литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Дмитрий Варзоновцев
Чия е тази история?
„Помнeнето” като индустриално-институционализирано производство на биографиите




Тук ще се изхожда от тезата, че „паметта” за историческите събития не е „лична” или „групова” такава – това е публична матрица за допустимото помнeне на нещата от биографически субект, който е отчужден от това помнeне, но е принуден от социалното обкръжение да го ползва без да се идентифицира с тези спомени „напълно”. Морис Холбвакс още в началото на миналия век разкрива този конфликт като показва начина за наслагването на „историческата памет” върху биографическия опит на индивида. Той обръща внимание върху един наглед съвсем банален факт – хората в модерното общество помнят това, което не биха могли да преживяват или да възприемат непосредствено личностно. (6, 2005). Това, което се представя от тях самите като тяхна културна визия за света по никакъв начин не им принадлежи и се произвежда от модерните духовни институции и в този си произход има същата генеалогия, каквато имат и другите продукти на масовото индустриално производство. Така метафората за машинната природа на историческата памет има и съвсем рационален смисъл. Благодарение на индустриално произведения си характер и съдържание „историческата памет” се оказва феномен не просто на публичното поведение, но на масовото такова, тук няма и не може да има пряко междуличностно общуване и преразказване на колективни културни образи, пазещи груповото световъзприемане в другите общества.

Изследванията, проведени в рамките на проекта „Топоси на паметта” показват че този род механизми независимо дали са институционализирани или остават „овсекидневени” се втвърдяват, дори се вкаменяват и в тази си пределно овеществена функционалност оставят твърде широко поле за инидивидуални препрочитания на „образците”. Тоест актуалната ситуация, на която те са съвсем външна рамка, с която те не се „сливат”, се разпада на множество разнопосочни, конфликтни и дори несъвместими образи и асоциации с историческото време. Младите хора от една страна не преживяват своето положение „като исторически изградено и вградено”, а от друга съвсем свободно играят с все същата „история” пределно я релативизират, въпреки че са принудени да играят ролята на правилно разказващ историята, която обаче не е тяхна. Съвсем естествено възниква въпросът – а чия е тази история?

Множествеността на асоциираните фрагменти твърде остро възпалява възможността това да бъде „наша” история. Но разнородността и живата калейдоскопичност на фрагментите, на които историята се разпада в личностния свят не позволява тя да бъде окачествена и като „тяхна”. Така историческите места, събития и имена се оказват по странен начин дезактивирани, но продължават да стоят ...като такива. „Те” и „ние” съвпадат като субекти на „една и съща” история, но са еднакво чужди за житейското Аз на младите хора, защото не са същинските ние, където азът е „близък” с другите (А. Шутц). Биват разигравани като такива, но не се преживяват пълноценно – в смисъла на „модерността” (Ренан, Стендал и Халбвакс).

Според А. Шутц биографичният план в живота на хората има основополагащо значение. Той прави възможно да се отделят чрез дефиниране от онтологично преддадената структура на света определени елементи и така произвежда „актуалното биографично състояние на индивида, включващо неговия запас от знание в актуалното му разчленяване.” Биографичното състояние определя спонтанното дефиниране на ситуацията вътре в наложената онтологична рамка (1.1997, с.604).

В случая става дума, обаче, за актуално състояние, нещо като статична топография на живота. Според Шутц, тази топография може да бъде оприличена не на политическа карта, показваща различните страни с техните добре установени граници, а по-скоро на топографска карта, представяща формата на планинска верига по обичайния начин с контурни линии, които свързват точки с еднаква височина. Върхове и долини, предпланини и склонове са разхвърляни по цялата карта в неопределени многообразни конфигурации (2. 2000, с.100-102).

Но биографичният план освен този род топография на безвъпросните структури на жизнения свят разкрива и техния проектен хоризонт – при това както в проекция, така и в ретроспекция. Би могло да се говори за парадоксалната топографска времевост, пространствена карта на времевите маршрути като пунктир, очертан от събитията, „помнени”, разказвани и преразказвани по такъв начин, че между отделните планински върхове и равнинни местности винаги е възможно да бъде показан различен маршрут. Така акцентът се пренася в плоскостта на разкриване на смисъла и значенията на биографски възстановените действия на индивида. Тази перспектива в биографичните изследвания дава възможност жизнените обстоятелства да бъдат анализирани въз основа на устните разкази чрез структурите на живата реч. Тук биографичното се определя като израз и функция на общите социални процеси.

