Ерик Тенгерщад: История и възможността да се представя миналото: <br> разсъждения върху <i>Смърт в Сена</i> (1988) - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Представяне и история

В опита си да преосмисли теоретическата основа на обичайната историография, Ф. Р. Анкерсмит се съсредоточава върху понятието на историческото представяне. Той разграничава между “перспективата на заместването” и “перспективата на подобието” в представянето.[12] Общо взето разликата между тези две теоретически перспективи е тази, че от гледна точка на заместването всичко може да се използува, за да представи нещо друго, докато от гледна точка на подобието трябва да има някакъв вид сходство между представяното нещо и нещото, което го представя. За да направим връзката с примера на фотографията по-горе, трябва да има физическа, на първо място и най-вече визуална, връзка между представяното и неговото представяне. Или за да вземем същия преувеличен пример, който използува Анкерсмит, според възгледа на заместването, едно хвърчило може да представя Световния търговски център (разбира се обратното отнасяне е също възможно). Такава форма на представяне няма да бъде легитимна според възгледа на подобието, доколкото хвърчилото не се разглежда като намиращо се в един и същи ред със Световния търговски център.

Фундаменталната разлика между двете теоретически перспективи изглежда е, че съгласно възгледа за заместването всяка връзка между представяното нещо и неговото представяне е конструирана от активния интерпретатор, докато при възгледа за подобието се приема, че има някакво присъщо ‘сходство’ между представяно и неговото представяне. И че това ‘сходство’ трябва да може да се открива от пасивния анализатор. Онова, за което се играе тук, е дали има същностна връзка, която може да бъде открита между представяното нещо и неговото представяне, или пък подобно отношение на представяне е съчинено. Следователно трудността е заложена във въпроса в каква степен историята може се приведе, за да представя нещо същностно съществуващо/съществувало отвъд нея, или пък историята може да разглежда само като вътрешна структура на съзнанието, опираща се на безкраен брой други такива конструкции. Проблемът с първата позиция е този, който осуетява разграничението между съществуващо и съществувало, той подкопава времевостта (това е и критиката на Анкерсмит към възгледа за подобието). Проблемът с втората позиция е, че тя приключва в закостенял конструктивизъм, който на свой ред е склонен да разложи всяко отношение между история и миналото. С други думи, проблемът тук е да се избере между претенциите, заявени от есенциалистката и конструктивистка перспектива. Трудността да се избере измежду двете перспективи е, че те и двете, поне както са представени у Анкерсмит, подкопават разграничението между ‘е’ и ‘било е’. И двете го правят, макар и по различен начин. Според Анкерсмит, есенциалистите смятат, че изворът за нещо може да бъде поле на опита тук и сега, а конструктивистите от друга страна настояват, че конструкцията на идентичността и представянето винаги се прави тук и сега.

Понятието за идентичност дава решаващата насока и човек може да продължи да следва линията на аргументация на Анкерсмит. Ако може да се каже, че всичко е потенциално представяне на кое да е друго, то всяко нещо би могло също така да е идентично с кое да е друго, а няма да е смислено да се разграничава между представяне и идентичност. Ако, от друга страна, първо има нещо настоящо, а по-късно представянето на това нещо, и ако идентичността между представяното и неговото представяне нараства толкова повече, колкото повече представянето прилича на онова, което е било настояще, то тогава ще се установи йерархия, в която понятието за идентичност ще увенчае понятието за представяне.

