литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Ана Катарина Фрьолих
Из „Kream Korner“






Познавах семейство Бил от детството си, познавах двамата им сина, от времето, в което те носеха онези малки пред-тюрбани, които седяха на главите им като кълбета вълна. Докато тогава чичо ми пътуваше по своя работа за Афганистан, Бангладеш или Западна Бенгалия, леля ми и аз заминавахме в парк Джим Корбет на сафари, за риба по обитавани от крокодили реки, на езда на слонове и на наблюдение на птици. Пътуваше се с цялата прислуга, пътуваше се с множество автомобили, пътуваше се с провизии и шумни клаксони по шосетата. През спуснатите прозорци съзирах пъстро изрисувани конски впрягове, черни биволи в езерца, виждах брахмани на път с кравата си. Камбанен гонг от храмове, мирис на пшеница, синап и сусам, мирис на козина, тиня и каменен прах, на плодове и жасмин идваше през отворените прозорци, през които търговски гласове натрапчиво хвалеха стоките си, през които при всяко спиране нещо се протягаше, някоя отворена за милостиня ръка, някоя малка, мръсна детска ръка, някоя твърда женска ръка, някоя табличка пълна с бяло цвекло, някой портокал или главата на някоя крава.

Отпред, до шофьора, седеше главата на клана на фамилия Бил, старият Радж Нараджан Сингх, със сребърна гривна около китката на лявата ръка, пръстен с корали на кутрето, на стъпалата английски обувки, по тялото английска конфекция. Огромен и строен, той стоеше изправен със своя тюрбан до волана, като че язди на гърба на някой слон, погледът насочен неотклонно напред. Лов на тигри, лов на лъвове, за това живееше той, и естествено заради парите. »They say, money is the root of evil, well, so let me be the root of evil«, беше неизменният девиз на неговия живот. Към тази сентенция той се беше придържал ден и нощ, в този дух бяха възпитани и неговия син и неговите внуци.

За просяците не беше безопасно да дишат в близост до мистър Радж Нараджан Сингх. Покажеше ли се някой от тях в прозореца, той добиваше израза на тигър, един израз, който всички сикхи умеят да влагат в очите си със завидна завършеност. Еднокракият закуцаше под такъв един поглед, бързо колкото можеше, надалеч, безкракият на дъската си на колела се изсулваше между автомобили, впрягове и крави, прояденият от проказака покриваше лика си с своите юмруци-чуканчета, а красивият травестит скръстваше изпълнен с подигравка двете ръце над фалшивата си женска глава.

На мистър Радж Нараджан Сингх и на всичките му наследници богатството се изписваше особено добре по лицето, добре, та чак да се уплашиш. Негласно мъжете Бил вероятно мислеха за себе си, че са тигри, мъже с тигрови сърца, тигри на парите, и това убеждение, че си непобедим, съставяше забележителното, господарско ловно очарование, което се криеше в техните палати и градини, разположени в Пунджаб и Утар Прадеш, в техните планински хижи в Симла, където над камините висяха леопардови кожи, където ти се зъбят от препарирани лъвски глави, където ти святка стъклени тигрови очи, където зад витрини стояха на показ пушки и пистолети и сякаш в един и същ дъх ги презираш и обичаш фамилията Бил за това съмнително лесничейско очарование.

Моят чичо и моята леля не пропускаха случай да винят безмерната Readers Digest-глупост на фамилията Бил, необузданата експлоатация на техните слуги, полски и фабрични работници, тяхната надхвърляща смехотворността им изкусност в конверсацията. Още нощем в леглото те се смееха на фамилията Бил, насмиваха се все още свободно до момента, в който вече се намираха между тях, но и двамата не искаха да се откажат от благосклонността на Бил. Кланът числеше чичо и леля към своите family members, едно означение, което естествено ласкаеше лорд и лейди Лесли. На мен като дете Бил не можеха да ми се видят нито глупави, нито експлоататорски. Жените и мъжете от цялата фамилия бяха предмет на моята любов и удивление. Колко леко ми се струваше общуването с тях! Жените с техните копринени сарита имаха нещо от суфле и ветрогон у себе си, те се обливаха в блясъка на своите диаманти, смарагди, рубини, перли и аметисти. Всичките те обичаха да се смеят. Грижи, притеснения, болка, страх, това бяха думи, които никога не се явяваха сред тях. Смъртта беше отхвърлен феномен, смутител на покоя, за който не можеше да се намери място нито в голф-клуба, нито в приемната на студиото за красота, нито на някое lady party. Бяха хора, които с будещо недоумение достойнство пропускаха да видят смъртта, дори с необичайно самочувствие я изключваха от живота. А какъв живот беше това! Живот положен върху възглавници, върху възглавници на дивана, възглавници на креслото, възглавници на седлото, възглавници в автомобила и възглавници в леглото. Решеше ли старата мисис Радж Нараджан Сингх да се отправи от своя дом към дома на своята снаха, се изкарваше колата, слагаше се малка табуретка за удобно качване пред вратата на колата на задната седалка и старата дама се откарваше пред намиращото се само на три къщи по-надолу имение. Краката си Бил подлагаха на натоварване единствено за една малка спортна програма, когато кланът целият, след вечерното редовно гледане по телевизията на Семейство Симпсън, се явяваше в една от фамилните градини и навърташе двадесет кръга пеша. През прътовете на оградата някой просяк или някой амбулантен продавач на цигари би могъл да види около тридесет потропващи нагоре и надолу сикхи с техните жени, под чиито сарита се подаваха бели ададиски – защото за вечерните кръгчета цялата рода се преобличаше, обуваше бели спортни обувки, сваляше тюрбаните и слагаше бейзболни шапки, докато слугите с гарафи с вода и водни чаши се разполагаха в тъмнината на дърветата. Че у чичо ми и у леля ми при една подобна гледка се надигаха понятни съмнения, е съвсем разбираемо. Аз за сметка на това бях убеден, че бих могъл да се устроя по най-чудесен начин в един подобен живот, какъвто водеха семейство Бил.

