ДИЛЕТАНТЕ!


Дали светът се свива или разширява,
това е, всъщност, все едно и също.
Ако си вътре във балона, сигурно ще ти се стори,
че той, надувайки се, все таки се разширява.
Ако си вън, най-вероятно ще помислиш,
че тъкмо твойто пространство се свива.

Къде е балонът?
Какво е човекът?
Дали и други не надуват своите балони?

Здравей, Иване!
На теб, дилетанта, днес се усмихна неясното бъдеще
Хайде, лягай,
че утре прогресът ще дойде!...










МОЦАРТ В ХЛАДИЛНИКА



Тия жилищни блокове, пълни с гъдулки и чанове,
с медни джезвета, сахати и всякакви гордости –
ние замръкване във тях като пътници
в беден етнографски музей.

Всъщност, не, не сме пътници,
ние сме ранобудните селяни:
утре сутрин ще станем по изгрев,
и ще запалим нашите граждански навици.

Ще опушим помещенията срещу змии и гущери,
ще завържем бельо по балконите срещу уроки,
ще пием еспресо от италианската мишка,
ще слушаме Ниагарския водопад в тоалетната.

А след това, поради липса на Марат,
ще заколим прасето във банята.
Ще минем, боси, с нож в ръка по килима,
проснат във хола с цялата си персийщина,
ще сложим Моцарт във хладилника,
ще пуснем телевизора,
и докато бършем кръвта в „как дьо рожа”,
Уланова ще ни изиграе едно дивертименто.

Дали няма тук някой да каже:
Този поет се подиграва с нацията!...
С коя нация?...

Напротив! Напротив!...
Аз дори възхвалявам това откъсване от люлката,
това плуване насън във вакуума на нощния въздух,
това тъжно сбогуване с Мъглявината на огнището,
подир което ние се отдалечаваме към съзвездие Лира.

Ние идваме от стари, загадъчни звукове,
от времето на големите битки на наште деди
със животните,
загърнати във шуби от далечни зимни спомени,
със облак бяла пара, която издишаме заедно с думите.

Ние скъпо заплащаме това велико преселение,
със седлата на конете си,
с отрязаните плитки на жените си,
с очите на соколите, които носихме доскоро
върху кремъчния гръб на свойте длани.
Със раните от медни сечива,
със белезите, като пчелен восък по лицата си,
и със гробовете на нашите деца –
опиянени, жалки, жадни – за да чуем
добрата дума от устата на общото бъдеще,
което все ни се полага и… отлага.

Оттук нататък ще ходим по вселенски събори,
ще осъждаме ереси, ще имаме писана история
и с конски опашки нощем ще чистим прахта на забравата,
покрила плътно
нашата безсмислена непоправимост.

Това е пътят!
Трябва само да стигнем на всяка цена.
Защото знаем, че цената на баладите е скъпа.










ИЗ ПОЕМАТА „ФЕНИКС”


И тогава видях, да, тогава видях!...

Вместо куршумът чер да рикошира
и прикове в паважа моя стар балтон,
съгледах аз смъртта си да умира
върху ревера черен на Дантон.

„Върху ревера! Върху ревера!...”

Защо, бе, мухльо в тъмното не свърна?...
Сграбчи го това хубаво време и яж.
Додето вдъхновено го повърнеш,
подвързано, в троен тираж.

Защо ти са ласки, мечти и заблуди?...
На нас са ни нужни поети
правилно луди.

Защо ти са смисъл, борба и епоха?
Със тях ли ще спиш? И защо? За какво?
Какъв беше Ботев? Хъш и… пройдоха.
А ти си ни необходимо същество.

Направи тоя смахнат свят собствен дом.
Окъпи се във чужди сълзи.
Човек лети към своя погром.
Към върха се пълзи.

Ако имаш две ризи, не си прави отвод!
Вземи още една от брата си бос!
Поеми храчките на тоя живот!
Нека друг някой бъде Христос.

Вземи от ближния податливата Ева!
Омерзи леглото ѝ утробно.
Обичай себе си, докато тя зачева,
за да ти роди себеподобно.

Умникът пътува, глупакът пристига!
Не кълви трохите като врабче.
Взимай, докато още лампата мига,
или всичко, или нищо, „мойто момче”!...

Ето така, твоето лице сега се усмихва!...
Почерни на публично място един гений.
Това е начин
да преживееш от нравствена лихва,
а той да пререже
своите вени.

