литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Владимир Шумелов
Проза в Стара Загора, 2011




Предложените от организаторите книги от автори от Ст. Загора в този доста разнороден раздел са девет: 5 романа, 1 сборник с новели и разкази и 3 книги в раздела критика, есеистика и публицистика и пътепис. Книгите са само на мъже, няма дебютанти. Приоритетно писателите от Ст. Загора (както е и в повечето провинциални литературни центрове) издават своите книги в местни издателства – ще посоча тук ИК „Домино“, изд. „Лаген“, изд. „НЧ Даскал Петър Иванов“), някои ползват услугите на други издателства от провинцията – „Фабер“ – В. Търново, „Абагар“ – В. Търново, и др. В този случай ми се иска да поощря усилията на местните издатели да издават местни автори.



Така или иначе отнякъде трябва да започнем, и аз избирам за започна с трите книги, които са в раздела нехудожествена проза, или казано иначе използващи метаезика на литературата (други ще я нарекат нонфикшън, неизмислена проза). Ще призная, че когато човек пише за литературата, за книжната продукция на един град е добре да познава този град и хората му. Познавам донякъде литературния живот на Ст. Загора, присъствал съм на конкурси „В. Ханчев“, писал съм за ред книги – белетристични и поетични, някои съм представял и в Ст. Загора, и във В. Търново, и в София, сам съм печатал в старозагорски литературни издания – а мога да ви уверя, че Ст. Загора притежаваше и притежава много и добри литературни периодични издания – от сп. „Участие“, „Птици в нощта“, та до в. „Литературен глас“, който продължава да излиза от 1992 г. до и днес (в скоби ще оставя факта, че през 90-те в Ст. Загора излизаха и толкова много общоинформационни вестници, че градът спокойно можеше да влезе в книгата за рекорди „Гинес“). Бяха отпечатани някои обзорни статии и книги за литературна Ст. Загора – като „Градът на поетите. Принос към литературната история на Стара Загора“ на Константин Коняров (изд. „Труд“, С. ,2007 г.), по повод 5 години от смъртта на автора, ред антологии, една интересна обзорна статия на Невена Ганева във в. „Литературен глас“ (бр. 102, 2003 г.) и др., част от които познавам. През следващите години имах прекрасната възможност да се запозная и с други старозагорски творци, пишещи проза – директно или индиректно, чрез специализираните медии за литература и култура. Две от книгите, които ми помогнаха да се ориентирам в този книжен хаос са именно книгите, които днес участват в прегледа за нехудожествена проза – „Публицистика“ на д-р Тодор Шунанов (изд. „Домино“, Ст. Загора, 2009 г.) и „Етюди“ на Стоил Стоилов (изд. „НЧ „Даскал Петър Иванов“, Ст. Загора, 2010 г.).