Това може да се илюстрира с гореспоменатата camera obscura. С помощта на този уред образ от пейзажа може да се проектира върху задната стена на тъмна стая. Който е в стаята може да защрихова изображението и картината може да бъде задържана. Ако пейзажът се разглежда като първоизточник в настоящето, то изображението върху стената е първото му представяне. Колкото по-близка до оригиналния пейзаж е приликата по подобие в картината, давана от това представяне, толкова по-сигурна е идентичността между оригинал и представяне. Следователно не всяко представяне може да се разглежда като равноценно, а колкото по-точна е идентичността, толкова по-добро е представянето. При възгледа за заместването тази идея не може да се поддържа, доколкото той не приема условието, че понятието за идентичност е изработено в рамките на точката на рефериране, с помощта на която е възможно да се измери качеството на различни представяния. Така че основната разлика между двата теоретически подхода бележи въпросът, дали понятието за идентичност трябва да се разглежда като отправна точка при преценката на представянето, или вместо това то трябва да се разглежда като конструкт, който бива създаван отново и отново с всяко отделно представяне. Анкерсмит пише, че “теорията на подобието непреднамерено създава такава йерархия, сочейки подобието като връзка между идентичността и представянето”, показвайки, че представянето заема подчинена позиция в сравнение с онова, което то представя. В теорията на заместването тази йерархия отсъства: “Представянето е представяне на идентичността, тъй като идентичността има битие само посредством представяне и обратното; няма, първо идентичност, която е или може да бъде представяна след това, независимо дали в съответствие с определени критерии на подобието или не, представянето и идентичността могат да се появят ето на по едно и също време.”[13]

Тъй като идентичност и представяне се явяват едновременно, то според Анкерсмит, възгледът за заместването изключва идеята, че оригиналното представяне може да бъде едно единствено, като след това то да бъде представяно отново и отново. Този възглед предполага, че историята е конструкция, направена на базата на безкрайни серии от други конструкции, като при това каквото и да предшества тези безкрайни серии от конструкции, то не може да се отмести извън една позиция в рамките на историописа. Вместо това, следвайки теоретическия подход, може да се открият безкраен брой представяния из цялата история, но не и едно оригинално представяне. Тази гледна точки е склонна да подкопава понятието за настояще като такова, скъсвайки с идеята за първичното тук-и-сега и превръщайки я в безкраен брой на там-и-тогава. Тоест, едва ли тъкмо настоящето (като такова) може да се разбира като оригинално представяне, и доколкото то не е трайна единица, то не може да се използува като отправна точка за мащабирането на времевостта. Този възглед се приближава тясно до скицирания от Райнхард Козелек, разцепващ понятието за едно открай-време-настояще-тук-и-сега на две категории: “пространство на опита” и “хоризонт на очакването”.[14] В противовес на възгледа за заместването, който изхожда от понятието за първично от тук-и-сега и така приема, че историята е сборът от безкрайното число на такива тук-и-сега единици, перспективата на заместването поставя под въпрос понятието за емпирично проучване. Основанието за това се крие във факта, че емпиричното изследване като научна практика, разбирана като цяло от критически рефлексии, които се основават на сетивното, усещано тук-и-сега, не може да се защити интелектуално, ако се откаже понятието за първичното тук-и-сега. От друга страна, Анкерсмит твърди, че теорията на заместването превъзхожда тази на подобието, тъй като тя “е теория, която запазва чувствителността си за разликата между представляваното и неговото представяне и е в състояние да си даде сметка за нея, докато това разграничение се губи [в] теорията на подобието”.[15]

Но така ли е всъщност? Онова, което очевидно иска да демонстрира Акерсмит, е че ако, както в теорията на подобието, предполаганата прилика между оригиналното представяне и последващото представяне е основа на идентичност, то претенциите на традиционно схващаната историопис не могат да бъдат обосновани, поради което времевостта е прекъсната. Липсата на връзка между представяно и представяне означава, че няма основа за идентичността като не-конструирано качество, че по някакъв‘естествен’ път може да свърже помежду им една с друга две или повече различни единици. Но от друга страна, тъй като Анкерсмит вече е потвърдил, че “представяне и идентичност винаги се явяват ето на заедно”, то и възгледът за заместването накъсва времевостта. Нещо повече, и при двата възгледа, както този за подобието, така и този за заместването, всяка идентичност и всяко представяне са резултати от един акт на интерпретативна конструкция, осъществен от интерпретатора. Единственият начин да се преодолее разцеплението между понятието за минало и сетивните източници е да се произвежда активно интерпретация, в която изворите са схващани херменевтично (а не емпирично опитно) като представяния на онова, което искаме да изследваме. Все пак изглежда ясно, че онова, което Анкерсмит нарича ‘идентичност’ е конструирано отношение между две единици. Нещо повече, той пише: “Когато задаваме исторически въпроси, ние търсим сведение, коментар за миналото, а не симулакрума на самото минало. А това не са точно идеално идентични неща.”[16] Но тъкмо ако искаме да дадем подобна сметка или коментар за миналото, до каква степен можем да ги намерим в смисъла на общоприетата историопис? Дали всяка такава сметка или коментар не отпраща обратно към понятието ни за минало, такова каквото то ни се спуска от историописа, но не и към ‘самото минало’ (за да използувам термина на Анкерсмит)?

