литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Константин Стоенеску
Скуката като метафизичен изблик и афоризмопадение




Въведение

Макар че привидно не се подчинява на никакъв канон за поставяне в текста на дадено философски понятие или идея и дори отрича предположението, че в текстовете му интерпретативно трябва да откриваме концептуална тъкан, Емил Чоран неизбежно се подчинява на няколко философски мотиви и теми. Такава е всъщност логичната съдба на всяко повсеместно отрицание, в смисъл, че самото то не е цялостно или завършено, защото не трябва да отрича себе си, за да се утвърди. При това положение в самото избягване на понятието в крайна сметка откриваме една концептуализация. Без да теоретизира, напротив, като се оставя да го води красотата на стила и с помощта на езиковите ресурси изгражда една символно взаимодействие, Чоран е повече тезист, отколкото теоретик. Затова всеки поне малко запознат с творчеството му читател открива с лекота определени константи, може би дори идентификационни маркери за същността на автора, израз на възприемането и подредбата на личните преживявания в интроспективния хоризонт на съзнанието. В настоящето есе изказвам становището, че една от константите в преживяванията, които Чоран описва, е състоянието на отегчение. Така както други философи превръщат атараксията, безпокойството или нещастното съзнание обяснителни и обосноваващи понятия, Емил Чоран придава на скуката сходна философска роля. Вярно е, че го прави много по-дискретно и много по-слабо по отношение на авторитета на дадена мисъл, почти сякаш отрича подобно концептуално изглаждане, но в крайна сметка няма какво друго да стори, при положение, че все пак има нещо, което да сподели с другите посредством общуване. При Чоран скуката е понятие, което изваждаме наяве посредством обикновено прибягване до една концептуална археология, която дори не предполага впускане в дълбоките пластове, а просто едно обикновено отразяване.

Преди да предложа една лежерна реконструкция на начина, по който състоянието на отегчение действа като метафизичен филтър в творбите на Чоран, чувствам необходимостта от едно пропедевтично заредено предупреждение. Въпреки че скуката и отегчението, подобно на огорчението или отчаянието са свързани с отрицателните аспекти на личността, липса или отсъствие, Чоран се опитва да достигне един максимален праг на чувствителност, който не може да се прескочи без разтваряне в нищото. Сякаш Чоран рязко ни тласка към една голяма опасност, но не за да ни унищожи, а за негово и наше спасение. Може би най-успешно тази рецепта се прилага от самия него в дискурса за самоубийството, разбрано като терапия, тоест като сигурен начин да се избавиш от ужаса от дадена идея. Тази агресия спрямо читателя има за цел да му предложи шанс за познание: Не е достатъчно да пишеш за дадено състояние, трябва да го преживееш и предадеш. Самият Чоран разкрива тази своя стратегия „Когато пиша книга, идеята ми е да пробудя някого, да го бичувам. Тъй като книгите, които съм написал, да породени от неразположенията, да не кажа страданията ми, те непременно трябва по някакъв начин да предадат това и на читателя.“ [1]





Скуката като метафизичен изблик

Силата и автентичността на една метафизика, според Чоран, стоят не в обосноваващата сила на някои изконни принципи, а в способността да се превърнат в метафизика някои значими преживявания. Метафизичният изблик се корени в предизвикателството спрямо средния път и се ражда от непрестанното предизвикване и преодоляване на границата на благоразумието, схващано като зона на спокойствие и равновесие. Това преодоляване не е само теоретично (трансцендентно или трансцендентално, херменевтично завършено, интуитивно или разкриващо), а се нуждае от екзистанциална подкрепа. И изглежда, че румънският философ е готов да преобърне традиционното вярване, според което рационалността е царският път към метафизиката и търси изход от крайностите: „Метафизическите изблици са присъщи на монасите, развратниците и клошарите.“ [2] В този смисъл, „болестите имат философска мисия на този свят.“ [3]