Мисис Моина Сингх Бил беше спътницата в живота на мистър Марипал Сингх Бил и дъщеря на водача на племето Радж Нараджат Сингх. С нейните черни дълги коси, нейните детински гледащи жирафски очи и нейната стройност тя изглеждаше до своя мъж като анаконда до някой слон, ако и да трябва да призная, че ако някога е възможно да има шик на слон, мистър Бил би го олицетворявал. Лицето на мисис Моина беше благородно, че да ти се приспи, едно могулско лице. Тя беше родена за гостоприемство, съпружество и майчинство, и когато тя се смееше, превиваше глава над скута, тогава диамантът на нейната дясна ноздра просветваше. Юзансът на всичките Бил да пускат вицове за пари, тя не беше възприела. Тя беше фина, много по-фина от мъжа си. В шкафа ѝ се трупаха шалове от пашминска вълна, подреждаха се на пластове златотканите, със сребърна нишка, ръчно щамповани зимни и летни сарита. Под леглото ѝ имаше извезани с пайети пантофи. Гримовете ѝ бяха от Америка, обувките от Италия. В нейните ковчежета за бижута трябва да беше като в рая. В сравнение с роднините си тя беше малко по-открита и се впускаше в разговори, които засягаха положението в страната ѝ, с повече спокойствие, но и нейните очи ставаха тъмни, щом леля ми започваше да говори за бедността в Индия. За това и фината мисис Бил не искаше да чува. Тя правеше онова, което правеха всичките ѝ роднини от женски пол: При всяко посещение в храма на Гурдвара тя раздаваше няколко рупии.

През май тя с цялата фамилия забягваше в Кения на сафари, в средата на юни ходеха с мъжа ѝ за четирнайсет дни в Лондон, през юли тя пътуваше из Франция, Испания или Италия, август тя прекарваше на хижата си в Симла. Дали рожденият ден на Джнамаштами, Дусзера, Дивали, Гуру Нанак Джаянти, Гуру Гобинд, или Басант Панчами, Холи или Байсакхи, всички празници бяха празнувани, докато годината се затваряше на Коледа с пуйка в голф-клуба. Съвсем рядко имаше вечери, които мисис Бил посрещаше вкъщи. Веднъж обаче останеше ли вкъщи, то тя очакваше при себе си цялата рода и безбройни гости. Тогава къщата отново кънтеше от гласове и звън на чаши. Във вазите имаше тигрови лилии. През зимата сядаха до камината и пиеха Johnny Walker. Че един от нейните постоянни гости, един братовчед, се беше хвърлил от двайстия етаж на един хотел, беше преживяно като изключително смущаващо. Колко неловко беше за всички от семейство Бил, когато буйно окосменият братовчед лежеше на улицата насред града като прегазена, залята с кръв мечка, един от най-богатите от фамилията Бил и на това отгоре ерген, който би представлявал толкова добра партия за някоя от многото си братовчедки. »He was a nasty boy«, каза мисис Бил, »he shouldn't do that.« Що се отнася до този братовчед, то леля ми тогава се беше заела с него и го беше завела при един прочут психиатър, който просто установи, че на един така преследван от богатството си мъж му остава само бягството.



През миналата година по същото време след едно пътуване до Бихар аз прекарах последните три дни от моя престой в Индия у семейство Бил в Лукнов.