Победихме ли? Кого победихме? Доноса?...
Този знак за верност и преданост!...
Запушихме ли на клеветата конуса,
бълващ храчки върху нашата ведомост?...

Или бегло само се обърнахме пътьом
към мястото на вчерашното си падение,
И цял живот ще се навъртаме, като престъпници,
около бившето си местопрестъпление.

И стана чудо! Роди се шепотник!...
С три уши и две уста.
Повихме го в надежди нежно-трепетни
и кръстихме го„син на верността”.

Откъде дойде, ти, верно изчадие?...
Със две потни ръце и слуз вместо кръв.
Какво взе от този живот, какво даде?...
Как не можа да се обесиш
върху пъпната си връв?...

Не, ти не си виновен, ти си законен!...
Повихме те ние във нашия страх.
Кръстихме те пред наште светци и икони
Ти си нашата гордост и… грях!

– Но той осквернява нашите честни редици!... –
изпълзява гласът на критика-шепотник. –
Ние цял живот млатим тия дълги лъжици,
обладани от чувства трепетни.

Нима това е поет? Нима заслужава?...
На нас ни е нужен поет
да ни възвисява!

Кого? Тебе ли?...

– Значи, искаш да те въведа във рая,
да те възнеса според програмата?...
Първо, да те възвисявам аз не желая,
и второ, ебал съм ти мамата!...

– Но той ни псува, велики везире!...
Какво значи това? Все едно!...
– Ами ти от псувня щом не разбираш,
от поезия ли ще разбереш, бе, лайно?...

Господи!...
Откъде тази грубост у мене?...
Аз бях нежно момче
от равнината. Обичах.
Моят свят не беше по-голям от заблуда.
Аз мечтаех да купя на своето малко момиче
рокля от криле на пеперуда.

Тези наши момичета!...
Те изплуваха от реките по здрач
като кинопрожекции. Голи!
Ах, мои палеолитни бедра!...
Ах, мои мръсни глаголи!...

Помня нашия край, пълен с евакуирани,
със кафе, грамофони и думи раирани.
Босоноги момчета, от селянки раждани,
бяхме ние ни селяни вече, ни граждани.

Вече не си служехме с народни песни
от времето на Втората световна война.
– Хайде! – казах на очите ѝ тесни.
И роклята ѝ падна по нейна вина.

Намалихме луната. Слезе тих полумрак.
Постлах под тялото ѝ дива мента.
През Балканския полуостров писна някакъв влак,
европейци заминаваха за Ориента.

Светът ни напусна, деликатен и умен!...
Стана безлюдно. Тоест – морално!...
Прост бе сюжета.
Почти без думи.
Почти без метафори.
Документално.

В тази нощ хората не бяха господари
на природата – а нейни ратаи.
Щурците пееха, благославяха земните твари,
а на мен ми се струваше, че пеят бедрата ѝ.

Защо си припомням тези наивни неща
в една, общо-взето, социална поема?...
Историци!
Къде е моето място в света?
Пропилях ли се пътьом?
Поставих ли тема?...

Мен тогава, със своите голи антени,
ме подслушваше самата природа.
Но тя не написа донос срещу мене,
не ме осъди в името на народа.

Природа била несоциална,
нямала морал и не знам какво си.
А ти, паплач служебна и кална,
тая Земя докога
на гърба си ще те носи?...

Ти си мръсничка като бельо,
пипано от ръката на началник.
А на нас свободата ни беше легло.
Непоканени.
Божествени.
И венчални.

И когато вие, всемогъщи, всесветски,
за заслуги се обкичвахте лаври,
аз тогава поставих на гърдите ѝ детски
две сини петънца за храброст:

В името на небето, което е синьо,
в името на синия пламък в огнището,
награждавам те, моя малка княгиньо,
с големия орден
на нищото!...










ФЛЕЙТА


Аз съм мъртъв!
И се чувствам добре.
По-студен съм от бедствие –
от пожар през зимата.
Аз съм вече причината,
а не следствие.

Кондукторе,
ние, мъртвите, сме граждани,
които се возят безплатно –
не вярвай в прераждане!...