В един разговор Чоран признава, че преживяването на скуката е оставило решителен отпечатък върху него: „Животът ми бе доминиран от преживяването на скуката. Познавам това чувство още от детинство. Не става въпрос за скуката, която може да се пребори с помощта на забавления, разговори и наслади, а за една бих казал фундаментална досада, която се състои в следното: повече или по-малко ненадейно, у дома или на гости или пред най-прекрасния пейзаж, всичко се изпразва от съдържание и смисъл. Чувстваш празнина в себе си и извън теб. Цялата Вселена е засегната от усещането за недействителност. В този миг всичко престава да ни интересува, нищо не заслужава привързаност. Скуката е главозамайване, но спокойно, монотонно замайване. Тя е откровение за световното безсмислие, отведено до потрес или до върховна проницателност убеждение за факта, че не можеш, че не бива да правиш нищо нито на тоя, нито на оня свят, че не съществува свят, който да ни допада и задоволява. Благодарение на този опит – не постоянен, а възвратно, тъй като скуката идва на пристъпи, но трае по-дълго от треска, – не успях да направя нищо сериозно в живота си. Ако трябва да съм честен, живях наситено, без обаче да мога да се впиша в битието. Маргиналността ми е не случайна, а същностна. Ако се отегчаваше, Бог щеше да продължи да бъде Бог, но един маргинализиран Бог. Но да оставим Бога намира. Винаги съм мечтал да бъда безполезен и неизползваем. Е добре, именно благодарение на скуката сбъднах мечтата си. Тук се налага едно уточнение: преживяването, което описах току що, не е непременно депремиращо, защото често установявам, че е последвано от екзалтираност, която превръща празнината в пожар, в един желан ад...“ [4]

Накратко, житейският опит на Чоран се концентрира в признаването на едно значимо преживяване със страдалческо естество: „Винаги съм страдал от фундаментална досада.“ [5] И няма как да бъде другаде при положение, че според Чоран самият живот има отрицателен характер. Скуката е израз на екзистенциална негативност, която е в реда на нещата, така че едно отрицателно преживяване, каквото е скуката, придава автентичност на живота и осигурява, без да гарантира, шансове за метафизичен възход. В рамките на една философия на човешкото битие, без да се доближаваме или да навлизаме в екзистенциализма, твърдим, че животът води до негативизъм и преживявания с такова естество. Както са казали и други, „Всичко е нищо.“

Източникът на скуката е свързан с нашата триединна същност. Троични по природа каквито сме, единение от Дух, Душа и Тяло, сме обречени да изпаднем в крайностите, които ни дебнат в случай, че се отклоним от сигурния път на умереността. Ако Духът може да се затвори в една Идентичност и противоречие, а Тялото може да бъде изтерзано от Леност и изчерпано от Френетичност, Душата е тази, която прогонва Скуката или се осмелява да изживее Възторг или Екстаз.

Скуката е проблем, свързан с душевното здраве. Източникът ѝ е един до болка познат свят, намиращ се в органично разложение, свят, който иска да умре и който се е отказал от жизнения възторг. Скуката е неизлечимо възстановяване, което следва вътрешно усилие на отказ от Абсолютното. Отегчава се онзи, който не търси. Но защо да търсиш, ако всичко е провал?

Отегчавам се, когато сме преситени от живота, когато животът ни се струва досаден, когато нищо вече не ни стимулира, когато започнем да ставаме безразлични. Отегчените са изгубили вярата си в безсмъртието и превръщат своето отегчение в аргумент срещу вечността.

Субстанцията на скуката е времето, едно разрушено, спряло, замръзнало време. Ако забравиш причината за скуката, нещо, което може да се случи само ако си имал съзнание за тази причина, тя се превръща в състояние само по себе си, което те блокира и преобразява до най-дълбоката ти физиологична същност. Сърцето ти става абстрактно, сърце, неспособно на страсти, което изтласква единствено „заплашвани от плесенясване идеи.“ [6] Когато си отегчен, влизаш единствено в статистиките, броят те просто като индивид от дадено население.

Отегчените народи биват сполетени от същата съдба, излизат от историята, ако някога изобщо са били там. „Един народ започва да упада, когато го наляга скуката.“ [7] Така е паднала Римската Империя. Когато римските граждани започнали да разполагат с прекомерно свободно време, продължителност без съдържание, животът им се преобърнал в нещо друго. Идеите заменили идеалите, развлечението изместило страстта, угощенията изместили пировете, павираните пътища заменили пътеките през крепостта, арените с лъвове и гладиатори заменили обществените площади с оратори, сенатът изместил трагедийния театър. Римската Империя паднала, понеже римляните се отегчавали. „Скуката е по-ефикасна от оръжията и идеологиите“ [8] Римските ветерани от големите войни са ни оставили отломки от отегчение, така че в исторически порядък скуката е легитимна и може да се припознае като традиция, която обяснява част от историята на някои народи.