Бяха ме разквартирували в едно помещение, което силно напомняше птичи кафез. Разположените под високия таван на стаята решетъчни прозорци се отваряха в клонака на едно дърво бодхи, което гъмжеше под набезите на зелени червеноклюнести папагали, тихо пращеше и пукаше. Песни на листата, плясък на криле, там се разполагаше леглото ми, високо в сянката на короната. От дрешника на мисис Моина се носеше миризма на нафталин.

Когато някога стъпих в това птиче помещение, със сила ме връхлетя чувството, че с всички влакна на сърцето си съм достигнала до целта на моето пътуване. Не при всички пътувания се чувстваш по местата на пристигането в целта, дори най-често сърцето е устремено отново надругаде. Би могло да обезпокои мистър Бил, че се чувствах така добре в неговия дом. Той изненадващо много си беше внушил за фамилната собственост на този разположен в сърцето на града палат. Тъй че аз премълчавах веселието, приповдигнатото настроение, блаженството и насладата, които се бяха надигнали в мен от идването във Волиер. По-умно беше дискретно да се сдържам с такова едно чувство. Но аз бях безпомощна от щастие. Поглъщах на терасата на покрива един след друг сандвич с краставица, докато със залеза на слънцето се надигаше мирис на огън. Аз изяждах смрачаването в този момент, когато по-големият син на мистър Бил Манджитхиа пристъпи към моята маса и ме покани да го придружавам на един концерт на суфи в резиденцията.



Гласовете и звъна на Shye Ben Tzur, на Shujaat Husain Khan, на Shafquat Ali Khan, на Masood Habibi се извиваха в нощния топъл въздух. Слушателите лежаха и седяха върху проснати на тревата бели памучни кърпи, подпираха се на кръгли възглавници, заспиваха, пляскаха с ръце в такт, надигаха се, за да се върнат обратно от един обвит в пушек щанд за супа с книжна чаша пълна със супа Маги, смееха се тихо заедно и дъвчеха пан, който прокапваше като кръв между устните им. От тревите и от гробовете вееше влага. Ехото на гласовете на певците откънтяваше в руините. Високо в небето, в светлините на прожекторите, кръжаха нощни птици. Shafquat Ali Khan държеше червения си инструмент като някакъв сочен плод между ръцете, притискаше го към гърдите си, оставяше го да падне в скута, обвиваше го отново, отърсваше го, като че има още нещо в него, да изтиска още един мъчителен стон от него. Оплаквайки, крещейки, дрезгаво, нашепвайки, пронизвайки той с пеене се издигаше в серафимски висини и се спускаше в дяволски дълбини, от време на време просто тихо и мъдро смейки се, подхвърляйки някоя съблазняваща дума към публиката, кога питвайки придружителите си, кога настоятелно молещ за отговор.

Манджитхиа Сингх Бил седеше до мен. Седеше си той млад в нощта, млад и разглезен до апатия, напълно наситен и в елегантна индиферентност, но на мен той ми беше неизречимо мил в неговата благоволителна преситеност, с уравновесената си неохота относно всичко, което го обгръщаше така звънко и звучно. Луна, гробове и певци го оставяха студен. Той седеше със студенокръвието на риба всред музикалния празник, и аз не можех иначе, освен да го намирам красив. Под мое ръководство, мислех аз, той вероятно би могъл да поеме единствената по рода си възможност да се събуди от арогантната умора. Аз протегнах стъпалата си в червените сандали в близост до него, на които той обърна също толкова малко внимание, колкото на пълнолунието на небето.

Дълго след полунощ аз се промъкнах редом с Манджитхиа покрай вратата на спалнята на стария мистър Бил. Ударите на токовете на нощните пазачи по каменните плочи на двора отекваха в зданието. През вложените между летвите на прозореца мрежи срещу комари лепкаво се точеше сладък цветен аромат. Кучета лаеха. »Манджитхиа!«, извика гласът на бабата в тихите помещения. »Manjithia! Say goodnight to grandma!« Внукът влезе в стаята на баба си с кръстосани зад гърба ръце и насочи за поздрав дясната си ръка към отеклото ѝ стъпало, което тя му протегна насреща изпод края на одеялото. »Did you enjoy the concert?«, попита тя с гущеровия си поглед. »No mosquitos?« »No mosquitos.« »No mosquitos?«, попита тя удивено в отговор. Това беше образецът за разговор в дома на семейство Бил. На втория етаж в леглата си лежаха мистър и мисис Бил, около тях разположени четирите стари хъркащи дакели. И слугата Ягатх спеше, но когато чу стъпките на Манджитхиа, той скочи от съня върху проснатата на настилката на терасата филцова постелка, наложи една вълнена шапка на главата и изтича в кухнята.



