литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Волфганг Херндорф
Из „Чик“






1

Най-първо идва миризмата на кръв и кафе. Кафе-машината се намира отсреща на масата, а кръвта е в обувките ми. Ако трябва да бъда честен, не е само кръв. Когато по-старият беше казал „четирнайсет“, се бях напикал в гащите. През цялото време бях седял на табуретката под наклон и не бях помръдвал. Зави ми се свят. Бях се опитвал да изглеждам, както си бях мислил, че вероятно изглежда Чик, когато някой му казва „четирнайсет“, а после се бях напикал в гащите от страх. Майк Клингенберг, героят. Освен това съвсем не знам, защо е това вълнение сега. През цялото време нали беше ясно, че ще свърши така. Чик със сигурност нямаше да се напикае в гащите.

Къде всъщност е Чик? На магистралата все още го бях видял, как беше докуцал на един крак в храстите, но според мен трябва и него да се хванали. На един крак не се стига надалеч. Да питам полицаите не мога естествено. Защото, ако не са го видели, е по-добре, ясно, изобщо да не зачеквам темата. Може би, наистина не са го видели всъщност. А от мен със сигурност нищо няма да узнаят. Могат и да ме изтезават. Въпреки че германската полиция, струва ми се, не бива да изтезава никого. Това може да го правят само по телевизията или в Турция.

Но да седиш подрискан и кървав в участъка на магистралната полиция и да отговаряш на въпроси за родителите също не е най-голямата далавера. Може би изтезанието ще е даже приятно, тогава поне бих имал причина за вълнението си.

Най-добре си затваряй устата, беше казал Чик. И аз точно тъй го виждам. Сега, когато всичко е май все тая. И на мен всичко ми е все тая. Е, почти всичко. Татяна Чосич естествено изобщо не ми е все тая. Въпреки че аз твърде дълго вече не се бях сещал за нея сега. Но като си седя на тази табуретка, а навън просвистява магистралата, а по-старият полицай стои от пет минути до кафе-машината отзад и долива вода и я пак я отлива, натиска копчето и гледа уреда отдолу, когато всеки тъпак може да види, че щекерът на удължаващия кабел не е включен, тогава няма как пак да не се сетя за Татяна. Защото казано по-точно, нямаше да бъда тук, ако я нямаше Татяна. Въпреки че с цялата работа тя няма нищо общо. Не е ли ясно, какви ги приказвам? Да, съжалявам. По-късно ще опитам пак. В цялата история Татяна изобщо не се явява. Най-красивото момиче на света не се явява. През цялото пътуване все си представях, че тя може да ни вижда. Как надничаме горе от житната нива. Как с наръча маркучи стоим върху планината от боклук като последните идиоти... Аз все съм си представял, как Татяна стои зад нас и вижда, каквото виждаме ние, и се радва, както ние се радваме. Но сега съм радостен, че това само съм го си представял.

Полицаят изважда една зелена хартиена носна кърпа от една кутия с кърпички и ми я дава. Какво да я правя? Пода ли да обърша? Той се хваща с два пръста за носа и ме поглежда. А, да. Да си обърша мордата. Обърсвам си мордата, той се усмихва дружелюбно. Това с изтезанието ще трябва да си го изтрия също. Но какво сега да я правя тази носна кърпа? Оглеждам се търсещо по пода. Целият участък е покрит със сив линолеум, съвсем същия като по коридорите на нашия физкултурен салон. Малко така и мирише. Пикня, пот и линолеум. Виждам Волков, учителя ни по физическо, да пружинира по анцуг из коридорите, седемдесет години, оттренирани: Високо сега, момчета! Хоп, хоп! Звукът от неговите мляскащи по пода крачки, далечно кискане от съблекалните на момичетата и погледът на Волков натам. Виждам високите прозорци, скамейките, халките на тавана, на които никога не се е играло. Виждам Натали и Лена и Кимбърли да идват по страничния коридор на салона. И Татяна с нейния зелен анцуг. Виждам размазаното ѝ огледално отражение върху пода на салона, лъскавите панталони, които днес момичетата носят постоянно, горнищата. И че напоследък половината от тях играе физическо с дебели вълнени пуловери, и минимум три все имат бележка от лекаря. Гимназия Хагециус Берлин, осми клас.