Нещо повече, съвременната история потвърждава, че скуката е останала неизбежно състояние в различни културни пространства, сред които и румънското. Когато говори за младите румънци, завърнали се след обучението си в чужбина, Чоран описва следната ситуация: „Те се връщаха с дипломите си в страната, където нямаха желание да започнат работа, отегчаваха се, обземаше ги отчаяние. В голямата румънска скука имаше нещо чеховско, но изключително долнокачествено.“ [9] Дори и политическите ексцесии на младите румънски интелектуалци през междувоенния период, като екстремисткия феномен на Желязната гвардия, се обясняват отново въз основа на изпадането в състояние на отегчение. Чоран смята, че за тези младежи от страната Желязната гвардия е „лек срещу скуката“. [10]

Самият Чоран, страдащ от отегчение още от детство, се възползва от метафизичните преимущества на това крайно състояние и търси път към друго съкрушително метафизично състояние, от което се нуждае, за да обоснове желанието си да пише. Ако беше останал само отегчен, без да бъде нищо друго, Чоран не би открил пътя, който свързва преживяното с метафизиката. Скуката остава фундаментът, но не и векторът. Отегченият човек може да продължи да живее, но не намира в себе си творчески заряд. С книгата На върха на отчаянието, Чоран явно открива причината да пише. Дали скуката е преходно състояние към отчаянието? Тези две състояния, макар и различни в своята същност и векторна ориентация, изникват, по думите на Чоран, от „субстанциалния център на субективността“ [11] и в този смисъл са автентични и предлагат метафизични гаранции, тъй като са свързани с живота, а не с Духа.





Минимален смисъл и цели на скуката

Чоран се позовава многократно на състоянието на отегчение, разбрано както като дълбоко преживяване, което поражда метафизични въпроси и убеждения, така и като повърхностно проявление, което възниква спонтанно в резултат от вътрешния химизъм на човека. Скуката е начин на живот, тя може да се научи, да се упражнява пропедевтично и дори да се приема съзнателно. Естествено, за философа има значение фундаменталната скука: „Всичко в живота е да умееш да скучаеш значимо.“ [12]

По този начин, спрямо жаждата за познание на индивида, произхождаща от първородния грях, скуката играе нивелираща роля. В състоянието на отегчение преставаш да имаш загадки, въпроси, недоумения, екзистенциални безпокойства. Така скуката води до един душевен комфорт, който хората често са склонни да приемат с хедонистичен плам. Или ако анализираме английското отегчение, ще разберем, че то е плод на дълги векове цивилизация, в които се прилагат поведенчески формули, чието използване осигурява разбирателството с околните. При подобно положение имаш сигурност, но губиш спонтанността си. Нищо страшно, докато скуката остане разположени около съждението, тоест в поведенчески схеми или начини на отнасяне към околните. Опасността се появява тогава, когато скуката засегне сферата на съждението, заразява мисълта и става косубстанциална на съзнанието. Според Чоран, при едно такова положение, в което скуката завладее цялата ни същност, „с нас е свършено.“ Дали е така? Или именно в това крайно състояние откриваме спасение? Без да се страхува, че може би си противоречи, Чоран вижда в скуката само няколко идеи по-нататък, една „подхранваща празнина“. [13]

Скуката, както посочихме по-горе, води до определено изживяване на времето, до едно разбиране за минаването на времето в полза на индивида. Когато се отегчаваш, се възползваш от времето, материализираш го: „Да се отегчаваш означава да дъвчеш време така както се дъвче тютюн“. [14] Но скуката не е просто едно такова ежедневно и банално преживяване, а може да ни отведе до метафизично откровение, подобно на екстаза. Нещо повече, скуката се равнява на екстаза: „Между Скуката и Екстаза се простира целият ни опит по отношение на времето.“ [15] Тези две състояния са противоположни форми на спиране на времето: „Скуката е най-елементарната форма за спиране на времето, докато екстазът е последната и най-сложната.“ [16] В крайна сметка състоянието на отегчение може да стои в основата на един аргумент срещу безсмъртието, след като унищожаването на време го кара да престане да има значение.

По отношение на чувствата, скуката се появява вследствие на провал или загуба. Затова, „обзетите от отчаяние винаги са еротични натури, които любовта преждевременно е разочаровала.“ [17] Едно покрито с плесен сърце, неспособно на силни чувства, достига най-лесно до състояние на отегчение. Но, стигнал до там, отегченият човек превъзмогва разочарованията и открива в скуката лек за болестта си. Скуката се превръща в начин за влизане в хармония със света, който го е разочаровал. Иначе светът би станал неудобен, потискащ, трудно поносим. Скуката освобождава, спасява, лекува. Каква тогава би била най-правилната нагласа за разочарования философ? Как може да продължи да твори философия онзи, който е откроил безполезността от систематичната мисъл? В какво се превръща философията за един отегчен философ?