Аз съм мъртъв.
И се чувствам добре.
Даже вчера намерих една бедрена кост,
прилична на томахавка.
Тя заемала някога
своя анатомически пост –
но сега, с една малка поправка,
я превърнах на флейта.
Чудни звуци излитат от нея –
кръгли и правилни
като нули!
Не сте ли ги чули?...

Слушайте, живи!
Не вярвайте в рая!
Слушайте, живи –
умряла е тая!

Стане ли дума за рая,
всичките мъртви напушва ги смях.
Тук няма нищо.
Даже няма и страх.










БАЛАДА ЗА КВАРТАЛНИЯ СТАРШИНА


– Но само това ли е видял
той в нашия живот?... –
изпълзява отново гласа
на информатора-шепотник.
– Няма ли поне един човек за пример
в тази наша страна?...

– А, има
/цял един човек за пример/,
кварталният старшина!...

Миналата година
той доведе в участъка
едно… някакво си момче.
/Другите бързо избягаха./
Бяха пребили до смърт
друго момче.
Беше нощ и убиецът тихо изсъска:
– Внимавай!...
Но старшината
не пожела да внимава.
На другия ден
той облече цивилните дрехи.

Жена му – чиста жена,
никоя друга в квартала
не можеше да пере толкова бяло,
излезе на балкончето, приличащо
на нежна пеперуда, след което
отърка се гальовно във перилния прашец.
Тя не простираше,
тя просто се умилкваше в белите дрехи,
упоена и нежна, додето си мислеше
как, най-подир, и на тях ще им дойде редът
за колата
и светът ща стане бял и чист
като изпрана риза.

Старшината облече своя сватбен костюм.
Беше му тесничък,
но все пак, те застанаха пред огледалото
и си направиха сватбена снимка
за спомен.
– Готов съм за погребение!... –
се усмихна старшината.
И жена му нежно го целуна,
и фокусът на живота им
се размести.

Всяко година, всяка нощ оттогава,
/аз се прибирам по съмнало в къщи/
той стои на своето място. И чака.
Там, където някога свали
единствена своя униформа.

Общо взето, кварталът е тих.
Като изключим двама-трима пияници,
които все обсъждат някакво постановление
и ругаят келнера, наричайки го „долен фашист”,
двамата влюбени,
които все търсят
самотната пейка,
актрисата с букетчето цветя, мадам Помпадур,
която идва всяка нощ от Бъкингамския дворец
и понякога, но само понякога,
снизходително го поздравя,
разни други от влак закъснял
или нещо подобно…
Общо взето кварталът е тих.

Само той стои там и чака.
Минават години, хиляди нощни години.
Пада есен. Дъждът иглолистно се вмъква в градинката
и капе с пипетка в яката му.
Някаква сива безлична мъгла
доносничи във пощенска кутия,
пресича го на сняг, след-две три минути
в еднопосочната уличка
зимата се втурва с предимство,
издрънчава в кофата с боклук, и от там
като чер снаряд излита една котка,
биологът унесен
все така рисува свойте корени
върху бялата почва на листа,
онзи от шестия етаж
слуша „Свободна Европа”,
аз – поета – продължавам да пиша тази безкрайна поема,
вятърът удря предварителни плесници
върху разкъсан афиш за естраден концерт,
студено е,
адски студено...

Тай чака!

Старшина, старшина, кого чакаш?...
Няма да се върне момчето,
макар да ви учеха,
че престъпниците винаги се връщат
около мястото
на бившето си престъпление.

Момчето е вече далече,
той стана търговски представител
в една скъпа, далечна страна,
с която не от вчера и от днес
ние развиваме богатите си отношения,
да я наречем за кратко
Лихтенщайн...

…В сепарето мъждука
червената лампичка като семафор.
То е сега заето от момчето,
което от години ти очакваш.
Саксофонистът тъжно е яхнал
своето сребърно пони
и със ситни въздишки на синкопите
отброява работното време.

Ах, гледай, старшина –
не момчето, момичето гледай!...
Наметнато с оранжевата светлина,
то пониква пред теб и разтваря листа
понеже тук е вечна
парникова пролет,
то гальовно отмята
прозрачното нищо от себе си,
на сутиена копчето цъква,
като убита бълха,
пръстите бавно се плъзват по златния мъх,
като ласкаво следват извивките,
рязко и късо движение
срязва бедрото –
колко цип е,
а пък и защо е –
и стъбълцето бавно се извива под лекия вятър,
който иде от чинелите на барабаниста.
Прецизната мека уредба
вече диша с особени намеци
и ето го, със тънката си ципица,
оплетено във мраморни жилки,
по-нежно от звука на прилагателно,
то е обелено, подобно портокал,
който след миг ще се търкулне, за да легне
в скъпата
цена на куверта.