„Мислех, че петнайсет?“ казвам аз, а полицаят поклаща глава.

„Нее, четирнайсет. Четирнайсет. Какво стана с кафето, Хорст?“

„Кафето е развалено“, казва Хорст.

Искам да говоря с адвоката си.

Това щеше да е изречението, което навярно трябваше да кажа сега. Това е правилното изречение в правилната ситуация, както всеки знае от телевизията. Но това се изговаря толкова лесно: Искам да говоря с адвоката си. Тия ще си умрат от смях сигурно. Проблемът е: Аз си нямам и представа, какво значи това изречение. Ако кажа, че искам да говоря с адвоката си, а те попитат: „С кого искаш да говориш? С твоя адвокат?“ – какво ще отговарям тогава? Аз в моя живот още не съм виждал нито един адвокат, и също така не знам, за какво ми е някой такъв. Дори не знам, дали защитник е същото като адвокат. Или прокурор. Нещо като съдия, предполагам, само дето стои отстрани до мен и има повече представа от закони отколкото аз. Но повече представа за законите от мен има практически всеки, който се намира в това помещение. Всеки полицай, най-вече. А тях естествено бих могъл да питам. Обаче се хващам на бас, че ако питам по-младия, дали сега може би нямам нужда от адвокат, той ще се обърне към своя колега и ще извика: „Хей, Хорст! Хорщи! Я ела тук! Нашият герой тука иска да знае, дали има нужда от адвокат! Само го погледни! Окървавява целия под, напикава се в гащите като за световно и – иска да говори със своя адвокат!“ Ха-ха-ха. И двамата естествено ще се смеят до пръсване. Струва ми се, че ми е достатъчно зле, няма нужда да се правя и сам за мезе. Каквото станало, станало. Няма какво сега. И адвокатът няма повече какво да промени тук. Понеже, това, че нагазихме лайната, само някой душевно болен може да се опитва да го оспорва. Какво да кажа? Че цялата седмица съм си лежал вкъщи до басейна, питайте чистачката? Че свинските половини са паднали като дъжд от небето? Сега няма много какво да се направи наистина. Мога само да се моля в посока Мека и да си акам в гащите, иначе много опции няма отворени.

По-младият, който всъщност изглежда съвсем симпатично, поклаща глава и казва: „Петнайсет глупости. Четирнайсет. На четирнайсет подлежиш на наказателна отговорност.“

Вероятно трябваше да имам чувство за вина и разкаяние и други такива, но сега, честно казано, не чувствам съвсем нищо. Просто невероятно ми се вие свят. Почесвам се долу по прасеца. Само че там, където преди ми беше прасеца, няма вече нищо. Виолетова ивица слуз остава да лепи по ръката ми. Това не е моята кръв, казах ли го вече преди, когато ме бяха питали. Имаше достатъчно друга слуз нали на пътя, с която можеха да се занимават, и аз наистина мислех, че това не е моята кръв. Но ако това не е моята кръв, то къде тогава е моят прасец, питам се аз?

Запрятам крачола на панталона и поглеждам надолу. После имам точно една секунда, за да се учудя. Ако трябваше да го гледам на филм, със сигурност щеше да ми стане лошо, мисля аз, и сега фактически ми става лошо, в този участък на магистралната полиция, което също си е някак си успокоително. За един кратък момент виждам все още моето огледално отражение върху линолеума да ми идва насреща, а после тряс, и мен ме няма.





