литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Астрид Розенфелд
Из „Наследникът на Адам“




Винаги са ми разказвали, че баща ми е починал, а всъщност той просто напуснал майка ми. Дори не може да се каже, че я е напуснал, тъй като те никога не са били истински заедно, почти не са се познавали. По-точно казано – преспали са само веднъж. А когато майка ми установила, че е бременна, баща ми отдавна вече бил в родината си.

Бях на осем, когато една от приятелките на мама я убеди, че е изключително важно за психологическото ми развитие да узная истината за своя родител. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Нямаше много за научаване. Баща ми се казвал Сьорен или Гьорен и бил от Швеция или Дания или Норвегия. Майка ми не помнеше повече от това. „Еди, миличък, баща ти със сигурност е прекрасен човек и в онази вечер, когато ние ... когато ти ... както и да е ... ние страшно много се харесвахме.“

Версията за мъртвия баща винаги ми е допадала повече, отколкото тази за прекрасния Сьорен или Гьорен от Скандинавия.

Въпреки, че дължа появата си не на любовта на двама души, а на опиващото действие на две ледено студени бутилки водка Горбачов, за майка си бях желано дете. От четиринайсет годишна не копнеела за нищо друго така, както за бебе. Вече била прехвърлила трийсетте, когато скандинавската сперма ? помогнала за това. В четвъртия месец от бремеността – баща ми вече не бил в Берлин – майка ми напуснала работата в книжарницата и се преместила в жилището на родителите си. Приятелките съчувствали на бедната Магда Коен, която трябвало да се откаже от кариера и самостоятелност заради копелето в корема си. Дълго я увещавали да продължи работа въпреки детето. Но Магда Коен била антихристът на феминистките. И само някой да се беше оженил за нея овреме и да ? беше направил дете, нямаше и да се сети да подхваща кариера.

И така в един слънчев мартенски следобед се пръкнах от Магда и получих името на герой от любимия ? роман на Джейн Остин: Едуард. В този пролетен ден изглеждах както всички други бебета, но с всяка година приликата нарастваше. Очите на Адам, устата на Адам, носът на Адам.



Най обичах да си играя във всекидневната, пред печката. Тя беше бяла, с орнаменти, и върху нея седяха три пухкави херувимчета, които се държаха усмихнати за ръце. До печката имаше кутия пълна с колички. Обичах количките си, смятах се за специалист и както навярно почти всяко шест-годишно момче, исках да правя нещо с коли като порасна. Не бях кой знае колко оригинално дете. И тъкмо когато златистият Ягуар – гордостта на колекцията ми, се врязваше в белия Мустанг, чух дядо да хлипа. Седеше зад мен на пода. Дори само това ме смути, понеже дядо Мозес обикновено сядаше на дивана или на стол, но не и на паркета. А и сълзите в очите му. Обгърнах го с ръце, но той нежно ме отблъсна и ме погали треперещ по главата.

„Адам“, каза той.

„Дядо?“

Той въздъхна. „Преди много години тук седеше едно момче, изглеждаше като теб. Нямаше колички, а калаени войници. Казваше се Адам и беше малкият ми брат.“ „А къде той е сега?“

Мозес не отговори.

„Къде са войниците му?“

„Войниците умират млади.“ Обърса лицето си с ръка. „Едуард, нека се помолим на единствения Бог да си наследил само външността на Адам, а не характера му.“

Дядо постоянно се молеше на „единствения Бог“, редовно посещаваше синагогата на улица Песталоци и държеше на кашерната храна. Баба и мама почти никога не се молеха, много рядко ходеха в синагогата и ядяха каквото пожелаеха.

Коленичихме на пода. Еврейските молитви на дядо звучаха като блеене на коза. Прихвана го нещо, помислих си, когато отново текнаха сълзи по бузите му. Най-сетне майка ми се прибра и сложи край на тази сцена. „Татко? Какво правите там?“

„Молим се, заради Адам“, отвърнах аз, тъй като дядо като в транс продължаваше да говори на единствения Бог...

Мама въздъхна, хвана дядо за ръка и го изправи. „Ела, татко.“

Той се остави да го отведат доброволно. Мустангът се преобърна. Хвърлих го обратно в кутията и извадих един Ланд роувър, който сега трябваше да предизвика Ягуара. Разбира се, той нямаше никакви шансове, понеже никога нямаше да позволя Ягуарът да изгуби.