Тодор Шунанов„Публицистика“. Сборникът събира най-доброто от публицистиката на д-р Тодор Шунанов през годините. Съставен е от две части. Първата е автобиографична: „една младост, едно училище, една професия и кариера – такива са посоките, по които вървят времето и разказът в началото на тази книга“, пише авторът. Нормално е: в зенита на своя живот, в творческата си и професионална зрелост човек се упътва към равносметки и анализи, към по-трезви и реалистични оценки на миналото и настоящето, но и прогнози за бъдещето. Мисля без това „Автобиографично“, което заема почти една трета от обема на книгата, тя би изгубила много – защото виждаш как един един и добър и толерантен мъдрец пише също толкова добре и толерантно за своите приятели – българските творци. Втората част е озаглавена „Статии и очерци“, но мисля че по-точното би било тя да си остане „Публицистика“ (в широкия смисъл на термина), защото в този раздел ще намерим наистина широкоспектърно представяне на обществената дейност на д-р Тодор Шунанов, и в частност литературно-презентативната, която е основна. Жанровото многообразие тук се обуславя от наличието на интервюта, отзиви и рецензии на книги и събития, спомени, анкети, слова по повод годишни юбилеи, откриване на научни конференции, връчване на награди, In Memoriam и др. Текстовете в тази втора част са свързани, както вече казах, основно с литературата и нейните творци. Те са подредени хронологично – според написването и излизането си от печат, като встъпителната – споменът за приятелството му с писателя-фантаст Любен Дилов (1927–2008) – нарушава тази хронология, тя е от 2008 г., писана в памет на починалия два месеца по-рано български писател (в скоби ще добавя, че в сборника има още един текст за Любен Дилов – отзивът „Жестокият експеримент“ за едноименния роман и „сборника с разкази „Пропуснатият шанс“ от 2005 г.). In Memoriam са и други текстове, като например тези за приятелите му Бончо Христов, за Костадин Костакиев. Критикът и публицистът Тодор Шунанов е отбелязал и редица юбилеи с различни по жанр текстове: рождения ден на д-р Веско Кантарджиев, 120-годишнината от рождението на Николай Лилиев, 150 години от рождението на Иван Мърквичка, 130 години от рождението на П. К. Яворов. Най-голям процент от отзивите и рецензиите за книги, естествено, се падат на старозагорски автори: това са стихосбирките „Отдалече“ и „Вместо покаяние“ на Стана Димитрова, „Страсти и географики“ на Йордан Атанасов, няколко от последните стихосбирки на Иван Груев, към когото авторът има слабост, Таньо Клисуров и др. Към новите явления на старозагорския литературен хоризонт Т. Шунанов причислява и романовата поредица на Кънчо Кънчев под заглавие „Предградията на рая“, на които е отделил доста страници, а за последния от тези романи ще стане дума тук. Без да бъда изчерпателен откъм съдържателен анализ, ще кажа, че това е културно написана книга, която напълно покрива жанра „публицистика“, но остава в неговия мейнстрийм, написана на един много добър български език, четивна, с ненатрапчиво поднесена научна информация и с доста патос, който днес ни липсва. Всъщност, бих искал да говорим не за патос в оня възрожденски смисъл, а за критически патос, какъв за съжаление виждам основно в текста „Бележки върху едно издание“ (сам по себе си отрицателен отзив за антологията „Столетие“ от Славчо Николов).



Стоил Стоилов„Етюди“. С непретенциозното, но твърде точно назоваващо жанра „Етюди“ е кръстена книгата на Стоил Стоилов. Ако използваме въвеждащия цитат от Уилям Уортън, така сглобена, книгата се опитва да улови неуловимото, да припомня отдавна познати неща и да търси пътища и връзки в необятното поле на литературата. Толкова разнопосочните текстове са дисциплинирани в седем раздела: в някои идейният, тематичният и географският център е ясно определим и видим (руската литература, художниците, западноевропейската класика, старозагорските творци и пр.), другаде – не.

Първото впечатление от книгата е писателското (и критическо) самочувствие, което демонстрира Стоил Стоилов с равнопоставената (дори като тоналност) интепретация на световни творци от ранга на Шекспир и Кафка и далеч по-слабо известни български творци от столицата или извън нея. В същото време някои от етюдите, посветени по-често на широкоизвестни писатели (ще спомена в случая Елиас Канети, Лорка, Бодлер, Кафка и др.) стоят като биографични справки, макар и написани майсторски, професионално и посветени нерядко на някакъв юбилей и връзка с България („Умберто Еко и българите“, „Адам Мицкевич и България“). Авторът не само прави дескрипция на известни или по-малко известни факти и събития, не само умее да портретира умело, но задава и един полемичен език, с който не винаги сме съгласни, но който е важен живец за/в литературното развитие. Алюзията, асоциацията, паралелът, честото прескачане на мисълта върху на пръв поглед несъвместими обекти/субекти създават известна парадоксалност на някои текстове, но това, мисля, е техен плюс. В този смисъл този сборник изпълнява една от най-важните задачи на литературата (и литературната критика) – да бъде искрена, честна, но и да следва една обективност в интерпретацията.

Сборникът има антологичен характер, но той стои по-близо до албум с любими автори и книги, чиято селекция издава несъмнен естетически вкус. Със своята ерудиция и енциклопедичност компилацията „Етюди“ се вписва в добрите традиции на жанра „етюди“ в новата българска литература. (Дано авторът приеме с нужния толеранс жаргонната употреба на този термин, след като финалният му етюд е озаглавен „Компилативност“.)



Третата книга в този раздел е пътеписът на Тодор Бакърджиев с великолепното заглавие „Д-р Ливингстън, предполагам“ (изд. „Тракийски свят“, С., 2008). Тя е един много успешен плавен преход между художествена и нехудожествена литература, ако използваме дистинкцията факт–фикция. „Д-р Ливингстън, предполагам“ е петият и, както твърди авторът, последен пътепис за неговите трансконтинентални пътешествия. Той излиза през 2008 г. след публикуваните вече „Двайсет хиляди левги без вода“ (2003), „Рикша под дъжда“ (2004), „Върху змийската кожа на пътя лежа“ (2005) и „Хуракан“ (2007).