Ако представяне и идентичност са конструирани едновременно, в акта на интерпретация, и ако нито представянето, нито идентичността са едно и също с миналото като такова, то ние нямаме достъп до загадъчното ‘самото минало’. Нещо повече, ако сборът от конструирани представяния, заедно с техните взаимосвързани идентичности е едно и също с историята, то историята не е едно и също със ‘самото минало’. Следователно, да се каже, че историята може да представя миналото би било констатация без значение, тъй като нямаме достъп до самото минало и следователно, не можем да сравняваме двете единици помежду им.

На този стадий може да се обърнем назад към въпроса, зададен в началото на това есе: Какво значи да се каже, че историята е за миналото? Претенцията, че историята е представяне на това минало такова каквото то е било е проблематична, както беше изтъкнато вече. Тогава що ще рече историята да е за миналото? На този въпрос не е намерен отговор. Все пак, един от възможните начини да го посрещнем е да се каже, че въпреки че историята не е идентична с миналото, то съществува конструирана идентичност между представена история и понятието за миналото. Това би могло да открие път към схващането, че историята конструира смисъл в човешката нищетана всичко биващо всред течащата времевост. Един предварителен отговор на въпроса за отношението между история и миналото може следователно да гласи, че историята постоянно произвежда смисъл пред лицето на времевостта. Така че, когато приемаме, че историята е и че миналото е било, то се явява разцепление между тези две измерения на времевостта, между времената. Но може да се опитаме да преодолеем това разцепление с помощта на конструкции, активно произведени в областта на историописа, макар и самият историопис също да е една от тези конструкции.

Въпреки това, в съответствие с общоприетото мнение, нито създаваното от историците, нито представяното в историописа не са схващани като конструкции, а по-скоро като открития. В конвенционалната историография това разцепление на фундаментално различие между история и минало е било подценявано и/или потискано. В резултат на това противоречието е вградено в самата сърцевина на историописа, такъв, какъвто го знаят всички: въпреки че историята може да се схваща като идентична с миналото, повечето историци никога не биха се поблазнили да предявят претенция, че случаят е точно такъв. Тук може да се сетим за често цитираната мисъл на Ранке, че историците трябва да представят миналото, такова, каквото то е било действително (‘wie es eigentlich gewesen ist’). Все пак онова, което изтъкват Анкерсмит и ред други учени, е, че преходът от история към миналото не може да бъде направляван, и доколкото историята никога не може да взета за идентична с ‘самото минало’, а вместо това тя се свързва само с нашето конструирано понятие за миналото, то изглежда е в криза цялата традиция на Ранке, на конвенционална историография.

Пред лицето на тази криза възниква въпросът как трябва да бъде писана историята. Разбира се някой може да твърди, че след всичко казано проблемът все пак не е така тежък и че историците трябва просто да продължат да правят онова, което са правили винаги: да поставят въпроси и да опитват да им отговарят, проучвайки критично изворите. Естествено, резултатът от подобно изследване не би бил идентичен с миналото, а ‘само’ конструирана история. Е и какво от това? Щом като няма достъп до миналото като такова, никога не е имало и никога не може да има, то тогава как би могла по друг начин да бъде произвеждана историята? Какво значи да се пише история, ако историята се разбира и като изследван обект и като представени резултати от изследването? Това е финият въпрос, към който е пристъпил Питър Грийнауей във филма Смърт в Сена.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а