Мистър Сингх Бил беше стиснат. Богатството природосъобразно му предоставяше да прави сметки. Той пресмяташе всичко, което можеше да се сметне, смехотворните суми на получените от двамата готвачи сметки при пазаруването (на вестникарска хартия, с молив записани цени на банани и чили), възнагражденията, които се плащат на всичките слуги, цените на бутилките уиски, минималните храмови дарения, цени за самолетни билети, цените на отделните рула тоалетна хартия за гостите, цената на всяка отделна пощенска марка и всяка мухоловка, всичко, всичко до най-малката подробност беше записвано и пресмятано. Отворената през тази нощ от Манджитхиа бутилка червено вино, чието съдържание имаше вкус на изветрял боровинков сок, също щеше му даде материал за сметки на следващата сутрин, но сега бутилката стоеше все още пълна на масата под кръжещия под тавана на стаята вентилатор, който повдигаше краищата на покривката на масата. Цялото помещение беше окрилено. Изправените в чашите хартиени салфетки се развяваха, домакинската книга се разлистваше, вятърът минаваше между страниците на Hindustan Times, един пискюл на завеса удряше в люлеещ се такт по вратата на терасата, а суровата захар от английската захарница на мисис Бил се разсипваше като пясък по покривката. Оттатък прозорците на палата горещината убиваше стотици хора, но това беше оттатък. В дома на фамилията Бил се седеше във вятъра на вентилаторита, под взора на слугата, който стоеше в стара протрита войнишка униформа на края на масата и държеше очите си втренчено насочени в чиниите на младия си господар. »Пани«, нареди Манджитхиа, »пани!«, на което слугата заобиколи масата и наля в чашата на господаря си вода от една гарафа.

Аз знаех, че зад бялата варосана в бяло стена на трапезарията се намираше брачното ложе на семейство Бил, които от незапомнени времена бяха заменили раклите в своите спални с високи железни сейфове, върху които се издигаха кули от куфарчета за документи и по-малки сейфове. Трябваше да се говори шепнешком, за да не пречиш на болната майка, която вече не приличаше на дама от някаква могулска миниатюра, а по-скоро приличаше на Махатма, толкова олисяла и мършава беше станала тя в междувременно, толкова тънко и кръгло стояха едни сребърни очила на нейния нос тип Ганди. Откакто беше болна тя се беше превърнала в една раздразнителна жена. Нощем понякога тя викаше с вкиснат глас своя по-голям син Манджитхиа, за да развърне той своя нощен лагер в краката на брачното ложе, за да наказва с присъствието си мистър Бил, който трябваше да засяга мисис Бил в своето бляскаво здраве. Тя се наслаждаваше на една дотогава непозната ѝ власт, която можеше да се усети в целия дом. И сега също проникваше през стената на спалнята и тираничния покой беше онзи, който ме възбуждаше. Бутилката червено вино беше изпита в най-кратък срок. Изпитах желание, да се изсмея силно в тишината, да работя срещу приглушеността, застиналостта, безграничната умора на всички от фамилията Бил. Беше безотговорно от моя страна, а също и изключително безсмислено да мамя Бил, да въвеждам сина им в заблуждения, но от читателски опит аз знаех, че само който поема в заблуждения, стига до вкуса на живота, и така аз пускам в ход всички мислими похвати, за да пробия граничещата с престъпното отпуснатост на сина. Аз го убеждавах в тази нощ, говорех за книгите, които четях, за картините, които обичах, за музиката, която слушах.

Моят гениален прадядо, който през целия си живот беше писал студии за Лукреций и се беше застрелял на един шкаф, трябва да ми беше оставил в наследство нещо от своя талант. На него трябва да благодаря, когато в общество на лица като въртящи се долапи попадах в махова сила и в сила на натиск, когато ме връхлита дързостта с моето словоопиянително забавление да изкарвам пред очите на хората тяхната собствена неопияненост. Аз съм на мнение, че във всяко отношение си струва да можеш да се забавляваш, но в обществото на фамилията Бил тази задача, която сама си бях поставила, ми се удаваше повече от трудно. Ако те се бояха от нещо като от чумата, то това беше опиянението, екзалтациите, докосващото сънната област.