Пътеписът на Бакърджиев носи романтика, неподражаем хумор и ирония (самоирония) и, на първо място, умение да води разказ, изпълнен с емпатия. Не по-малко важен факт е, че пътешественикът-разказвач и компанията му са българи (основно): е, не точно „българи юнаци“, а нормални българи като автора, който има всички основания да каже „моята Африка“.

Африка – тази лелеяна мечта на пътешествениците открай време (спомних си тук дори една книга на Н. Хайтов от 1988 г. със заглавие „Африкански записки“, но тя е друга работа) – е обектът на тази книга. Романтично-красивата и жестока черна Африка на Дейвид Ливингстън от втората половина на XIX в. При срещата му с американо-белгийския журналист и изследовател Хенри Мортън Стенли, който го издирва, се ражда и прочутата фраза „Д-р Ливинстън, предполагам“ – тя служи за заглавие на пътеписа на Бакърджиев, а случката е описана във встъпителната глава. Ако погледнем картата (ще отбележа в скоби – рисувана от автора, който е и художник на книгата, а да добавим и цялостното луксозно издание с нестандартен формат и приложение от DVD с 92 фотоси и филмът „Безумие в Замбези“), ще видим маршрута: Истанбул (Турция) – Кайро (Египет) – Найроби (Кения) със самолет, след което идва същинското пътешествие: Аруша (Танзания) и парка Серенгети – Занзибар и „вратата към Африка“ (т. е. центърът за износ на роби до края на XIX в.) – Индийският океан – Малави – Замбези (и естествено водопадът Виктория) – Ботсвана – Йоханесбург (ЮАР). Един маршрут, който предполага заглавието на книгата и е едно намигане към миналото на Африка от гледната точка на XXI век. Има и български намигания: вижте прекрасната гл. XIV, коя описва водопада Виктория и това напомня твърде много на Алеко-Константиновата Ниагара.

Освен сладкодумието, може би една от ценностите на този пътепис е езикът – странна смесица от външно неглижиран диалог, изпълнен с разговорни елементи, жаргон, чуждици и пр., и прекрасни зарисовки на природни картини, географски обекти и хора. И, нали помните, Пеньо-Пеневото „Човек е човек, когато е на път“, и българската компания от 6 души е сплотена, колектив, приятели (боже, българи и сплотеност в чужбина!), които споделят радостите и неволите си по пътя. С тях пътуват и няколко чужденци. В интрото на книгата „Десети ноември – тук, там и навсякъде“, всички те са описани в един определен момент от своят живот (интересен кинематографичен подход за презентация и запознаване с бъдещите герои в пътеписа). Разказът в отделните глави умело миксира минало, настояще и бъдеще, екзотика, нрави и обичаи на Черния континент, като резултатът е доста неочакван: получава се роман (можем да го наречем пътеписно-документален или както щете), но текстът се чете на един дъх, наистина като добра белетристика. Причината е не само във формата – въвеждането на различни романови техники на водене на разказа, но и способността на Петър Бакърджиев да ни накара наред с информацията (голяма част от която можем да открием при добро желание в различни справочници, книги, медии и интернет), да прокара своята идея, че пътувайки, ти не оставаш пасивен наблюдател, а съграждаш нови светове със свой аромат, гласове и шумове и приятели, и те ти стават близки, често пъти по-близки и от роднините или комшиите, с които си отрасъл.

Излишно е, смятам, да питаме защо Петър Бакърджиев пише пътеписи. Той се бил заканил, че след магията на Черния континент „всеки следващ обект би изглеждал бледен, сив и двуизмерен“. Мисля, че лъже.



Ето и книгите в раздела художествена проза. Започвам с единствения сборник с разкази и новели – „Изкушения“ (изд. „Лаген“, Ст. Загора, без год. на изд., но подозирам годината 2008-а) на Йордан Стоев. Старозагорецът Йордан Стоев е издал четири белетристични книги – сборниците с разкази „Цвете на земетръса“, „Пясък за папагалите“, „Трън в петата на дявола“ и романа „Заточени в рая“. Член е на СБП.