Графиките и тематичните констелации, получени в хода както на изследвания, така и на дискусиите по материалите на тези изследвания разкриват една устойчива конфугирация на тематизираните топоси, събития и имена – наличието на съществен разрив между най-често посочваните такива и останалите. Тук метафоричното пространство на биографизираната историческа памет се оформя около невероятно високите върхове с обикалящата ги «равнинност», дори и «островност» на множество помнени индивидуално образи на миналото и съвременното. Другото важно обстоятелство, че именно в равнина и по хоризонтал, т. е. без възможността да се разкрие каквато и да било йерархия, се разполагат не само българските, но и световните ориентири, те остават равнопоставени, въпреки възможността да бъдат по-диференцирани. Приемат се с еднаква степен на доверието както и собствено «българската» история.

„Хабитус”, метафората, широко ползвана от Бурдийо, стои много близко до темата на домашното, разкрита от Хайдегер (4, 1979; 5, 1993). Тази метафора конституира позицията на субекта като уместна и своевременна. Проблемът е, че пазенето на мястото във времето става нерелевантно точно поради постоянното сменяне на мястото и времето, т.е. в прехода.

В модерната социология на културата това обстоятелство се фиксира във формулата – представите на социалните субекти варират в зависимост от техните социални позиции (8. 2004, с.18).

Сложното е, че „хабитус” представлява едновременно възможните алтернативи на поведението в определена ситуация, които правят възможно възпроизводството на тази ситуация при „сходни” обстоятелства, и преживяването на тези ситуации от субекта. С други думи, биографията е едновременно и обективна топография, и субективна визия за възможните маршрути в същата топография. Индивидът не само преживява движението си по маршрута, но и конструира самата карта, където маршрутът е възможен (7.1998, с.734.)

С оглед на това би могло да се каже, че младият българин въпреки че се задържа от българското, се стреми да се движи свободно из глобалното пространство както на миналото, така и на настоящето. Не се закрепва в един исторически сюжет. Това в известен смисъл и оправдава, и обяснява острата дисбалансираност на присъствието на историята в неговата биографическа себеидентификация – на малкото върхове противостои широката островна равнина. Тук върховете пряко са свързани и „олицетворяват” Свободата, Освобождението, поставят в центъра на света именно момент на откъсването от предходното несвободното състояние на социума и по този начин отварят света за неговото интензивно усвояване, при това не само в метафоричен, но и практически целеполагащ. Животът в широкия свят се оправдава от личностната „картография”.

Дотук изводите като че ли са оптимистични за младия българин, живущ не само в България, но и в Европа. Но зад това „отваряне” към широкия свят се крият и не до там ясни, камо ли оптимистични обстоятелства.

Както изследването, така и дискусиите протичат в публично пространство, където участниците остават дистанцирани и по-скоро декларират своето отношение към историческа памет, дори и просто играят на думи. Разбира се, зад тази игра стои формираното историко-биографическо въображение. Но отново и отново не може да не се зададе въпросът – а чие е то. Каква роля в неговото създаване играе самият млад човек?

Тук опитът за историческите реконструкции на Ренан, Халбвакс се оказва не до там релевантен на днешната културна реалност. Тя е машинна не само в генезата си, но и актуално. Докато авторите от модерната „класика” са главно читатели и писатели, днешния младеж е зрител и съучастник на масово индустриализирано действие във виртуалния свят на модерните IT. Неговото отваряне към света е широко и наглед свободно, защото е „на една ръка” разстояние, пази се в машинно-колективната памет на световната мрежа. В тази мрежа поради фрагментарния ѝ характер се изтриват и анонимизират авторските функции на разказвача на историята и тя наистина става глобална без да е организирана дори и картографически. Движи се според стохастическите инерции на ползването и актуализиране на информационното съдържание, които са общи, но не в смисъла на общата интерпретация и разбиране, а по сила на общите технически възможност.