2

Лекарят отваря и затваря уста като шаран. Нужни са няколко секунди докато се излезнат думи. Лекарят вика. Защо ли пък вика лекарят сега? Той вика на дребната жена. После се намесва униформеният, синя униформа. Някакъв полицай, който още не познавам. Той смъмря лекаря. Откъде изобщо знам, че това е лекар? Носи бяла престилка. Може значи да е и пекар. Но в джоба на престилката той има метално джобно фенерче и едно за преслушване. За какво му е на пекаря нещото за преслушване, да преслушва хлебчета? Лекар ще да е. И този лекар сега посочва към моята глава и изревава. Аз опипвам насам-натам под завивката на леглото, където са ми краката. Те са голи. Вече не ги чувствам опикани или кървави. Къде ли се намирам?

Лежа по гръб. Горе всичко е жълто. Поглед настрани: големи тъмни прозорци. Другата страна: бяла изкуствена завеса. Болница, бих казал. Това подхожда и на лекаря. И ами да, дребната жена също носи престилка и един блок за записки. А коя болница, може би Шаритé? Нее, нямам идея. В Берлин съм обаче. Да попитам, сещам се аз, но никой не ми обръща внимание. Понеже на полицая не му харесва да бъде навикван от лекаря, и той също му се развиква, обаче след това лекарят се развиква още по-силно – и нá, виж колко интересно, човек разбира чия е думата тук. Думата по-конкретно категорично има лекарят, а не полицаят, а аз веднага съм изтощен и също някак си щастлив и уморен, аз съм някак си отвътре подплатен с щастие и отново заспивам, без да кажа дума. Щастието, както се оказва по-късно, се нарича валиум. Раздава се с големи спринцовки.

Когато се събуждам следващия път всичко е светло. В големия прозорец се намира слънцето. Отдолу на стъпалата ми чоплят. Аха, пак някакъв лекар, този път някакъв друг, и някаква медицинска сестра си има той също при него. Няма полицаи. Само дето лекарят толкова дращи по стъпалата ми, не е приятно. Защо ли дращи той така?

„Той е буден“, забелязва медицинската сестра. Не особено остроумно.

„Ах, аха.“ Лекарят ме поглежда. „Как се чувстваш?“

Аз искам да кажа нещо, но от устата ми излиза само:

„Пффф.“

„Как се чувстваш? Знаеш ли как се казваш?“

„Пффф-ах?“

Що пък за въпрос е това? За сбъркан ли ме смятат? Аз поглеждам лекаря, и той ме поглежда, и после той се навежда над мен и ме осветява в очите с джобното фенерче. Разпит ли е това? Да си признавам името ли, какво ли? Това тук да не е болница за изтезания? И ако да, не може ли тоя за малко да престане да повдига клепачите ми, или най-малкото да се престори, че се интересува от моя отговор? Всъщност аз изобщо не отговарях. Понеже, докато все още размислям, дали трябва да кажа Майк Клингенберг или просто само Майк или Клинге или Атила Хунския цар – това казва баща ми винаги, когато е в стрес, когато през целия ден е чувал само Хиобови вести, тогава той изпива два йегермайстера и са представя по телефона с Атила Хунския цар –, та значи докато още съм в процес на размисъл, дали изобщо трябва да казвам нещо и дали човек не може в края на краищата да си го спести в тази ситуация, лекарят вече приказва нещо си за „четири от това“ и „три от това“, и аз отново заспивам.





3

За болници няма много какво да се говори, но не като там не е хубаво. Винаги ужасно обичам в болница. По цял ден не правиш нищо, а после идват медицинските сестри. Сестрите са всичките много млади и супермили. И те носят тези тънки бели престилки, които аз намирам толкова чудесни, през които винаги се вижда веднага какво бельо са си сложили. Защо намирам това за толкова прекрасно впрочем също не зная. Понеже, ако някой си ходи с една такава престилка по улицата, щеше да ми се стори глупаво. Но в болницата и чудесно. Мое мнение. То е нещо като мафиозките филми, в които гангстерите все се гледат мълчаливо една минута, преди да отговорят. „Хей!“ Една минута мълчание. „Гледай ме в очите!“ Пет минути мълчание. В истинския живот е глупаво. Но когато човек е от мафията, всъщност не е.