За мое собствено развеселяване трябва да призная, че синът също притежаваше не една от онзи дарби, които в моите очи правеха определен човек съблазнителен. Тъпота, неблагодарност, бездуховност, безстрастност, флегматичност и надменност бяха заложени в съществото му. Аз също не бях влюбена в него. Той беше само достъпното за ръката тяло, чрез което можех да докосвам, онова, което обичах наистина. С една единствена целувка по устата му може би аз бих попаднала там, където исках да попадна от детството си, в сърцето на тази преследваща ме до самите ми сънища страна. С една единствена целувка аз завладях всичкото онова, в чието владение от край време съм искала да вляза. Една целувка ни въвежда в света на целунатите като посветени. Една целувка е входът в едно чуждо царство и заедно с това и неговото покоряване. И нищо друго нямах аз наум, освен да си присвоя телесно целия палат и неговите обитатели, да проникна във виковете на папагалите, в крясъците на пауните от градинския плет, в мълчаливата гладеща бельото на терасата гладачка, в малките просякинчета, които стояха с отворена ръка пред вратите на дома на Бил, да ги претопя завинаги в паметта си. Толкова по съсипващо беше да не мога да пробудя и искра любопитство у сина, да не мога да го освободя от мрежата на неговата предначертана представа за живота. Той седеше твърдо, толкова твърдо, че неговата непобъркваемост се превърна в остен за моето растящо безпокойство. Започнах да го увещавам, че може би той е един гран по-различен от своите роднини, че може би зад маската на ловец на тигри и погледа на граблива птица притежава по-интересно сърце от другите. И тъй като моите часове в къщата на Бил бяха преброени, тъй като случаят ми се струваше единствен по рода си, аз реших да го, по дяволите излез, привлека към себе си.





• • •

Мистър Марипал Сингх Бил стоеше в червенокопринен халат на терасата на покрива. Пуснатата му коса се развяваше леко на вятъра. Медночервена лента беше вързана през челото му. Беше часът, когато той без тюрбан пушеше първата си сутрешна цигара. Един от законите им забранява на сикхите пушенето. По тази причина той никога не пушеше в къщата, а на терасата, като че този закон се отменяше на свеж въздух. Изглеждаше като нашия избягал от Европа в Азия Дядо Коледа, и така здраво и нежно стоеше на своите къси крака, едно стъпало насочено на запад, едно на изток. Целият късноутринен домашен покой, парата на тъкмо изпития масала чай се издигаше от пуснатата му брада. Запененото яйце седеше в стомаха му, той беше прелистил Tribune, Times of India и Indian Express, беше гледал новините на CNN по телевизията, по време на отделните репортажи беше приклимвал по божествен начин, от телевизионния будоар беше позвънил по телефона на болната си жена в спалнята и беше съобщил за пристигането на лекаря. Кафявите му обли очи гледаха с най-детинското, направо, с кърмаческо задоволство от високото на покрива към града. »Good morning!«, провикна се той, когато аз влязох от моята птича стая. »How did you sleep?«, попита ме той с неподражаема мелодия в гласа, която също носеше в себе си нещо от брадясалата доброта на някакъв Дядо Коледа. Беше глас от голф-клуб. Целунах го по космите на брадата, помежду ни коремът, тъй мек като втасало през нощта квасено тесто.

На Марипал изглежда всяка сутрин се удаваше наново, да отказва достъпа на всяка грижа до своите ритуали на удоволствието. Едва след като бяха приключили всички церемонии по закуската и измиването, едва след като беше изпушил своята Wills Classic Brand на терасата на покрива, той се впускаше в несгодите на живота, относно които никога в живота си не би твърдял, че става дума за несгоди. Всичко, което спадаше под рубриката ядове или грижи, той наричаше business или office. Будещо загриженост беше здравословното състояние на жена му, беше обстоятелството, че неговият по-малък син Говинд носеше дълга коса и беше избрал професията на фотограф вместо, като Манджитхиа, тази на управителя на състоянието. Да, мистър Бил притежаваше офис някъде в града, където неговият шофьор го откарваше за час или два, но този офис се разполагаше така нереално в някаква толкова нереална част на града, че аз понякога приемах, че офисът изобщо го няма и мистър Бил нарежда в този отрязък време да го карат по уличите на Лукнов. Не можех да си го представя в нито един офис на света, и все пак той твърдеше, че »неговата фирма« произвежда софтуер. Тази фирма, той бил създал на този свят собственолично, за да си придаде сам на себе си вид на зает мъж.

Мистър Бил беше толкова бездънно състоятелен, че единствената му работа трябваше да бъде управлението на неговото богатство. Тази работа обаче той отдавна беше сложил в ръцете на своя по-голям син Манджитхиа, който също така твърдеше за себе си в единадесет часа сутринта, че отива на работа, когато се отправяше в разположения на една-две преки по-нататък празен палат, там се установяваше в една тъмна, кънтяща от птичи гласове зала пред арена от осемнадесет компютъра и следеше на екраните курсовете на акциите по света.