Разказите и новелите в озаглавения твърде сполучливо сборник „Изкушения“ са обединени в два дяла: „Белег от милувка“ и „Драски и драскотини“, като новелите присъстват главно в първия дял. По-обширните текстове като правило са и в началото на втория дял, а след това са кратки разкази, които се движат на ръба на фейлетона. Лично аз съм впечатлен от майсторската техника на автора в областта на късия, да го наречем вестникарски разказ. Тук ще посоча такива прекрасни образци, като „Бостанско плашило“, „Хубаво време, свинско“, „Певец на селската душа“, „Целунат от Бога“ и др., някои от които с великолепен „неочакван финал“. Особено важен в композицията на сборника е финалният „Целунат от бога. Из апокрифното животоописание на един писател“, в който Йордан Стоев демонстрира много добре овладяна самоирония. Писателят Иван Иванов, вече в зенита на своя живот и творчество, отива до София, за да получи дълго чаканата членска карта за СБП. Тук той се разочарова, но далеч преди това в годините Георги Марков ни казваше истините – надявам се, че Йордан Стоев познава текстовете на Г. Марков „Членуване в Съюза на писателите“ и „Ние те направихме писател“ от сборника му „Литературни есета“ (БП, С., 1990). Годината в разказа е 2007-а, а финалът е повече от добър: той е на гарата, съкрушен, вижда гълъбите с тяхната жестока и жалка съдба, осъзнава, че от това ще стане добър разказ и заспива кротко и щастливо като целунат от Бога. Столицата, капризите на цивилизацията и всички неудачи са зад гърба му, той е в хармония със себе си.

Наративът в сборника тече както от първо, така и от трето лице, което говори за обиграност на почерка, владеене на различни техники на разказване. Разказите и новелите, особено от първата част образуват цикъл – с общи герои, места и ситуации, кръжащи най-вече около едно заведение. При явната или привидна безсюжетност на някои разкази авторът залага на проследяване на чувството, независимо дали е свързано с жената, семейството, родината, природата и всички онези незабележими на пръв поглед дреболии от бита, носещи носталгия. Времето в разказите визира настоящето (повечето от тях), но и недалечното минало („Хубаво време, свинско“), „когато Дядо Коледа имаше съмнителна репутация на идеологическо неориентирано старче с неясен произход, когато киселото мляко още не се казваше Данон, Отвореното общество не се беше отворило, Европа не беше ЕС, а само един обикновен континент и по Коледа снежните преспи у нас стигаха до стрехите“. Основното в неговите текстове обаче остава любовното чувство – към любимата, приятеля, родината; както и онова велико „изкушение“, заради което посягаме да пишем и обичаме. Безхитростен разказвач, който е повярвал в себе си, за да добави нещо към неизразимото тайнство, което всеки сам изживява в себе си. И да ни направи съпричастни към това тайнство, то да стане наше. Накратко – това е сборник, който ни демонстрира един утвърден и зрял белетристичен почерк, със своя физиономия (исках да направя алюзия с неговия адаш Йордан Попов от „Стършел“, с който имат не само физиономична прилика, но нейсе).



Щом споменах за „Стършел“ и хумора, нека да погледнем и следващата белетристична книга – това е романът „Провинциален херой или невероятните премеждия на един журналист и един папагал в залеза на тоталитаризма“ (ИК „Янита-ЯС“, 2011) на Дечко Николов. Авторът е познат на казанлъшката публика и почитателите си в региона основно като дългогодишен журналист в местния вестник „Казанлъшка искра“, където, както казва той, работел „по безотпадни технологии“, т.е. едно нещо, което не става за карикатура, става на фейлетон или разказ, и обратното. През 2001 г. Дечко Николов отбеляза своята 70-годишнина с премиерата на романа си „Провинциален герой“ и изложбата „Карикатурна сергия“ на Чудомировите празници в Казанлък. Всяка година Д. Николов има около трийсетина участия в международни национални изложби, като получава и редица престижни награди за карикатура.