Против систематичната философия

Скуката е преживяването, от което тръгва Чоран, за да създава метафизика, когато се поставя въпросът по отношение на типа изказ, който е подходящ за споделянето на подобно състояние. В параграфа „Пълно недоволство“ в На върха на отчаянието, Чоран установява декларативно едни нови отношения със света и обявява сентенциозно приемането на нагласа: „Собственоръчно подавам оставката си от човечеството. Повече не искам и не мога да бъда човек. Понеже какво бих могъл да правя в това си качество? Да работя до дадена социална или политическа система или да опозоря някоя девица? Да следя несъответствията във философските системи или да работя за осъществяването на моралния идеал? Всичко това ми се струва крайно недостатъчно.“ [18] Чоран отрича традиционните цели на философската дейност. През вековете философите са се опитвали да допринесат за изграждането на един по-добър свят, от древногръцките философи, които са въвеждали ред в полиса, до съвременните философи, които обсъждат минималната държава или справедливостта между поколенията. От Аристотел до Кант и от Мил до Мур и Ролс философите са създавали етически теории. Чоран отрича тази ангажираност на философа спрямо света и със скептичен стил се оттегля в една самота, която осигурява социалната му безполезност.

От друга страна, Чоран придружава това оттегляне с приемането на един определен начин да се твори философия, практикуван и от други преди него. Чоран е против систематичната философия, срещу онзи начин на абстрактно изграждане на архитектоника на идеите, подход, онагледен най-добре в събраните съчинения на Хегел. В това отношение Чоран продължава една традиция, в която най-значимите имена са Шопенхауер, Киркегор и Ницше.

Отказът от системата и търсенето на концептуално единство предполага прибягването до фрагментарни опити, които изразяват нещо в своята индивидуалност, като краен случай е достатъчен афоризмът. Чоран изразява експлицитно това свое становище: „Философията вече е възможна единствено като фрагмент. Под формата на експлозия. Вече не е възможно да изписваш глава след глава под формата на трактат. В този смисъл Ницше е освободител в най-висша степен. Той е този, който саботира стила на академичната философия, който подкопава идеята за системата. В момента всички сме фрагментарни дори когато пишем привидно координирани книги. Това пасва и на стила на нашата цивилизация.“ [19]

Действително, философите, които създават системи, са изчезнали. Културният преход към постмодерността подхранва отричането от този идеал, а съвременната философия се създава фрагментарно. Приоритетни са метафората и деконструкцията, херменевтичният подход и афоризмът, или, според предложения от науката модел, ерудираното, абстрактно изследване, без следа от лиризъм. При всички положения и в двата случая системата е изоставена. Чоран предугажда това отхвърляне на системата, и не е единственият, защото са го правили и други, от Шпенглер, който говори за упадък на Западната култура, до Рорти, който вижда в изчезването на интереса към философията един естествен процес, който няма защо да ни натъжава. Отказването от системата е неизбежно в една култура, която е преживяла ентусиазма от създаването и е изчерпала комбинаторно различните културни сценарии за развитие.

Но Чоран иска нещо повече. Той си поставя за цел да избегне ограниченията на систематичната философия и дори тези на класическата логика. По този начин традиционните принципи на логиката, като например принципът на непротиворечието, ограничават метафизичния дискурс, който изразява нещо преживяно. Структурираната мисъл не допуска ограничения, докато, ако твориш фрагментарно, можеш да си противоречиш. Защо? „Защото всеки фрагмент извира от различно преживяване и тези преживявания безспорно са истинни: отразяват всичко значимо. Ще кажете, че това е безотговорно и точно така, в същия смисъл, в който животът е безотговорен. Фрагментарната мисъл отразява всички аспекти на твоя опит; систематичната мисъл отразява само един аспект, контролирания аспект, който следователно е непълен. При Ницше, при Достоевски говорят всички възможни видове хора, всички преживявания. В системата говори само контрольорът, шефът. Системата представлява единствено гласа на шефа, докато фрагментарната мисъл остава свободна.“ [20] Истинни са преживяванията, те са дълбоко автентични, валидират едно екзистенциално състояние, докато систематично филтрирана мисъл е изпразнена от онези преживявания, които маркират източниците на нейния произход, губи връзката с живота и се изолира в нерелевантна по отношение на тези източници на автентичност абстракция.