Навярно веднага щях да забравя тази работа с Адам, но онази вечер дядо не яде с нас. Остана в библиотеката - така наричахме таванското помещение, което спадаше към жилището ни. Не беше истинска библиотека. Имаше само една етажерка с книги и всъщност използвахме това огромно пространство, до което се стигаше по вита стълба, за килер. Стари куфари, непотребни мебели, с които не искаш да се разделиш от сантименталност, кутии със снимки, дрехи, люлката ми. Все вехтории.

Мозес Коен, дядо ми, прекарваше много време в библиотеката. Заради тишината, казваше той. На мен рядко ми даваха да се качвам. Заради праха, казваше баба ми, Лара Коен.

И така, бяхме седнали тримата на кухненската маса и баба протегна шията си. Имаше дълга лебедова шия, с която много се гордееше. „Какво го е прихванало Мозес?“, попита тя майка ми.

„Адам“, гласеше простият отговор.

Шията на баба се обърна в моята посока. „Все вярвах, че ще го преживее, ама...“

„Скоро ще му мине“, каза мама.

Лара Коен се изсмя високо. Смехът ? бе винаги точно на място, кратък и ясен. Не идваше от корема или от сърцето, беше като удивителния знак на клавиатурата. Щрак и край.

„Магда, миличка, баща ти мисли повече за мъртвите, отколкото за живите, ако разбираш какво имам предвид.“ Горчивина трептеше в гласа ?.

„Адам мъртъв ли е?“ исках да узная.

„Да се надяваме.“ Отново смехът ?.

„Мамо, не говори така пред малкия Еди.“

„Адам умрял ли е?“, настоях.

„Виж, Едуард, той си е заслужил смъртта. Той беше лош човек, той ...“

„Мамо, престани, моля те.“

„Счупил ли е нещо?“

„О, да, баба си и майка си.“

„Мамо.“ Майка ми тресна с юмрук по масата.

„Магда, миличка, това не е причина да трошиш мебелите.“

Майка ми стана и събра чиниите, въпреки че още не си бяхме дояли. Надуших нещо – някой, който е счупил майка си и баба си, това не го чуваш всеки ден.

Баба облече палтото си и излезе, отиде на концерт или на театър. Понякога аз и мама я придружавахме, но дядо никога не идваше с нас. Така или иначе той рядко напускаше жилището.

Бях буден през тази нощ. Чух баба като се прибра, после стана тихо. Само горе дъсченият под скърцаше. Това и чаках. Измъкнах се тихо от стаята си, нагоре по стълбата и отворих вратата. Мозес седеше в едно кресло, в скута му лежеше отворена книга, но той не четеше. Просто гледаше пред себе си. Приближих се до него, прокарах ръка по облегалката и побутнах креслото, за да ме забележи. Дядо се усмихна тъжно. „Не трябва ли да спиш, Еди?“

„Не мога.“

„Разбирам, и аз често не мога да спя.“

И преди погледът му отново да посърне, преди да успее да забрави за присъствието ми, го дръпнах за ръкава. „Дядо, разкажи ми за Адам.“

Мина много време, докато заговори. Разказваше за Хитлер и за войната и че евреите имали особено тежка съдба и че цялото семейство искало да се пресели. Трябвали им документи, които били много скъпи. И малко преди деня на заминаването Адам изчезнал заедно с цялото семейно състояние. Все пак им останали документите, но освен тях – почти нищо друго. Бабата и майката на Мозес и Адам останали в Берлин, не пожелали да заминат за Англия. „Мисля, че са чакали завръщането на Адам. Но той не се завърна.“

„Баба каза, че ги е счупил. Как като изобщо не е бил там?“

„Човек може да счупи много неща като не прави някои работи.“









Забележка: Преводът е направен по Astrid Rosenfeld, Adams Erbe от Галена Цветкова.






  
Още сведения

публикувано на неделя, декември 04 @ 20:20:45 EET изпратено от galena.tsvetkova

Подведено под:
| От немски | проза |

1052 прочита

Още в тази връзка
· Astrid Rosenfeld, Adams Erbe
· Галена Цветкова
· Астрид Розенфелд


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 4


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из „Наследникът на Адам“" | | 1 коментар

Коментари за Астрид Розенфелд, Из „Наследникът на Адам“ в превод на Галена Цветкова. (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на сряда, юни 04 @ 15:10:48 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Астрид Розенфелд, Из „Наследникът на Адам“ в превод на Галена Цветкова ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.17 Секунди