Към романа. Подзаглавието на това любопитно четиво е „хумористичен роман“, а действащите лица са изведени по списък в началото на книгата, което подчертава нейната драматургичност. Тук ще спра вниманието си обаче не върху формата, която има множество препратки към прекрасни образци на този жанр (ще спомена само Илф и Петров), а върху нейното съдържание. Погледнато най-общо заглавието на книгата може да обобщи качеството на голяма част от прозата в региона (а и във всички останали български региони) – какъвто хероят, такава и литературата. А „хероят“ е „провинциален“. Авторът се слива с него, крие се зад него, пародира, осмива, иронизира и самоиронизира. Можем да приемем, че текстът критикува т. нар. дисидентство у нас. Такъв е главният герой Иларион Николов (Лари). Интригата следва официалният ход на събитията от крайъгълната 1989 година, и по-точно започва с рождения ден на Лари – 14 юли, когато светът отбелязва 200-годишнината от Френската революция, и завършва с прословутата „дисидентска закуска“ на български интелектуалци с френския президент Франсоа Митеран (вече покойник) през есента на 1989-а, когато БКП се готви за 45-годишнината от деветосептемврийския преврат (по това време още революция). Какво се случва между тези две дати? Още на морето, където журналистът почива със семейството си и отбелязва своите 45 години, той купува един папагал, който нарича Шенки и който започва да повтаря репликата „Долу Тодор Живков!“ Всъщност първоначално Николов го учи на „Тодор Живков е глупак!“, но неизвестно защо папагалът настоява за хард-версията с „Долу...“. Така или иначе следват доноси, акция на специалните служби, арест и куп простотии, които са се случвали на мнозина по време на т. нар. Перестройка. Това, което прави обаче от невзрачния провинциален журналист дисидент с международна известност, е намесата на външни сили и организации. Следва издаване на негова книга с избрани фейлетони във Франция под заглавието „Четирилистни детелини“, протести и освобождаване. На финала е закуската с Митеран. Пътят към върха е открит. Романът завършва с Епилог, в който с Post Scriptum Дечко Николов обяснява на читателите как се е стигнало до романа „Провинциален герой“: главният редактор на френското издание на „Четирилистни детелини“ моли видния дисидент Иларион Николов да опише събитията от последните месеци. Лари сяда пред машинката „Марица 12“ и описва премеждията на своя „херой“ („Херой“ бе по-експресивна дума, някак си по-силна, имаше в нея нещо от митологията.“). Последното изречение на книгата гласи: „Миришеше на 10 ноември...“ Много добър роман в категорията „хумористични романи“. А и нали е казано, че народите трябва да се разделят със смях със своята история. Все пак колко по-добре би било да четем този роман по онова време – да кажем първите месеци след 10-и ноември 1989-а. Сега всичко това звучи като deja vu, нещо тривиално и блудкаво, въпреки множеството находчиви ситуации и сполучливи обобщения на образи. Трудно ще разсмееш българин, преживял ужасите на последните 20-ина години. Все пак Дечко Николов е оптимист и това ме радва.



Светлозар Радев„Елементарна частица“ (роман, кн. II, изд. „Абагар“, В. Търново, 2009 г.). Разбира се, изкушавам се да преразкажа съдържанието, но няма да го направя, защото книгата е с безкрайно усложнено фабулиране, нерядко нелогични сюжетни линии и измислени ситуации, често преминаващи границите на действителността и навлизащи в иреалното. Част от разказа се води от Радой Стаменов – застрахователен брокер (приемаме, че той е и репродуктор на автора, в чието CV е записано, че е управител на застрахователния брокер „ЗП – Стрелец“ в Ст. Загора). Той се прави на частно ченге, за да разплете криминалето, докато останалите негови сподвижници на идеята за диелектризма, се подвизават на други фронтове. Някои измират необяснимо, но всъщност, оказва се, стават жертва на „мислещите“ електрони. Ето и още характерни черти на този тип писане, което доближава текста до популярните романи: използване на криминален елементи в сюжета, на съспенс интрига, на научни хипотези, древни философии, всичко, свързано с древната квазинаучна мисъл (в тази посока се сещам поне за две имена – Дан Браун и Людмила Филипова). Това ни навежда на мисълта за разликата между „висока“ и „ниска“ литература, но аз ще подходя постмодерно – романът не е нито едното, нито другото. Защото няма „високи“ и „ниски“ романи, а лоши и хубави. Този е по средата. Дори влезе в списъка на пролетната сесия с българска проза за наградата „Хеликон“ за 2010 г. Което също не значи, че е добър, нищо че с него се е ангажирало авторитетно издателство като „Абагар“ – В. Търново. Книга с претенции, но без редактор. (Това личи не само в тази книга, а и в редица други, където липсват, редактори, коректори всякакви технически лица.)