И все пак в тази пределно фрагментирана и потенциално всеобхватна информационна вселена действа субекти, но не като автори, а като инженери-манипулатори, а дори и тяхното „личностно” включване като модератори пак остава скрито зад институционализираните маски-аватари и други подобни технически посредници. Без тях свободният поток на изборите и прочитания на достъпната информация би се оформял съвсем спонтанно, но би имал и определени граници, свързани с прякото влияние на етно-културните, изобщо локалните регулативи и критерии за избор. Включването на анонимния модератор тушира това влияние, дори го пренасочва в едни или други глобални интенции. Създава това, което още преди половин век било определяно като масов човек, но днес вече се превръща в масовите „общности”, съставени чрез манипулация от атомизираните индивиди, които започват да се себеидентифицират по един и същи машинно иницииран начин със съответната масова – мрежова – колективност, която се ограничава от наглед безкрайно разнообразие, но в дълбинната си констелация е пределно бедна и стереотипизирана.

Точно в тази машинно произведена „идентичност” се прояви ново противоречие. Наглед „отвореният” поглед към света се центрира от високите върхове на българската историко-културна картография. В рамките на фокусираното групово интервю, проведено със студентите на НБУ това се очертава пределно ясно.


Положителни личности
Васил Левски – 19
Хан Аспарух – 6
Христо Ботев – 3

Положителни събития
Априлското въстание – 15
Освобождението – 13
Основаването на българската държава – 11

Положителни места
Велико Търново/Царевец – 15
(Царевец – 8, Търново – 7)
Шипка – 12
Рим – 9

Отрицателни личности
Адолф Хитлер – 18
Йосиф Сталин – 6


Отрицателни събития

Обесването на Левски – 15
Втората световна война – 8
11.09.2001 – 7

Отрицателни места
Чернобил – 18
Хирошима – 5
Батак – 3


В качественото изследване [*] студентите получиха възможност да посочват всякакви значими според тях събития, места и личности. Тази свобода на избора още по-силно открои централното положение на образите, формирани от ...поредната машина на интелектуалното производство – училището, основани и построени върху масови и стандартизирани образни и смислови реконструкции на историята.

Вътрешното противопоставяне между „своето” и „чуждото”, обаче не е формално. В центъра стоят не просто „своите събития”, но събитията с определена емоционална натовареност – това са събитията, свързани с борбата, със сблъсъка, с трагичните и фаталните обстоятелства, довели до освобождението. То няма как да се състои без такива обстоятелства, направо с кървави и максимални жертви – обесването на Героя и кървавите войни.

От друга страна, в местата на значима национална жертвеност Батак влезе периферно, наред с другите лоши места.

Училищната детерминация се проследява и чрез присъствието на образите, свързани с православието и исляма. Именно училищната стандартизация и унификация, а не етно-културното своеобразие на българите и турците дава ясно отражение в дисперсия на местата в количествената картина.

Това са ориентири, които са свързани не с реалната интеграция в определени религиозни общности, а присъствието на тези общности в стандартизираните обучаващи механизми. Тук само хипотетично мога да интерпретирам влиянието на такива механизми за интервиюраните турци. [**] Те не споменават изрично извора на своите знания и избори. Но масовия и стандартен начин на присъствие на тези смислови конотации показва ролята на училищното обучение, което възможно се възприема от турците като не до там публично изразимо обстоятелство. Но, според мен, е свидетелство за ясното и недвусмислено присъствие в тяхното всекидневие на ислямското обучение.

Интересно е и присъствието на циганската общност. Нейното историко-културно въображение отново се инспирира от съответните конфесионални стандарти в обучението извън държавната образователна система – тези на исляма, православието, католицизма и, възможно, протестантизма. Последното може да бъде обяснено с активността на неправителствените организации, подкрепяни и провеждащи линията на протестантските конфесии, но пак в чисто хипотетичен план, поради липсата на съответната валидна информация.

Върху динамиката на местата, според мен, очевидно влияе и съвсем актуалната тенденция – туризмът. Така, като споменават Царевец, студентите конкретизират – това е шоу-комплекс преди всичко. Същата туристическа интенция, направо бренд, можем да видим сред масовото посочване на Перперикон, Несебър, Ахелой и други подобни. По отношение на Перперикон са възможни и други интерпретации-количествения материал дава основание за това. Тук, обаче, това място напълно се вписва именно в „туристически сетивен опит”, защото като такова има модерната релевантност в много по-голяма степен, отколкото историко-културната му „уместност”. Това място е актуално именно като туристически обект, обект, който „прославя” мястото в широкия социален свят днес.