Ясно е от само себе си, че моят пръв интерес сутринта беше посветен на здравословното състояние на мисис Моина. »Oh, she's fine. She's right now having her papaya and waiting for the doctor. He's the best doctor in town! He says she will be alright in two months. God is great in this moment.« Как звучеше това успокоително. Бог се държеше великолепно с фамилията Бил. Настоящето състояние на нещата изглеждаше превъзходно на мистър Бил: »It's a lovely day today! Nice and cool.«

Трийсет и осем градуса пропита от висока влажност горещина измерваше термометърът на сянка. Пристъпих към леглото на мисис Моина, която лежеше пред мен безжизнена като стар кучешки кокал. Тя следеше на екрана на телевизора през кръглите си очила един тенис-мач. Резенът папая седеше недокоснат на една чиния. Там, където някога беше проблясвал диамантът на носа, можеше да се види само една продълговата тъмна дупка. Перуката ѝ висеше на стойката на леглото. Една прислужница седеше на ръба на леглото и масажираше тънките ѝ дълги фаланги на пръстите на краката. Неочаквано тя изглеждаше чудно мъдра, ако и това впечатление да беше отслабено от гледането на тенис-мача. »A werry interesting match«, поздрави ме тя след една година, в която не се бяхме срещали и болестта беше сложила край на нейното празнуващо живуркане. Поех нейната гореща, чуплива ръка, чиито накити бяха бадемообразните, карминовочервено лакирани нокти. Изгризани. Отваряше ли се сега пролуката към онзи регион, който се криеше зад физиономията на клубното членство на всички от семейство Бил? »Как сте?«, питах аз в напрегната надежда тя да се разкрие »Thank you, fine. The doctor says I have to eat papaya but I can't stand them. Have you had your morning bath? It's a lovely day today. Nice and cool!«

Тя повика по мобилния си слугата, за да изнесе в коридора букета рози, който аз малко преди това ѝ бях предала чрез нейната прислужница. »I can't stand the smell of flowers.« По конзолите на коридора стояха ухаещи букети цветя, цъфтяха си както винаги на всички празненства, вечери и коктейли, без мисис Моина да можеше да им се радва. Всекидневно ѝ се носеха цветя, без никой от изпращачите на цветя да беше дошъл до мисълта, че мисис Сингх Бил не искаше нито да ги мирише, нито да ги гледа, сега, когато нейните празненства бяха изпразнувани. Засрамих се от моя подарък и реших да ѝ донеса една книга от града, стиховете на певеца баул Лалон Факир.

»Fresh like a rose, isn't she?«, попита мистър Бил, когато аз излязох от спалнята. Една досадна, не подлежаща на сдържане сълза се търкулна с отблъскваща автономност по гърба на носа ми. »For money changing go to Thomas Cook! And see you for lunch. I'll leave for office now«, извика той след мен.



Дългата маса в трапезарията, която беше служила в хиляди нощи като маса за бюфет, беше сложена за двама души. Една кръгла мрежа против комари лежеше като предпазен похлупак върху моята чаша за вода. От вторите прибори заключих, че някой от синовете трябваше да закусва.

»Good morning, mam. Tea? Pineapple juice?«

»Ms Moina is not feeling well«, казах аз, за да чуя поне дума страх от слугата Ягат, който седеше върху плоските си стъпала до мен и ме гледаше в неописуемо тъжния си кучешки поглед.

»Ms Moina werrrry bad. Ms Moina heaven.«

Дясното крило на вратата на трапезарията се разтвори. От затъмнената си стая като пияна мадона пристъпи по-младият син Бил. Мирис на никотин се просмукваше от дългата до талията му спускаща се като кожени ресни около торса му коса. В кафявите му силно светещи очи се криеше още люлеещо се опиянението на нощта. Той се задържа за няколко секунди на вратата в несвяст, преди да се осмели на стъпка в светлината на деня. Дълга беше не само косата, дълги бяха краката, ръцете, пръстите, дълги бяха гърбът и шията. Стъпалата му гледаха изпод подгъва на един японски халат.

Разголената му красота предизвикваше в мен един определен свян. Личеше му, че на събуждане той беше имал най-приятните спомени за самия себе си, спомени за своята нощ в Tony's Bar, личеше, че на разположение му стояха мъже и жени, че целият свят му беше в услуга. Суетността му беше отнела всеки срам. На стената на стаята му висеше негова фотография, на която той гол, хермафродитски и с развята коса тичаше към едно езеро от глетчер. На двадесет и пет години Говинд Сингх Бил имаше своя собствена прислуга, която работеше за него, втурваха се вместо него, когато той поискаше цигари, когато той поискаше паста за зъби или чадър. Той обичаше да ги изпраща по задачи, нали още сега се движеше като световноизвестен фотограф из къщата на своите родители и сядаше по турски в церемониален маниер на стола при масата за хранене. Малко царство беше съоръжено единствено за него върху една малка табличка: там имаше чаша портокалов сок, купичка с корнфлейкс, кана пълна с мляко, един затоплян от плетена шапка чайник, панер с препечен тост и една паничка пълна с пъстри хапчета.

