Кева Апостолова
Из „Т Р И Л О Г И Я“ | Страница: 1/2
АПОКРИФИ
...
Помогни ми,
умна,
безмозъчна
ябълко.
...
Отвинтените очи на позитивните,
нелекуваните им усмивки,
преувеличени,
с подпухнали като в екарисаж съвети...
Далеч от мен, моля!
...
Аз съм.
Всички други
ми изглеждате случайни.
...
Я да видим сега ние
какво има да ни казва
тази наградена книга?
Говори, говори, говори
като мъж с бръснати гърди.
...
Денят изпи токсичното си яйце
и изгуби съзнание.
...
Те обичат ситата,
а те – гладната половина на луната.
...
Бягат от него.
Той е здрав,
но е влизал
в чумава къща
да помага.
...
Пред сцена от живота на една река
сядам до живота си
и двамата гледаме,
и претоварваме брега...
...
В студените ръце на датата,
толкова последна за теб
и болна от мен по теб...
Канонизирам датата.
...
Светът е триизмерен,
сънищата са триизмерни,
смъртта е триизмерна
и ме чакаш на пейка
с непроходим вестник.
...
– Колко е часът?
– Сто и половина.
Стоя сред изпращачите
и се изпращам...
...
Световният свят
и моето частно пребиваване в него.
Външната ми стена,
защитена с пола и блуза...
...
Нещо изкупува на безценица
селото ми, града ми,
пътеките ми в държавата,
шосетата ми в света,
мен самата,
балсамирана
във вкоравените ми от сълзи
пола и блуза.
...
Пореден опит за самоубийство:
рибата се засили,
скочи остро в бездънния въздух,
но водното притегляне я настигна
и хвърли в тъмница.
...
Горе някой
срита бога ни
и разля чашата му:
давим се незаконно.
...
Къде ни е времето,
когато още не знаехме,
че сме?
...
Паркът изнесе
ограмотените си цветя.
Гневът в тънките им шийки
подивели...
...
Майка и татко.
Думите им
като дланите им:
влизам в тях за спасение.
...
Влизам с филм
в пепелта на погребалните огньове:
няма връщане от там
изцяло.
...
Обичай тялото си.
То е твое само веднъж
през цветното време.
...
Гравитация
и левитация:
дървото ме обича,
без да съм го посадила.
...
Където улиците изсърбаха небето
и заговориха несвързано –
там е Продължението,
свито в змийска чантичка.
...
Залезът остави
кръвта си да засъхне,
за да повярваме.
...
Намръщен летеж на пчела:
чувам размътената акустика
в гръдния ѝ кош...
...
Самотните крайпътни
дървета-инвалиди,
преживели катастрофи,
и разкривените им
в права точка песни...
...
Живо разрязани градове.
Улиците им – незарастващи белези.
Бързо, бързо
през движения на гласове
и овлажнени банкноти –
спрем ли – ще зараснат
вътре с нас.
...
Риба –
домъчняло #&1117; е за мен:
слиза отдолу нагоре,
за да ме види и успокои
и двете ни.
...
Слънцето
се изсвети.
...
Интересно
като 29 от високосна.
...
Смъртта
е навик:
изкачва вътрешните си планини
от памтивека
до следващите памтивека.
...
Рецептата изписа щастие,
дошло от триглава приказка:
я, колко семки
в пребледнелите макове...
...
Учудващата победа
на сгърчените арабски цифри
над легионите римски числа...
...
както стъпва
скъсено краче
по запалени
празнични свещници...
...
Въпросът дойде смачкан
направо от божия куфар.
Посрещнах го чисто човешки:
с костен гребен.
...
Да взема да дам
сто кила захар на пътя –
стига ми е горчал.
...
„Всеки ден
слънцето се бори
да го признаем” –
така ще напиша
в незнаещата ми книга.
...
Миналото – пакетирани години.
Всичко ли е вътре?
Какво ли е обрано?
Къде ли е занесено?
Какво ли ще му правят? –
питат огледалата,
овлажнявани с дъха ми.
Напред (2/2) 
| |
| |
| Още сведения |
публикувано на вторник, март 27 @ 19:58:07 EEST изпратено от kevva
Подведено под:
| * | поезия |
3467 прочита
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 0
Гласа: 0
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|