Любимата ми медицинска сестра е от Ливан и се казва Хана. Хана има къса черна коса и носи нормално бельо. И това също е чудесно: нормално бельо. Другото бельо изглежда винаги мъничко тъжно. При повечето. Ако нямаш точно фигура като на Меган Фокс, може да изглежда ужасно отчаяно. Не знам. Може и да съм перверзен: Аз съм по нормалното бельо.

Хана всъщност е още само ученичка за сестра, тоест на обучение или нещо такова, и когато идва в моята стая, винаги първо протяга шия иззад ъгъла и после почуква с два пръста на рамката на вратата, това ми се струва много, много учтиво, и тя всеки ден си измисля ново име за мен. Първо се казвах Майк, после Майки, после Майкипайки, тогава вече си помислих: Стар хитрецо. Но това още не беше краят. После се казвах Михаел Шумахер, после Атила Хунския цар, после свинеубиец и най-сетне дори болен зайо. Само заради това най би ми харесало да остана още една година в тази болница.

Хана всеки ден ми сменя превръзката. Това боли доста, и Хана също я боли, както може да се види по лицето ѝ.

„Важното е на теб да ти е приятно“, казва тя винаги, когато е свършила, а аз тогава все казвам, че по-нататък един ден ще се оженя за нея или нещо такова. Но за съжаление тя вече си има приятел. Понякога тя идва и просто така и сяда на леглото ми, понеже аз иначе практически нямам посещения, и наистина хубави са разговорите, които си водим. ние Истински разговори на възрастни. С жени като Хана е винаги непонятно много по-лесно да си говориш, отколкото с момичетата на моята възраст. Ако някой може да ми обясни, защо това е така, може между впрочем направо да ми се обади, аз наистина не мога да си го обясня.





4

Лекарят е по-малко занимателен. „Това е само парче месо“, казва той, „Мускул“, казва той „не е лошо, това се възстановява. Ще остане вероятно малка бразда или белег.“, казва той, „тогава това ще изглежда секси“, и това той го казва всеки ден. Всеки ден той разглежда превръзката и разправя съвсем същото, че ще остане белег, че това не е лошо, че това после ще изглежда, като че съм бил на война. „Като че на война си бил, младежо, жените си падат по това“, казва той, и трябва явно да е някак си дълбокомислено, но аз не я разбирам дълбоката мисъл, и тогава той ми намигва, и най-често аз му намигам на свой ред, въпреки че не я разбирам тая. В края на краищата човекът ми беше помогнал, тъй че и аз му помагам.

По-късно нашите разговори задобряват, преди всичко, защото стават по-сериозни. По-точно казано, само един разговор е всъщност. Когато отново мога да куцукам, той ме вика в неговата стоя, в която по-изключение има само едно бюро и няма нито един медицински уред, и тогава ние си седим насреща като шефове на фирми, които връзват поредната сделка. На масата има един човешки торс от пластмаса, от който могат да се вадят органите. Дебелото черво изглежда като мозък, а от стомаха се лющи боята.

„Трябва да поговоря с теб“, казва лекарят, и това, ясно, е най-тъпото начало на разговор, което знам. И после аз чакам той да започне говоренето, но за съжаление част от това начало е, че първо се каза, трябва да поговоря с теб, и после на първо време не се говори. И тъй лекарят ме фиксира с поглед, после свежда очи и отгръща една зелена папка с механизъм. Или не го отгръща, а го отваря, както си го представям, че разрязва коремната стена на някой пациент. Много съобразително, много сложно, много сериозно. Човекът е хирург. Честито.

Онова, което идва след това, е по-малко интересно. Общо взето той иска само да разбере, откъде ми е раната на главата, отпред в дясно. Също и откъде са другите рани – от магистралата, както казах вече, окей, това вече го знаел –, но раната на главата, тогава паднах от стола, в участъка на магистралната полиция.

Лекарят допира ръце при върховете на пръстите. Да, тъй щяло да бъде отразено и в заключението: паднал от стола. В полицейския участък.

Той кима. Да.

Аз кимам също.

„Тук сме си между нас си“, казва той след известно време.

