Мая Ангелова: О, щастливецо! - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

(реж. Линдзи Андерсон)

Винаги с наслада изкачвам извитите стълбите на КДК, внимателно обковани с филигран от желязо, заоблени от някаква флуидна река, която невидимо забулва острите ръбове в нежни мелодични тактове. Сякаш шлейф, поръбен с отдавна утихнали стъпки, ме издърпва нагоре в кадифения шум, посипан с пепелчица от пушачите пред залата. Запалвам цигара и след малко тънки призрачни струйки облепват тютюневия силует на една жена, която не пуши, и ми се струва, че нещо говори. На мен? Превключвам слуха си и започвам да материализирам нечутото досега, просто връщам назад няколко секунди, наслагвам в стереопистата на кратката памет малко контекст и драперии, внимателно опипвам прешленчетата на съгласните с обигран усет – и готово: тук ли ...щастливецо?

– Тук, тук – отговарям ѝс цялата си позитивност, усмихната, тукашна, благосклонна.

Имам се за владетелка на това място, както и на всяко място, което си харесам. Шперцове за отключване на врати, за открехване на прозорци, за изрязване на бодлива тел няма да намерите у мен. Аз съм най-умелият крадец на гледки и пространства.

Жената ме гледа през пухкави сенки на буйна, пресъхнала, пепелява коса. Лицето е избеляло, но някъде под тънката кожа пробягват златисти жилки. Очите ѝ нямат оня символен капитал, възпят от поетите, не излъчват самостоятелен блясък, а се разсипват – разливат в неопределени пунктири: лунни стружки по езерна ципа…Красива е.

Така ли ще изглеждам на нейната възраст? Каква е била тя на моята? Дали не са били ярки контури, заключени с черен туш, тези неопределени разпуснати блясъци. Святкали ли сте някога гневно или пък припуквали весело, вие, посинели от студ бегълци, укрити в беззащитната мрежа на плитки окопи, плъзнали към слепоочията?

Отмествам се леко. „Тук – тук!” – избутвам я с поглед. Няма да се изгубиш, спокойно. И здраво затварям след нея една врата, която ме защитава от всички натрапчиви сенки, от всички пратеници на бъдещето. Здрава врата, подвързана с кожа, ватирана с лекия пух на ефирните ми дневни сънувания, надписана с умело изтеглена очна линия.

Ето, вече мога да отворя спокойно вратата на прожекционната зала, да премина през нея, да седна до Свежа, да не мисля за другата. Филмът на Андерсон почва. По някое време излизам да пуша. Когато се връщам, на моето място е седнала… тя. Явно твърдият стол я е пратил на моето меко диванче, пък и място има за трима. Гледам я в гръб, на кого ми прилича?...

– Да се махна ли, питам се.

– Да се махна ли? – пита ме.

Остани, без това няма как да избягам, ще ти падна все някога, по-добре е сега, по-добре е сега. Да поседна до старостта...

Поседяхме така: Свежа, аз и там някаква. Отстраних я от себе си първо по мирис. Молекула по молекула определях – отделях чуждото време, прекарвано някъде в спарена, уморена, безветрена стая. После леко избутах тоя пльоснат до мен вързоп от предчувствия. Постегни се, прибери партакешите, завържи избелелите краища, ей сега ще ти нарисувам отново очите, нося си очната линия. И краката ти ще нарисувам с безпогрешен маркер.

Толкова – маха се. Сякаш лек ветрец от памучен фустан я отнася далеко от мен, в един анонимен човешки масив, поръбен със синкав контур пред екрана, през който Щастливецът пита „Какво стана с жената?”.

Не зная. Наистина. На връщане се позабавих да бъбря с приятели, а после я мярнах да рови в боклука. Повдигаше найлонови метрочанти, от които се стичаха лепкави струйките смолни…

02. 06. 2011 г., 18 – 21.30 ч., КДК – Русе

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а