Владимир Шумелов: Двойно - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

НЕЩО КАКТО СЪН... ИЛИ СЪН № 2

От известно време, всъщност не знам откога, заспивах трудно, измъчван от мисли. Все по-често слушах среднощните радиопредавания, докато изпълвах листа с неуловимите и за мен драскулки, мъчейки се да докажа невероятното: може ли човек да избяга от себе си? Сега, докато пиша това, а през изкуствената мрежа от сложни геометрични фигури на завесата лунната светлина нахлува – неземно синя пътека от разтопен метал, си мисля, че може. Нощта, разбира се, е свят, различен от дневния; светът сутрин е друг – делнично напрегнат и екзистенциално далечен; на свечеряване – очакващ, губещ очертания и изпълнен със сенки; нощта ми дава миговете, които търся.

Докато пиша, навън е спряла кола, поглеждам през прозореца: вратите й са дълго отворени, там навярно става нещо. Пиша с мек графит (В 4), който откроява буквите в лунната пътека, те набъбват, оживяват и потичат като река, намерила ново корито.

Търся. Уверен съм, че човек може да избяга от себе си и без заместители. Всичко е въпрос на илюзия, може би поощрена в късния час от сноповете мъртвешка светлина, процеждана скъпернически през завесата. Светлина, която мумифицира света.

Дотук ми е дошло и затова в съзнанието ми, по-будно отвсякога, се редуват като в калейдоскоп места, отдалечени географски от мен: Африка с драми „а ла Хемингуей“, „хълмове като бели слонове“ – не, това е Испания, или Сакарската пустош, или там, където не може да те стигне хорското мнение. (Бях на две години и нещо. Помня мръсната мизерия и пътека между зелени бараки, която водеше към стълбовете на високи заводски комини. Някой пищи продължително, майка ми се появявя и простира на въжетата между бараките, а снегът, който не спира, все не успява да покрие чернилката...)

Нощното предаване ме залива с водопад от електроника и джаз (на клавишите е Боб Джеймз с „Просперираш“ и „Деликатно“), мисълта продължава да ме води тук и там и вече знам, че...

Единствено важно е човек да го пожелае. Условностите са прескочени, а това е още по-важно. Казвам си, не, не им обръщай внимание, обърни им гръб, мачкай ги като..., не ги жали, мръсните им ръце не заслужават..., камо ли..., мрази ги и ги срещни като тамада, напий ги, обичай ги, нехомогенна аудитория, и не умирай – жалко ще бъде..., не се поддавай на..., защото какво сме всъщност: знаци, символи, видения, петна, отнесени незнайно къде, и криви линии, сенки, посоки, начертани от маестрото, който не се поддаваше на...

Луната е в пълна фаза, когато се изправям и виждам, че колата, разтворила врати, вече я няма. В главата ми настъпва хаос, а в устата ми горчи от напитки и цигари, от лунна светлина, имена и събития (Екол Нормал, Сорбоната, Риц, Йейл, Оксфорд, Масачузетс, Стравински, Белла Барток, Госпожа дьо Мопен, Паунд, Камю, Бекет, Борхес, Сарот, Кортасар, Колфийлд...), та ми иде да промия мозъка си под освежаващата струя на физическото усилие или любовта.

Или да се върна в онези романтични дни, когато предприех създаването на „теологичен кръжок“ (в рамките на онова малко, което даваше университетът и който не се осъществи, поне така, както желаех, понеже залагах твърде много на изкуството; то не обяснява, в най-лошия случай показва).

Или още по-късно (защото знаех, че трябва да е късно), когато замислих „Всички ценности на моето време“, нещо, от което би се отказал и Николай Райнов. Тогава не знаех, не знаех много и мъглата се стелеше наоколо, скривайки света, и моя собствен...

Мислите ме нападаха хищно: Временното отдалечаване е идеализиране на действителността, породено от носталгията и останалите чувства. Връщането към миналото ни помага да се пречистим, защото ни напомня какви сме били и какви не трябва да бъдем... А радиопредаването в нощта бълва за откраднатата „Мона Лиза“, чудовището Неси, бившия Ленинград и срещата на живота със смъртта, в съпровод с клавишите на Боб Джеймз...

Тягостният ден е отминал безвъзвратно, а нощта не се помни – мисъл, фантазия и парчета от огледало, но ми дава миговете, които търся. Някъде назад в нощите Хесе ще напише стихотворенията „Среднощни мисли“ и „Размисъл“, а в това време миговете изтичаха, спомените се връщаха и животът стоеше на едно място (Калигула се мята по сцената и реве: „Нищо не е вечно!“)...

От известно време, всъщност и аз не знам откога, спя непробудно, безкрайно нежно на фона на лунната светлина, пречупила през невероятната плетеница на завесата мислите...

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а