Чоран следва последователно този философски проект. Още на младини, докато чете в Библиотеката на Кралските фондации, за разлика от своя връстник и приятел Константин Нойка, който чете великите философи от Платон до Хегел, Чоран предпочита по-малко известните философи или текстовете на литераторите. Чете Шестов, Зимел, Дилтай, Киркегор, чете много изповедна философия, тоест търси онези философски творби, в които са споделени лични преживявания и становища.

Този интерес към литературата, написана в първо лице, води до интерес към автори, а не към теории: „Както във философията, така и в литературата ме интересуват случаите в почти клиничния смисъл на понятието. Интересуват ме всички, които отиват към катастрофа, както и онези, които са успели да се разположат отвъд катастрофата.“ [21]

И още един фундаментален критерий обосновава избора на Чоран. Става въпрос за аксиологичната ангажираност, породена от въпроса за смисъла на живота. Отговорът на този въпрос не ориентира към един определен начин да твориш философия. Чоран признава, че „стигнах до същото заключение, до което е достигнал и румънският селянин, и неграмотните ни предци: отговор няма. Трябва да се примириш и да си подготвен да посрещаш живота пасивно.“ [22] Следователно систематичната философия става лишена от екзистенциален смисъл, а афоризмопадението в никакъв случай не е грехопадение, а шанс за философията. Ако този избор е всъщност примирение, то тогава, подобно на селянин, приемащ пасивно живота, означава, че Чоран прави всичко, което е редно от философска гледна точка. Неговото философско творчество е свидетелство за един автентично изживян живот. А в този смисъл, Чоран се превръща в свидетел, тъй като няма как и няма защо да бъде мъченик.









Библиография

Чоран, Емил, 1990, На върха на отчаянието, Humanitas, Букурещ.

Чоран, Емил, 1991, Греховен пътеводител, Humanitas, Букурещ.

Чоран, Емил, 1991, Сълзи и светци, Humanitas, Букурещ.

Чоран, Емил, 1992, Силогизми на горчивината, Humanitas, Букурещ, прев. Николае Бърна.

Бонди, Франсоа и съавтори, 1993, Разговори с Чоран, Humanitas, Букурещ.













  
Още сведения

публикувано на понеделник, юни 13 @ 23:33:05 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
| * | философия |

1534 прочита

Бележки под линия:


[1] Бонди и съавтори, Разговори с Чоран, с. 20.

[2] Чоран, Силогизми на горчивината, с. 41.

[3] Чоран, На върха на отчаянието, с. 38.

[4] Бонди и съавтори, Разговори с Чоран, с. 31-32.

[5] Бонди и съавтори, Разговори с Чоран, с. 34.

[6] Чоран, Греховен пътеводител, с. 107.

[7] Чоран, Сълзи и светци, с. 121.

[8] Чоран, Силогизми на горчивината, с. 41.

[9] Бонди и съавтори, Разговори с Чоран, 2003, с. 7.

[10] Бонди и съавтори, Разговори с Чоран, 2003, с. 11.

[11] Чоран, На върха на отчаянието, с. 7.

[12] Чоран, Сълзи и светци, с. 125.

[13] Чоран, Силогизми на горчивината, с. 44-45.

[14] Чоран, Силогизми на горчивината, с. 40.

[15] Чоран, Силогизми на горчивината, с. 43.

[16] Чоран, Сълзи и светци, с. 123.

[17] Чоран, Силогизми на горчивината, с. 87.

[18] Чоран, На върха на отчаянието, с. 69.

[19] Бонди и съавтори, Разговори с Чоран, с. 22.

[20] Бонди и съавтори, Разговори с Чоран, с. 23-24.

[21] Бонди и съавтори, Разговори с Чоран, с. 25.

[22] Бонди и съавтори, Разговори с Чоран, с. 32.


Още в тази връзка
· Константин Стоенеску


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 1


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Скуката като метафизичен изблик и афоризмопадение" | | 1 коментар

Коментари за Константин Стоенеску, Скуката като метафизичен изблик и афоризмопадение (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на понеделник, юни 13 @ 23:49:09 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Константин Стоенеску, Скуката като метафизичен изблик и афоризмопадение ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.16 Секунди