– Дръж, старшина!...

Ето го търговския представител!... –

Старшина, старшина!...
Защо стоиш със тази жп-полушубка,
купена от битпазарската сергия?
Защо мръзнеш под тоя улук?...
Нямаш ли бъбреци?
Утре ще легнеш тежко връз стотинките
на своите деца и те не ще си купят
нито кифла, ни Бриджид Бардо.

Старшина, старшина!...
Бягай си към къщи при жена си!...
Тя е само тридесетгодишна и отдавна чака месеца,
за да стане полусветло и да легнете
в постелята като сред есенно сено.
Обели я с премръзнали пръсти,
тя само ще трепне усмихната,
и с уморени от мрака очи,
ще потънете в мрака на нищото,
където плува светът
от хиляда години.

Не!...
Той стои там и чака!...
Кого очакваш, старшина?...
И да се върне, вече нямаш право,
не си човекът, който...
Всъщност, той зае това!

Но стои там и чака,
пази си мястото, гроба си пази, човекът!...
Като безмълвен прокурор, чиято реч
ще се издигне някой ден във въздуха,
подобно островърха гилотина,
над бъдещето на убийците
и над убийците
на общото ни бъдеще.
Отмъсти, старшина!...

/Но никой
не го забелязва!.../

А ти, правоверни чиновнико, всеки ден ме питаш,
когато ти подавам документа си,
когато ти предлагам ръкописа –
„Кой съм аз?”...

Е, аз съм този,
който забелязва!...










ОЗВЕРЯВАНЕ


Аз съм склонен вече да ме няма.
Да изплюем и последните си думи,
да си подадем оцет, наместо вино,
и векът да измие ръцете си.

Аз съм склонен. Ето я бездната!...
Да свалим лицата свои – безмолитвено,
и с едно остро обръщане, да се погълнем!...

Аз съм склонен на този световен финал.
Но да оставим децата си на хълма.

Все някой трябва да ни прокълне.

1991










СВЪРЗВАНЕ


Не паднах нито в бой,
ни във двубой.
Не стрелях нито в себе си,
ни в друг.
Не прегризах дори вените свои –
какво, тогава, търся още тук?...
Между един вик и една въздишка,
аз просто съобщих своето име.
Изтънява в регистъра моята нишка,
време е, Чудо, вземи ме!...

Тази дълга цигара пред мен докога
ще дими все над моите загуби?...
Време е да опиша една лятна дъга –
към небето – от земната палуба,

за да свържа тоя свят с оня.
Всъщност, кой скъса моята верига.
Не бих желал като железен звън
да се отроня.
На мен един живот не ми стига.

Аз погребах последните дни.
Аз възпявах първите дни.
Сметките, които после дойдоха,
не искам да плащам със тази епоха.
Имам толкова работа,
и макар да ме няма,
пак ще скитам в съня ви, в духа ви ще пея.
Аз съм цвете, поникнало върху камъка,
и усмихнато срещу суховея.

Сбогом!
Бих могъл да пикая на вас,
но ви обичам,
обичам,
обичам!...
Завържете на шиите си моя глас,
Иван Радоев се наричам!

Отивам да си набера свежи лаври,
защото съм дума, която свети.
Сбогом!
Там препускат върху динозаври
дедите ми и развяват комети!...












  
Накратко
Убийте змията!; Притча за наградата на поета; Здравей, дилетанте!; Моцарт в хладилника; Из поемата „Феникс”; Флейта; Балада за кварталния старшина; Озверяване; Свързване

Още сведения

публикувано на неделя, ноември 14 @ 18:06:42 EET изпратено от iivanov

Подведено под:
Антология | * | поезия |

1429 прочита

Още в тази връзка
· Иван Радоев


Най-четеното в блок Антология:
Нощно пътуване


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 3


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Моцарт в хладилника" | | 1 коментар

Коментари за Иван Радоев, Моцарт в хладилника (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на неделя, ноември 14 @ 18:21:08 EET
(Сведения за читател )
Коментари за Иван Радоев, Моцарт в хладилника ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.17 Секунди