Неговият дядо и неговият баща по времето на своя живот бяха работили върху това да направят от себе си англичани. Не им се беше удало да се справят с индиеца в себе си, но по-малкият син на Марипал принадлежеше към поколение, което по един странен заобиколен път през Америка беше открило индиеца в себе си.

Технически висококвалифицираните фотографии на Говинд, снимки на тропически цветя, хищници и морски плажове, неговите снимки на голи, оваляни в пепел садху, които той с безсрамна настойчивост побутваше по тялото, неговият обектив, жадно насочен към артистично тренираните гениталии на сектанти, свидетелстваха за една нова, непозната за дядото и за бащата, самоувереност на страната му. Онова, за което са се срамували бащите, това филмираше синът.

Когато вечер на терасата седяха гости, Говидн се мотаеше със своя лаптоп из обществото, пускаше машината на лунна светлина и въртеше филмите си за садху, със звука на собствения си, долитащ от апарата глас. През това време бащата наливаше на гостите уиски в чашите, мяташе ледени кубчета отгоре и наблюдаваше гордо и безпомощно своя син, който пушеше опиум със садху, правеше упражнения йога, връщаше се в къщи в ранни зори от нощни екскурзии и заспиваше в своето детско легло, чиито завивки всяка вечер биваха отгръщани за него от един слуга.

Говинд имаше обноските на царица. Той не се нуждаеше нито от тюрбан, нито от копринен халат, за да подчертава повелителското. По разкъсани, висящи свободно около талията джинси, сандали Reebok и разгърдена памучна риза той се тътреше царствено из къщата.

На своя Harley Davidson той със спуснати коси кръстосваше страната от север на юг. Излагаше се на опасности. Маларията можеше да го настигне, можеше да го ограбят, да го пребият до смърт, да го изнасилят и измамят. Но имаше нещо, което го пазеше. Садху, прокажените, жените от Андаман, племенните жители, безкастовите, всички онези, които той приближаваше със своята дигитална камера, при вида му биваха обхващани от страхопочитание. Догаждаха се по вида му за неговия произход и му служеха, като не се изплъзваха от безсрамния му поглед. А дори и наистина да го беше сполетяло нещо – едно обаждане в дома на бащата би било достатъчно, за да се приведат в действие слугите му с шофьора и да вземат малкия от най-гъстата джунгла или от ледения планински връх.

Този красив наглец сега се прозяваше. Прозявката беше много популярна във фамилията Бил. Всеки от тях си се прозяваше често и по свой собствен начин. Говинд отваряше устата, протягаше ръцете нависоко и изпъваше дългия си торс като камшик над облегалката на стола докато върховете на косите му докосваха мраморните плочки на пода. Той се прозя почти в гимнастическо упражнение, докато се изправяше обратно от позиция лък, ми хвърли един въпросителен, чувствен поглед и извика »fish food!«.

На пазар за храна за риба щях да го придружа. Исках да знам, как се ходи до него, как се ходи до неговата дълга хвърляща сянка женска фигура, и колкото кратък беше походът ми редом до него, толкова странни чувства предизвика той в мен. За разлика от остатъка от фамилията Говидн беше слаб. Със своята стройност той се издигаше висок като къща над всичките си тлъсти и лениви роднини. От тясното му, лешниково на цвят лице с меките пълни устни се излъчваше такова високомерие, че беше трудно да не му предскажеш нещастно бъдеще. Онзи, който беше толкова красив, толкова дългокос и толкова самовластен, той хвърляше сянка върху всички, а в тази сянка за дебелия и дребния беше особено несигурно. Тъкмо бях прочела при Роберт Влазер следното изречение »Всички ние сме дотолкова бедни хора, доколкото всички нас може нещо да ни сполети.« На това сполитане от нещо разчитаме всички ние, когато имаме работа с някой наистина красив човек, защото нищо не ни кара да успяваме повече от красотата. И тъй аз вървях до Говинд с безвкусната мисъл за възможното нещастие, което внезапно можеше да го сполети, защото красотата отключва само два порива у хората: любов и завист. Фридрих Втори Пруски един ден си бъбрел с Д’Аламбер когато в залата влязъл чуднокрасив лакей. Д’Аламбер бил много удивен от красотата на младия мъж и погледнал царя питащо, на което той пояснил: »Той наистина е най-красивият мъж в държавата ми, известно време беше мой кочияш, и аз съм силно изкушен да го пратя като вестоносец в Петерсбург.«