„Ясно ми е“, казвам аз като последния глупчо и намигам първо на лекаря и после за по-сигурно и още веднъж на пластмасовия торс.

„Тук може да говориш за всичко. Аз съм твоят лекар, и това означава в този случай, че имам задължение да спазвам за лекарска тайна.“

„Да, добре“, казвам аз. Нещо подобно той вече ми беше намекнал преди няколко дни, сега го разбрах. Човекът има задължение да пази тайна, и той очаква сега да му разкажа нещо, за да може да го пази в тайна. Но какво? Колко хиперготино е да се напикаеш в панталоните?

„И съвсем не е единствено начинът на действие. Това е нарушение на задължението за наблюдение. Не е трябвало да се осланят на твоите твърдения, разбираш ли? Трябвало е да погледнат и най-вече веднага да извикат лекар. Знаеш ли колко критично беше? А ти казваш, че си паднал от стола.“

„Да.“

„То и тук вътре пише така. Но ние, лекарите, сме недоверчиви хора. Имам пред вид, искали са нещо от тебе те. Като лекуващ лекар...“

Да, да. Небеса. Дълг да пази тайна. Ясно бе. Но какво иска да узнае той сега? Как се пада от стола? Странично надолу и после пльос? Първо той клати дълго главата, после прави едно минимално движение с ръката – и едва тогава ми става ясно, накъде бие той. Боже мой, някой ми седи на проводниците. Все така пикливо не загрявам. Защо не говори в прав текст?

„Нее, нее!“ викам и махам с ръце из въздуха наоколо, като че искам да прогоня огромни ята мухи. „Всичко коректно! Седях върху стола и си повдигнах крачола на панталона, и после видях това и после световъртеж и бум. Без чуждо въздействие.“ Хубаво словосъчетание. Знам го от местопрестъплението.

„Значи със сигурност?“

„Със сигурност. Да. А полицаите абсолютно симпатични. Получих дори вода и носна кърпа. Само дето световъртежа и после странично надолу.“ Изправям се пред бюрото и актьорски свръхталантливо полупадам два пъти на дясно.

„Добре.“ Казва лекарят бавно.

Той надрасква нещо на един лист.

„Исках да знам. Въпреки това безотговорно. Загуба на кръв... за малко наистина... а и не изглежда така.“

Той затваря зелената папка и дълго ме гледа. „А аз наистина не знам, може би и изобщо не ме засяга – но това би ми било интересно все пак сега. Не си длъжен да отговаряш, ако ти е неприятно. Но – какво искахте всъщност? Или накъде?“

„Нямам представа.“

„Както казах, не си длъжен да казваш. Питам само защото ми е интересно.“

„Ще Ви кажа. Но ако Ви кажа, няма да повярвате. Струва ми се.“

„На теб всичко ти вярвам.“ Той се засмива дружелюбно. Дружески.

„Глупаво е.“

„Какво е глупаво, де?“

„Това е ... ами да. Ние всъщност бяхме тръгнали за Влашко. Видяхте ли, струва Ви се глупаво.“

„Не ми се струва глупаво, само не разбрах. За къде?“

„За Влашко.“

„Къде ще да е това?“ Той ме поглежда заинтересовано, и аз усещам, че се изчервявам. Не го задълбаваме повече. За край си подаваме ръка като възрастни хора, и аз съм някак си радостен, че нямаше нужда да пренапрягам неговото задължение да пази тайна.









  
Още сведения

публикувано на сряда, март 02 @ 17:03:13 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
| От немски | проза |

1507 прочита

Още в тази връзка
· Волфганг Херндорф


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 2


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из „Чик“ " | | 2 коментара

Коментари за Волфганг Херндорф, Из „Чик“ (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на сряда, март 02 @ 17:11:06 EET
(Сведения за читател )
Коментари за Волфганг Херндорф, Из „Чик“ ето този линк.




Коментари за Клеменс Зец, Из „Млечно стъкло“ (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на четвъртък, март 03 @ 22:42:12 EET
(Сведения за читател )
Коментари за Клеменс Зец, Из „Млечно стъкло“ ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.15 Секунди