В този сюжетен диапазон са ми попадали доста книги напоследък, което говори за тенденция, за мода. И за преходност. Все пак кое кара различни хора да прописват такива четива? Любовта към литературата, многото четене, но и „защото сметнах, че има какво да кажа“ – допълва Светлозар Радев в гореспоменатото интервю. И още: „Освен това си поставих за цел в книгата да има много и различни елементи – приключения, фантастичен и криминален момент, секс, любов… Включил съм в сюжета на романа и застрахователна измама. В подходящ вид съм представил и част от ежедневието и дейността на застрахователния брокер“. Мисля, че находка в романа е включването в началото на всяка глава на едни истории с лъвчета, играещи ролята на интро или мото, въвеждащи или обясняващи индиректно следващата сюжетна нишка. Не е находка обаче преиграването с еротично-сексуалната гл. 24 (с. 29–44), която показва един от мъжкарите – Томас, в групов секс а ла Милър и Буковски. Изкуствено въведени са и доста други глави (гл. 23 с обира в офиса, напр.), защото авторът си е поставил за цел в романа да има всичко. Един роман е огледало на живота, но не на целия. Така или иначе той свършва. След финала пише „край“, но е ясно – финалът е отворен. Опасно отворен.



Следващият роман, както и предишният, е също част от романова поредица: Кн. 4. „Царството на кривите огледала“ от сагата „Предградията на рая“ (ИК „Домино“, Ст. Загора, 2008) на Кънчо Кънчев. Това е един амбициозен проект, който д-р Тодор Шунанов от Ст. Загора е категоризирал като „Нови явления в литературния хоризонт на Ст. Загора“ (вж. книгата му „Публицистика“, ИК „Домино“, Ст. Загора, 2009, с. 119–128). Да видим. Ето накратко „досието“ на автора: роден е през 1946 г. в София в офицерско семейство. Баща му е първият директор на Астрономическата обсерватория в Ст. Загора. Завършва гимназия в Ст. Загора и атомна физика в СУ „Св. Климент Охридски“. До 1984 г. работи в АЕЦ – Козлодуй, а след това – като компютърен специалист в Ст. Загора. В момента се занимава с издателска дейност. Публикува четирилогията „Предградията на рая“: „Атомната воденица“ (2004), „Мадоната от кафе „Фиалка“ (2005), „Неизживяното минало на един богаташ“ (2006) и „Царството на кривите огледала“ (2008). Явно това е книгата на живота му.

Засега ще се концентрираме само около четвъртия от поредицата – „Царството на кривите огледала“. Приключенията на Къбоков продължават и в четвъртия роман, структуриран в осем глави. Не знам защо му е било на автора толкова предговори да пише (не към четвърта книга), защо му е бил нужен този речник в края на книгата, в който намираме и прословутите абревиатури ТКЗС, ТПК, ДВСК, СИВ, о.з, о.р. или такива имена като Памукчиев, Тито, Дзерджински... Мисля, че тези обяснителни текстове изнервят, показват някаква нервност и у автора. Романът е достатъчно добър като традиционна техника на разказ, умение за фабулиране, изграждане на плътни и запомнящи се образи, работа с езика, изграждане на диалог и пр. Да отбележим като добро постижение на К. Кънчев създаването на образцов бекграунд на действието: това като стилова характеристика означава освен жив диалог, внимание към детайла, още и използването на определено количество специална лексика – от жаргона на мутрите, на банковия сектор, от отделни социални сектори на живота, включително и партизанщината в политиката. И тук, както в книгите на останалите автори, които проследяваме в този текст, основно място на действието е Ст. Загора, което е положително, ако на места не прозираше местният патриотизъм и провинциалната менталност, макар и ненатрапващи се. Ретроспекцията е също важен детайл в разкриването на преживяването на героите в този роман. Почти щастливият край ни дава основание да мислим за следващата, пета книга.

Ако трябва да обобщим, тази поредица е опит да бъде обхваната панорамата на българския живот от последните 20-30 години. А дали този опит е съизмерим с подобни романи и поредици, или ще остане евтин провинциален сериал, ще покаже времето.