Може би най-големият грях на един красив човек е неговата гордост. Но не е ли тъкмо гордостта сама по себе си нещо красиво? Не позволява ли тъкмо гордостта редки прозрения у човека? Дали мистър Бил би се осмелил да се надигне от масата и в продължение на малкото крачки към своята тъмна стая да пусне халата си да се свлече в ход от раменете му и да го остави като парцал на пода? Виждах как Говинд седи в полутъмното на ръба на леглото, главата сведена над скута, и прокарваше отново и отново гребен през косата си. После той изсвири през прозореца. Викове се дочуха от двора. Теренната му кола за три минути застана пред входа на къщата. Слуги и пазачи на вратите бяха приведени в движение: по-малкият син на господаря на дома можеше да поеме пътя си!

»We take the gipsy«, обяви той. Джипси беше неговия джип, с който той пътуваше по улиците на града като през пустинни дюни. До тази открита кола, зад чието кормило Говинд седеше като цар Рам на своя трон, просяците можеха да се доближават. Той не се укриваше зад тъмни стъкла, както мъжете от неговото семейство, когато караха по улиците на Лукнов. Също така не прогонваше просяците със своята покрита с пръстени ръка. Оставяше се да го оглеждат, се впускаше на светофарите в разговори с тях, както някоя елегантна жена се впускаше в разговор с портиера на хотела, от чисто желание да го хвърли в смирено почтително мечтание и да го накара да осъзнае по магически начин, че му е отказано щастието да бъде някога и гран повече от слуга в нейния живот. По начало почти всяко действие на човек е едно повече или по-малко субтилно действие на отмъщение, но колко хубаво е, когато тези отмъстителни действия излизат на на светло така жестоко открито и с такова актьорско величие като при младия Говинд, който правеше единственото, което не беше уязвяващо нито него, нито просяците: Той ги оставяше да се дивят, оставяше просяците за миг да стъпят в неговия живот, позволяваше им едно докосване, което свързваше тях и него за този единствен момент. Дали предпочитах неговата суета или затворената недостъпност на неговия баща, който прогонваше просяци, садху и аутсайдери от друг вид с тигров поглед? В определен смисъл синът благодареше по свой начин на просяците, хромите и уличните акробати за това ,че той можеше така господарски, така чудесно самоуверено да кара и да върви по улиците, защото единствено на тях той дължеше своя горд вид, само на тях, които му позволяваха да се явява така надменно и изправено.

Изглежда никакви съмнения не да смущаваха дневната му програма, която спокойно си се плъзгаше до настъпването на нощта, до мига, в който той добиваше от своя живот истинската наслада, насладата от своето битие, от своята красивост, от смирението на другите посредством неговата собствена гордост. Той изглежда живееше лишен от разкаяние и срам, лишен от вина. Не мога да кажа, че от сърце се стремях към такова едно състояние, по-скоро ме потискаше, и все пак бих искала да бъда увлечена в неговите дълги нощи, които си представях вулгарни и тържествени. Ако имаше миризма, то порокът вероятно би миришел на онези кратко разцъфващи тропици, малко на кръв, мед и пещера, но може би и на детство. Приемам, че най-голямата магия на порока се крие в неговата противоположност, в болезненото копнение за пречистване, за разкаяние и изкупление. Но у Говинд се виждаше, че той беше неспособен за велики дела на порока, като и за велики дела на добродетелта, той беше никой, който се отдаваше без задръжки на порока. Той го практикуваше по благовъзпитан начин, все едно в настроението за голф-клуб, в което се намираше цялото семейство, откакто на индийците след оттеглянето на британците е бил разрешен достъпът до английските клубове. Но имаше нещо, което хвърляше на бунището моите представи за нощния живот на Говинд, и това беше едно определено рицарство, което той притежаваше. Обикновено рицарското ни се струва комично, старомодно и изостанало, но когато човек го срещне, то и днес упражнява все още своята магия, а трябва да призная на всичките Бил, на дебелите, на уморените, на отпуснатите, на младите и старите Бил, че те притежаваха трогателно очарователно рицарство, което пращаше всички представи за морално падение в смехотворното.









  
Още сведения

публикувано на петък, март 04 @ 13:11:55 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
| От немски | проза |

1086 прочита

Още в тази връзка
· Ана Катарина Фрьолих


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 3


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из „Kream Korner“" | | 1 коментар

Коментари за Анна Катарина Фрьолих, Из „Kream Korner“ (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на петък, март 04 @ 13:19:17 EET
(Сведения за читател )
Коментари за Анна Катарина Фрьолих, Из „Kream KornerИз“ ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.15 Секунди