Понеже по-подробно и със съответната количествена информация тези тенденции ще се проследяват от другите публикации на участниците в проекта, аз ще се огранича с възможностите, които ми се предоставят от качествените изследвани и дискусиите по повод на проекта, проведените сред студентите на НБУ.

Както вече подчертах, в публично декларираната историко-културна менталност присъстват ефекти на две машинно-институционални системи в днешното българско общество: тази модерно-национално ориентирана на училището (както на светското, така и на религиозното) и глобалната мрежа. Но трудно или практически неустановими са влиянията на третата важна и изключително свързана с „класическата” модерност – четенето!

Въпреки че модерното четене пак е машинно опосредствано чрез тиражирането, чрез печатното слово (В. Бениамин), то институционализира именно личностното участие на автора, писателя-интелектуалец, будния журналист и обществен деятел (Халбавкс, Андерсен). Тук формирането, производството на национално-ангажираните образи и смислови конотации на колективната памет е персонализирано, а диалогът по необходимост предполага личностното ангажиране не само от страна на автора, но и на читателя. Ето тази ангажираност към историята, иновационният аспект на „изобретяването” на историята и историческата памет у националния „колектив” тотално липсва в демонстрираната публично от младите българи „картография”. Там практически липсват и самите интелектуалци, които са изместени от политици, диктатори и религиозни авторитети.

Само във фокус-групата прозвучаха имената на учените, но не и на писателите. Дори и „дядо Вазов” остава в периферията редом ...с банкера Буров.

Проблемът за четенето не се свежда до ролята на интелектуалеца в процеса на националната идентификация и производство на културно-историческата памет. Четенето освен другите си културни функции и мисия има дисциплиниращ характер. През четенето индивидът „овладява” своите афекти, оформя ги според изискванията на писменото слово.

Тук бих припомнил Юлия Кръстева, която вижда в писмения текст начина за преориентиране на афективния потенциал на индивида (3. 1977). Грубо казано, четенето така „задоволява” неприличните, примерно, еротичните желания на индивида, че от една страна той като че ли остава задоволен, но от друга не нарушава нормите на свръх-егото. Дисциплинирането на чувствата (Стендал) е важно не само от гледна точка на морала и спазване на обществените норми, но и като условие за осмислено действие и поведение. Четящият развива своето въображение в руслото на културния канон и образец, което му оставя време за оценката на ситуацията. Това не само задържа непосредствено емоционалните, дори афектирани реакции, но ги пренасочва в една най-малко предвидима от самия индивид насока. Четящият благодарение на тази дисциплина може да представи такива последици от действията си, които не произтичат нито от дадената ситуация, нито от непосредствено сетивния му опит, но го свързват с една по-широка и по-съществена перспектива.

Нечетящият младеж днес се оказва много по-незащитен откъм собствените си афекти, които въпреки че са негови, не произтичат само от него, не са просто физиологическото следствие от конкретното му състояние. Те във все по-голяма степен са ефект от много недостъпни за непосредствения опит на младия човек влияния. И понеже става дума не просто за надиндивидуални процеси и тенденции, а за кризисни такива, афектът, който те пораждат се оказва неадекватен и лесно може да бъде пренасочван чрез машината на масовото индустриално производство на образите, в т.ч. и тези на „врага”, на „виновния” и да се оформят като пряка агресия срещу всеки, който дори и отдалечено „прилича” на тези афективни образи.

Липсата или периферното присъствие на четенето в живота на съвременния български младеж може да се окаже един от съществените фактори на неговата националистическа трансформация и радикализация. Този тип радикализация за по-възрастните е свързан с т.н. ресантимент (Ницше и Шелер), когато кризисното възпаление на паметта налага трансформация на чувствеността на индивида в агресия срещу тоталната несправедливост в реалния свят. Тази трансформация, обаче, се базира върху някакви конкретни спомени за миналото, когато с индивида се случи нещо, което той по-късно интерпретира като несправедливост.