Един от последните романи за които ще стане дума в този преглед и който излезе и най-скоро е този на Йордан Атанасов„Хамовото семе“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2011). Както показва името му, романът е съвременна проекция на Старозаветния мит за Ной и неговите синове. Според библейския текст (Битие, VI–IX) след Потопа земеделецът Ной продължил да работи земята. Насадил лозе, после направил вино и като се опил, се съблякъл гол в шатрата си. Видял го синът му Хам и му се присмял и подиграл, не стига това, ами извикал и братята си Сим и Яфет, за да бъде сеирът пълен. Сим и Яфет обаче, засрамени, гърбом пристъпили към баща си и покрили чреслата му с ленено платно. Като се събудил поизтрезнял, Ной благословил Сим и Яфет, а проклел Хам – да се скита той и семето му вечно по земята и да не намери мир и покой.

Йордан Атанасов проектира върху скелета на старозаветния текст историята на един градинарски род от с. Драганово, Горнооряховско (в неговия разказ – Драгойново; фиктивни са и имената на повечето от действащите лица, както и някои ситуации). Селото на поетите – оттук са Асен Разцветников, Владимир Русалиев, Камен Зидаров, Борис Каменов, Боян Магът, но също и Георги Бонев, Румен Стоянов, Георги Христов, Георги Станев, Тошо Дончев, Петър Иванчев, Пеньо Цонев – поет, дисидент, един от братята на автора на тази книга, както и мнозина още известни и по-малко известни творци. От Драганово са и родителите на Йордан Атанасов, който иначе е роден в германския град Брауншвайг през 1943 г. Вече близо 40 години той живее и е свързал съдбата си с един друг поетичен град – Стара Загора. Освен с личното си творчество и постоянните пътувания до родните краища, той е и дал своя принос и преклонение към творците от Драганово и Стара Загора със съставителството на две поетични антологии „Поетични гласове – Стара Загора“ (2004) и „Поетични гласове – Драганово“ (2005).

„Хамовото семе“ е роман за емигрантството. Понякога си мислим, че българите не сме племе, склонно към към емиграция – в оня мащаб и авантюристично-откривателски дух като други народи. Историческите факти сочат обаче друго. И причините при нас са конкретно-исторически – по-често, или социални – както днес, а и по времето, когато започва семейната сага в този роман – годините по време Втората световна война (но всъщност доста по-рано – в самата зора на новия век).

Романът на Й. Атанасов е композиран като поредица от разкази на баща и неговите синове. Неговата гледна точка е по-особена – тя е обективистко-коментарна основно, но на места обективният тон отстъпва на субективно-интимни разсъждения, смяна на повествователното време, което ни води на мисълта, че той е член на семейството. Другите гледни точки са: на Цонко (бащата, Градинаря, Първият мъж в Семейството), Христана – жена му, Йоан – първи син (непрокопсаника, авантюриста, войника от Чуждестрания легион, „невъзвращенеца“, човекът, скъсал пъпната си връв с отечеството), Симеон (Сим) – втория син (еснафа, здравомислещия), Пенко – третото дете (политически затворник, репресиран от комунистическата власт, поет, човек на духа), Христо – четвъртия син (останал на село, водещ труден живот на провинциален черноработник).

Разказите на членовете на семейството описват от различни гледни точки ставащото в България в контекста на световната история от 1944 до днешни дни. Но преди всичко тези разкази сглобяват един общо взето традиционен „семеен“ роман, който жанрово Йордан Атанасов стеснява до „градинарски“. Иначе – роман за пътищата на българската емиграция, за оцеляването на отделния човек в рамките на Семейството, на Тоталитарната държава и евентуалната Демокрация след преврата от 1989 г. Един наратив с особена топлота към съдбата на отделните герои и психологическа обосновка на техните постъпки и жестове, което е лесно обяснимо с това, че един от героите на този разказ е самият автор; наратив, изграден като сглобен пъзел от фрагменти-разкази на членовете на Семейството, които колкото и различни, имат за цел да ни покажат скритите механизми и трикове на прословутото българско „оцеляване“, но те носят едно друго послание – философско и етично.

Накратко – роман за Живота – неспирен, несвършващ, продължаващ въпреки всичко, което ни сервира голямата История; поучително-дидактичен разказ за смисъла на този Живот в рамките на съдбовната История; оптимистична оратория на Живота, дори когато осъзнаем, че отделните ни съдби наистина са били „провали“ от самото ни раждане. Пък и какво ли означава смъртта на всеки един от нас? Какво толкова особено има в нея? Не е ли тя едно завръщане след продължително скиталчество?



Последният роман, включен тук, е на Николай Семерджиев„Предания за Серкангер. Астрохолис“ (изд. „НЧ „Даскал Петър Иванов“, Ст. Загора, 2011). Книгата се издава със спечелен конкурс на Министерството на културата, което само по себе си е оценка за нейните качества. Ще си призная, че точно този тип фентъзи-романи не ми допадат особено, изглежда ми е минало времето, а и робуването на прословутата теза за „високо“ и „ниско“ в литературата... Всъщност аудиторията на този тип романи е точно детско-юношеска, може би тази на „Хари Потър“ от Дж. К. (Джей Кей) Роулинг. Тогава най-общо може да отнесем книгата към фентъзито, което няма да е много правилно. Смятам, че по-подходящо би било да се обърнем към Хари Норман Търтълдоув – американски историк и плодовит писател, автор на исторически романи, фентъзи и научна фантастика, който е по-известен обаче е с творбите си от жанра алтернативна история.

Така или иначе пред нас е поредният български вариант на роман в жанра алтернативна история – историята на фиктивния исторически град Серкандер. И тук както в други исторически четива, голямата история е разкрита през частните истории на отделни герои, главен от които е момчето Ким. Измислената география – пристанищните градове Серкангер, Гоар, Буларсум, Далгадер около Заключените морета, Спящите планини, островите Ансиер и Мелан, Тюленовите острови на приложената и рисувана от автора цветна карта, наречена „Пътят на каравелата Дъждовен облак“, смътно напомнят на познати обекти и имена, като асоциацията с нещо познато от книги и пътешествия през вековете продължава с историята на градове и хора. Характерното за младия читател любопитство е задоволено по опосредстван начин с провокацията с нещо напълно непознато и явно фиктивно – като в приказка, легенда, мит, история, където фикция и реалност се изравняват в детско-юношеското съзнание.

Накрая, искам да спомена като литературен факт и две книги на преводачите от испански Ботьо Буков и Виолета Бончева. Просто да отбележа техния труд, без да го коментирам, тъй като не съм испанист. Ботьо е сред известните ни преводачи от испански. Последният автор, който е превел и издал в отделна книга е нобелистът Хорхе Гилен. Виолета Бончева също има определени сполуки в преводаческата си дейност. Сега тя ни е представила „Съвременни мексикански драматурзи“ – едно електронно издание на „Литернет“ – Варна, което съдържа пиеси от няколко мексикански писатели. Бих искал да им пожелая успехи и в бъдещите им начинания като творци и преводачи.



За критика оценяването на книги, особено ако той сам е изкушен да пише, е доста субективно занимание. Ето и моето лично предпочитание, разбира се основано на критерии като художествени достойнства, съвременна комуникативна стратегия и значимо социално послание (ако опираме до романа най-вече и формулирани по сходен начин от проф. Милена Кирова за журирането на романи от конкурса на „Фонд 13 века България“): романа „Хамовото семе “ на Йордан Атанасов, на първо място, и пътеписа „Д-р Ливингстън, предполагам“ на Петър Бакърджиев. Това са книги, които покриват горните критерии, излизат от мейнстрийма на съвременната проза и донякъде са иновативни – на Й. Атанасов интерпретира за първи път в българската литература темата за българските емигранти-градинари, а втората развива пътеписа като роман. Във всички случаи обаче съм респектиран от представените книги, защото трудът на белетриста, на романиста е огромен и заслужава нашите адмирации.









  
Накратко
На 12.10.2011 г. Дружеството на писателите в Ст. Загора и народните читалища „Даскал Петър Иванов“ и „Николай Лилиев“, със съдействието на Община Стара Загора, организираха първото по рода си обсъждане на книгите, издадени от автори от Ст. Загора и региона през последните няколко години. Прегледът нямаше конкурсен характер. Доклад в раздела „Поезия“ представи Марин Георгиев, а в раздел „Проза“ – Владимир Шумелов.

Пълният текст виж тук.

Още сведения

публикувано на събота, октомври 29 @ 00:16:49 EEST изпратено от vchumelov

Подведено под:
| * | обзори |

1290 прочита

Още в тази връзка
· Владимир Шумелов


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 0
Гласа: 0

Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Проза в Стара Загора, 2011" | | 1 коментар

Коментари за Владимир Шумелов, Проза в Стара Загора, 2011 (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на събота, октомври 29 @ 01:10:43 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Владимир Шумелов, Проза в Стара Загора, 2011 ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.15 Секунди