Младежките възпаления на чувствеността и нейното афектиране е свързано не със спомена за преживяна някога несправедливост, а с общата некултивираност на чувствата, тяхната изключителна пластичност. Стандартизираните образи на историята и националните несправедливости – кръв и предателство по време на борби за свободата се оказват изключително ефективни като средства за „възпламеняване” на афекта и националистичното му пренасочване в деструктивната перспектива.

Отбелязаният в качественото изследване подсилен афективен потенциал при обсъждането на конкретните образи на „лошите” показва, колко опасна е днешната „недисциплинираност” на сетивата и емоциите на младите.

Тази опасност не може да бъде намалена чрез традиционните рационални аргументи в полза на толерантност и допускане на различието точно поради липсата на съответната комуникация в полето на младежката менталност. Не свикнал да чете, т.е. да пренася опита на другите и от другите ситуации в своя свят младият остава нечувствителен към рационалната аргументация. Просто „не помни” случилите се преди трагедии, свързани с радикалния национализъм.

Не помни защото няма собствена памет, а това, което му се предоставя като такава не го предупреждава, но само възпалява афектираната от трудната ситуация сетивност.









Литература

(1) А. Шутц, Структури на жизнения свят. В: Извори на социологията Ст. Загора, 1997.

(2) А. Шутц, Добре информираният гражданин. В: Чужденецът С., 2000.

(3) J. Kristeva, « Le sujet en procès », Polylogue, Paris, Seuil, 1977, Цит.по http://www.signosemio.com/kristeva/sujetproces.asp

(4) М. Хайдеггер, Проселок В: М.Хайдеггер Работы и размышления разных лет, М., 1993.

(5) М. Хайдеггер, Искусство и пространство В: Судьба искусства и культуры западноевропейской мысли ХХ века М., 1979.

(6) М. Хальбвакс, Коллективная и историческая память. В сп. „Неприкосновенный запас” 2005, №40-41, http://magazines.russ.ru/nz/2005/2/ha2.html.

(7) П. Бурдийо, Социалното пространство и символната власт В: Извори на социологията, Ст. Загора, 1998.

(8) П. Бурдийо, Правила на изкуството С., 2004.









  
Накратко
Неориентираният в четене афективен потенциал лесно се пренасочва чрез индустриално произведени образи в пряка агресия.

Още сведения

публикувано на неделя, юни 19 @ 20:33:57 EEST изпратено от pelikant2

Подведено под:
Краища | * | културология |

1176 прочита

Бележки под линия:

[*] През пролетта на 2010 г. В НБУ беше проведена т.нар. фокус-група, с други думи, фокусираното групово интервю. Спецификата на тази качествена методика е в това, че за разлика от другите, определяни като изцяло свободни, в нея има определена стандартизация-фиксира се структура на въпросите (Gide), но в процеса на изследването тези въпроси се доразвиват(се фокусират – израз на Р. К. Мертън). Структурата на въпросника се определя от основните тематизми на проекта. В хода на интервюто на участниците се предложи една допълнителна методика – гласуването за определянето на по-ясните структурни конфигурации в полето на „местата, имената и събитията”.В него взеха участие студентите по политически науки на НБУ. Вж., например, М. Джамджиева, Фокус групите като метод в социалните науки. В: Качествени методи в социалните науки, С., 2007.

[**] За разлика от качественото изследване, където етническата специфика не можеше да бъде изведена, в количествените изследвания се проследява и влиянието на т.нар. етнически фактор. Но дори и така разграничени различните групи на интервюираните лица показват наличието на общи тенденции, върху които се концентрира и настоящият анализ.

Още в тази връзка
· http://www.signosemi...
· http://magazines.rus...
· Дмитрий Варзоновцев


Най-четеното в блок Краища:
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 2


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Чия е тази история?
„Помнeнето” като индустриално-институционализирано производство на биографиите" | | 1 коментар

Коментари за Дмитрий Варзоновцев, Чия е тази история? „Помнeнето” като индустриално-и (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на неделя, юни 19 @ 21:37:12 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Дмитрий Варзоновцев, Чия е тази история? „Помнeнето” като индустриално-институционализирано производство на биографиите ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди