литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Владимир Шумелов
Уестърн






Меги пиеше всеки ден транквиланти. Първоначално по предписание – веднъж дневно, после – два, три пъти, докато продължи с бира (някой ѝ беше подметнал номера с бирата за кръвното). Влечеше се полуиздрусана из 60-те квадрата по битови нужди, но повечето време прекарваше прилегнала в хола срещу телевизора.

Обслужваше я последното ѝ гадже, може би най-последното в тоя живот. Бяха се запознали в психиатричната болница, бяха се изчукали като куп други в храстите на парка привечер и си бяха паснали. После щяха да разказват как психарите гледали с ей такива честно ококорени очи, докато те се чукали където им падне.

Не бяха опасни. Просто психари, които получаваха пенсия по болест, като всеки от нас. О’Шими не беше дори психар – не можеше да спи. Кротък като даначе пред майка си, той се грижеше за Меги през всичките 24 чàса, понеже беше буден като прилеп. Пазаруваше, почистваше и шеташе в кухнята, а после с часове зяпаше през рехавото перде на кухнята към отсрещните кооперации, подпрял глава с ръце. Виждаше отлично всичко, сам невидим и никой.

Някъде по времето на безкрайните нощи хвана първия попаднал пред очите му молив и започна да цеди вазектомирания си мозък...



... Ванци свири дълго и лошо. Под тавана се носеше дъх на вкиснало. Всички го търпяха, понеже никой друг не можеше да свири. После с фанатичен блясък в очите хвърли на тезгяха три мазни куцара, за които получи обичайната кофа уиски. Изпи я на един дъх, захапа масата и я разходи из салуна. След това се събу по чорапи и започна да танцува по клавишите, при което всичките му скътани между пръстите гурели изпопадаха. Получи се китайския марш, който предизвика буен възторг у китаеца. Той от своя страна скочи зарадван, целуна го по челото и обеща да му подари летните си кънки.

На всичко, което се разиграваше в бара, тримата плюха и се обърнаха да се занимаят с това, което ги мамеше на масата. Пред тях в порцеланово блюдо изпускаше пàра малко, розово, крехко печено прасенце-сукалче. До него се мъдреше тавичка с шопска салата, обилно поръсена с овче сиренце и чер индийски пиперец. Малко по-встрани се усмихваше кокетно чиния с люти чушлета и тава с руска салата. За гарнитура им служеха гъбки, задушени с чисто масълце, а обонянието им се дразнеше от телешките котлетчета със специален италиански сос... Ах, тези котлети, крехки и вкусни, които просто се топяха в устата!

Докато се занимаваха с яденето под канските звуци на Ванци, те забелязаха Бианка, която, поклащайки нежна снага под тежестта на една купа, плуваше към тях.

– Що е туй? – рече О’Шими и повдигна капака.

Зави им се свят. Пред очите им се запреплитаха цветни кръгове, краката им омекнаха. От устата на Льо Вуяж се изтръгна стон:

– Така могат да миришат само пържени в много мазнина картофчета, миксирани със сиренце и чер пиперец, леко поръсени със сол и оцет.

Тримата потупаха Бианка по задните части и пан Дочовски заяви:

– Веднага каса бургундско! Немедлено!

Още неизрекъл, и О’Шими допълни:

– И маслено-шоколадова торта!

След което Льо Вуяж избоботи:

– Една точена баница и суджук на гребен!

Тримата пощипваха Бианка на определените за целта места, а тя стенографираше усмихната. Сър Арсоу правеше угоднически мутри, шерифът О’Дзироу душеше като хрътка за съмнителни елементи и черни сделки... Изобщо в тази прекрасна вечер всички бяха затънали в благополучие и никой не предполагаше, че...



... О’Шими избърса потта от челото си. Навън се разсъмваше. По улицата отекнаха първите стъпки. Въздъхна и отиде в спалнята при Меги. Избърса проточилата се върху възглавницата жълта лига и постави върху нощното шкафче шепа хапчета. После купи мляко, хляб и бира... Когато луната се показа иззад облаците, О’Шими вече пишеше...



... В същия прашен юлски следобед, когато камъните в пустинята се пукаха от жега, един конник паркира неправилно пред салуна. Той скочи чевръсто, хлътна вътре и изрева:

– Идат!

След минута само една тумба безделници начело с Льо Вуяж се бе строила да посрещне доблестните драгуни. Китаецът Хуй-Хан-Бай-Мет-Ю сновеше насам-натам и тайно предлагаше хашиш, следейки с четири цепнатини О’Дзироу, който по навик се бе излегнал нехайно в една кална локва без признаци на живот. До него се търкаляха дванайсетина празни бутилки, около които се виеха облаци мушици-винарки, но кой знае...

В този момент откъм южната част на града се вдигна пушилка. „Идат! Идат!... Ура-а-а!“ – зареваха безделниците, захвърчаха широкополи шапки нагоре и се разнесоха нестройно изстрели във всички посоки.

Най-после спасителите бяха тук. Безделниците бяха разочаровани. Та нима тази тълпа пияни изверги с изпокъсани униформи биха ги защитили?! Известно време те стояха едни срещу други и се фиксираха озадачено. По едно време ноздрите на сарджънт Майкъл се разшириха, надушил уискито в салуна. Останалите се размърдаха също и започнаха да се оглеждат.

– Хий-иип-иип-хи-е-е! – изрева като кръвожаден команч сарджънта, пришпори коня си и докато останалите разберат какво става, бандата бе изчезнала в кръчмата. Последен се дотътри Манулеску, изгледа неангажиращо заобикалящата го тълпа, почеса се между бедрата, измърмори „Унде дуч?“, след което се оригна и хлътна в кръчмата. Арабинът извади продрано, лекясало, осеяно с дупки от фасове килимче, събу се и изпод брадата му излетяха странните звуци:

– Аллах бин еби шериат! Аш гюлдюн оджук так-ма-такръ! – След тях се огледа крадешком и се шмугна в кръчмата.

Посрещачите бяха изумени...



... О’Шими отиде до банята и стоя дълго под душа. Беше доволен от себе си. След това събуди Меги. Погледна календара. Неделя. Цял ден...



... В едно неделно слънчево утро камбаната на презвитерианската църква заби тържествено. В църквицата се беше събрал почти целия град. Най-отпред срещу олтара се бяха изстъпали пан Дочовски, О’Шими и Льо Вуяж в най-новите си одежди, състоящи се от закърпени джинси и кирливи памучни фланели без ръкави, осеяни нагъсто с мазни петна. О’Шими дори си бе измил очите... Стен Гнид с папийонка върху тениската си спореше оживено с книжаря Голдън за предимствата на садо-мазохизма. Зад тях се бе разплул шерифът, който днес бе закърпил зеещата между бедрата му дупка с черво от бял тюлен. Свинските му очички обхождаха тълпата подозрително. От пазвата му надничаха парцали, торбички барут и едро като павета бренеке. В джоба му почиваше преполовена вече плодарка. Горският Пъшоу, който бе слязъл между другото и за неделната литургия в градеца, купуваше със спечелените куцари свещи, които палеше с Ронсон-а си. Милий Ксенофонтович, понесъл термос с чай, който никой не купуваше, се оригваше на квас и нещо друго и набожно се кръстеше. Арменецът гробар изпълняваше ролята на клисар и сега ожесточено дънеше камбаната. Тълпата завършваше с войската, начело на която гордо се беше изстъпал Майкъл, разресал на път космати гърди. Стефенсън отново бе кьор-кютук и, оглеждайки се, вадеше куцар след куцар от джоба на набожно кръстещия се Лалевский. Манулеску разглеждаше иконите с нескриваното любопитство на контрабандист и мърмореше небезизвестната фраза под носа си. Сутринта го бяха сварили в избата на Льо Вуяж заедно с Абу Киряк, който, въпреки че ислямът забраняваше, беше вързал кънките като индийски матрос. В момента Абуто хортуваше с китаеца относно разяснителните брошурки, пропагандиращи будизма.

Всички разговаряха оживено и очакваха появата на свещениците. Тогава гръмна „Маршът на Радамес“. Пианистът Ванци, седнал зад органа, движеше вдъхновено обезобразените си ръце по клавишите. Хората замряха в молитвен унес. Вратата на олтаря изтрещя и оттам изскочиха падре Тики и брат Ангеларий, носещи конското евангелие. Те бяха облечени в живописни църковни одежди. Падре Тики беще нарисувал с химически молив кръстове върху джинсите си. Върху загубилата цвят роба бездарен художник бе изографисал ангелчета в полет. Едноухият брат Ангеларий пък бе навлякъл чувал, набързо съшит от кози косми, върху който се мъдреха цитати от Мао.

Тълпата падна на колене. Падре Тики отвори уста и сладко изгъргори:

– Благословени будете братия в етот святи дьнь и нек помолимся за избавление душих грешних...

След тези думи дъх на Балантайнс се разнесе из църквата. Богомолците насмешливо се оглеждаха: „Изглежда, че падрето не купува уиски само на крантата си...“ Падре Тики продължи невъзмутим. Брат Ангеларий, който трябваше да пее втори глас, отвреме-навреме задрямваше, а когато Тики го сритваше отзад, ококорваше очи, напрягаше шия и ревеше като йерихонска тръба. Цветен слънчев сноп падаше върху кратуната на Ванци и го унасяше, но когато дочуеше пещерният глас на брат Ангеларий, сепваше се, нахвърляше се върху органа и мръсните му ръце възпроизвеждаха я Lazy, я Smoke On The Water, на които би завидял и самият мистър Лорд...

В този сюблимен момент откъм южната страна на Йелоустоун се чуха диви писъци, съпроводени от изстрели и конски тропот. Всички изтръпнаха...



… Това продължи седмици. Понякога О’Шими даваше „заето“ и изпадаше в депресия. Тогава се чувстваше стар вазектомиран драскач. В такива моменти го спасяваше Меги. Тя казваше: „Маркес трева да пасе!“ между две шепи хапчета в банята и една бърза бира в кухнята, след което излъскваше зъбите си сама. През целия следващ ден беше добродушна и четеше като студент по време на сесия...



... Мери звъня дълго на вратата – толкова дълго, че можа да смени лака на ръцете си. Тъкмо се бе навела, за да започне с маникюра на краката, вратата трясна и излезе Мак Гестоу.

Първо махна клечката за зъби от звънеца, а после се направи на приятно учуден. Мери се повдигна на пръсти и му залепи един целофан по бузата, след което му каза да не се прави на олигофрен, а да тича за кафето. Ключът щракна зад тях.

Вътре бързо си припомниха популярните сцени от „Фатално привличане“ и накрая, радостни и оживени, седнаха един срещу друг. Мери беше по-радостна и се възхити от различните му чорапи. „Много са чувствени – отчете тя, – не мога да откъсна погледа си от глезените ти“, а в същото време се бе втренчила на друго място. Изобщо не забелязваше бъркотията в жилището, нито бъркотията, която цареше в Гестовата глава. Сети се за нея, когато отиде да си хвърли един душ. Банята беше превърната в склад за бутилки. Тук човек можеше да проследи всички издания на скоча и малцовото уиски и поне на дузина марки бира от последните двайсетина години. Колекцията от празни бутилки бе гордостта на Мак, но не и на Мери. Тя стоеше на един крак, пръскаше се с душа и псуваше като индийски матрос, но не беше права.

А Мак Гестоу не обичаше да се къпе още от дете. За последен път беше вършил тая процедура преди половин година, но сега беше празник и той можеше да си позволи това малко изтезание. Освен това миеше краката си от Коледа на Коледа и вонеше на камила.

След около половин час всичко бе свършило – Мак Гестоу, изкъпан, облечен, облепен с меркурохром, се бе изтегнал като Саддам Хюсеин в синия фотьойл. Пиеше любимото си шотландско в пластмасова чаша, а лулата димеше лениво до нея. Имаше една мозъчна гънка и тя беше по-надолу от кръста. Липсваше и миризмата на камила, но беше забравил най-главното – да изключи телефона. Тръгна към него, но той го изпревари...



... Всъщност номерата с телефонния тероризъм са доста стари и си бяха чисто преиграване. О’Шими го знаеше, затова когато хормонът го удари, не каза дума и я опъна в коридора с глава, навряна в телефонния апарат, който дрънчеше като стадо кози. Меги мълча през цялото време, но през нощта от устата й излезе жълто-зелена пяна. О’Шими писа цяла нощ, а на сутринта я закара на преглед...



... Сред малката горичка в прерията се чуваше глухо биене на шошонски там-там. Там бяха разположени вигвамите на шошоните, някога войнствено племе, а понастоящем алкохолици и мародери.

Към горичката се приближаваше на кон О’Шими в живописни бутафорни одежди на шаман. Изпълняваше тайна задача: бе му поръчано да ангажира шошоните срещу Мак Гестоу, тъй като градчето бе загубило вяра в армията.

Качилият се на върха на една трепетлика индиански съгледвач Стъкленото око го забеляза и обстипира два пъти. Това събуди заспалият под дървото бързоходец Сухия клон, който от своя страна обстипира, за да даде квитанция на Окото, и си плю на мокасините. След минута вождът Голямата дупка почисти смазката от боздугана си и вдигна на крак дежурното подразделение, което в този момент работеше на КТП-то.

О’Шими спря в селото, където бе посрещнат радушно. Потъркаха носове с вожда в знак на приятелство, дръпна половин лула на мира и с гръмка обстипация поздрави командния състав на племето. Вождът се оригна със задоволство, което значеше: „След три минути съвет на старейшините!“

След две минути и половина всички бяха насядали по турски на рогозките. О’Шими обясни накратко положението и прикани шошоните за съдействие. Гръмки обстипации одобриха речта му. Вождът каза, че никога досега племето не е изразявало така спонтанно съгласието си и за доказателство вдигна чергилото да проветри вигвама.

Индианците набързо извадиха кутийките с вакса Саламандър, наплескаха се до ушите, после продължително се сбогуваха с жените си във вигвамите, а след това се построиха в индианска нишка и потеглиха под звуците на военната музика, състояща се от две пищялки и пукнат тъпан.

О’Шими ориентира вожда да чакат в каньона Солената риба и препусна да уведоми Льо Вуяж за по-нататъшни действия.

Шошоните потеглиха сами. Тъкмо пред каньона те видяха каруцаря с уискито Лимонадения пуяк, пред чиято сергия винаги се образуваше опашка, която можеше да опаше три пъти градчето. И...

Алкохолната страст се оказа по-силна от всичко друго. Десетте бурета на Лимонадения не след дълго почиваха в индианските благоутробия, а през нощта шошоните си организираха купон, на който каруцарят бе поднесен тържествено в дар на Маниту. Уискито обаче разпали заспалите им канибалски страсти, в резултат на което Лимонадения пуяк бе погълнат буквално за секунди.

Така ги завари О’Шими, който се върна с папката от секретна секция, тъкмо когато шошоните чистеха зъби с пера от главата на вожда и се оригваха на армея. О’Шими се хвана за главата и започна да отправя сексуални закани към цялото племе. Вождът не издържа, отдалечи се, а като се върна, закопча цепката си и погледна кръвнишки „шамана“, след което изхълца звучно, което значеше, че шошоните в най-скоро време ще разорят градеца.

След като ги изгуби по толкова елементарен начин и си спечели още един противник, О’Шими се метна на кобилата и препусна към Йелоустоун...



... През следващите няколко дни Меги се държеше като нормална еснафка. Затова О’Шими отложи прегледа за дата, на която рутинно се явяваха при психиатъра; за него това не бе от значение, въпреки че през последните няколко нощи се беше хващал да заспива над топа изписана хартия. Това нямаше да бъде толкова зле, ако О’Шими не бе започнал да порка...



... Всичко започна в тъмна като в рог нощ. Прозорецът на една къща се открехна, разнесоха се два бързи изстрела и без да гледа резултата, някой затвори. На сутринта два вдървени котешки трупа лежаха на улицата. Откъм църквата се зададе гробарят Сърбанян, който си свирукаше „Ода на радостта“, но при вида на труповете прекъсна свирукането и изкриви пъпчивото си лице в катилска усмивка:

– Започва се! – изломоти той със задгробен глас.

Кепенците се стоварваха с трясък, брави, ключалки, резета и синджири се провесваха и щракаха, куцарите се скътаваха, жените и децата се евакуираха. Шерифът О’Дзироу обяви извънредно положение по селектора.

Гражданите виждаха в тази незначителна на пръв поглед случка страшно предзнаменование. И както обикновено ставаше, от южната част на градеца се вдигна облак прах, който постепенно закри слънцето. Но не като друг път, сега липсваха канските писъци, гърмежите и потоците кръв.

Както можеше да се очаква, алкохолизираната паплач връхлетя направо в салуна, над който предприемчивият Арсоу бе поставил неонова реклама: „Хотел, Бар, Сауна“.

За да не се шашка от предизвикателствата на цивилизацията, Мак Гестоу обърна бутилка Чивас Регал още в предверието и пое по стръмните стъпала към ада. Неотклонно по петите го следваше Драгню, който видя как шефът му изчезна в тъмния отвор на една врата. Порториканецът премига, но постепенно свикна с меката виолетова светлина, която обливаше подземието кой знае откъде... – откъдето и долиташе нежна, действаща отморяващо на нервите музика. Пинк Флойд – помисли си той неуверено и кацна на стола пред бара, като впери жълтооки органи в полуголата блондинка отпреде си:

– Уиски! – успя след известен напън да артикулира той.

– Малко или голямо?

– А вие масажи правите ли? – изтръгна се контриращ гърч от Драгнювата уста.

– Как може... Аз съм на работа! – започна обидено тя. – Виж, след това е друго – допълни с миловидна усмивка блондинката.

„Куклата си я бива – рече си порториканецът, но за всеки случай щракна с Ронсон-а си, за да я огледа по-добре, – а, и без силикон...“

– Няма нужда, всичко под ножа... Мен ще почерпиш ли? – изчурулика конкуренцията – брюнетка, която в това време бе заела стратегическа позиция на съседния стол и се въртеше като пумпал от нетърпение. Съществото с муцунка на модел от Вог и бюст на Ракел Уелч отпреди десетина години духна пламъка на Ронсон-а, който вече гореше пръстите на Драгню.

Само след минута двамата бяха изпаднали в екстаз в един от ъглите на полутъмния салон и слушаха унесено песента Куцарани на Пинк Флойд. „Промениха се времената, по-лесно взе да става, а тя явно няма нищо общо с нашата гърла от пещерата“ – помисли замечтано порториканецът. Потърка небръснатата си от векове буза старомодно в нежната ѝ шия – тя потръпна блажено и изтри червилото си на определените за целта места...

Горе в бара пиршеството набираше обороти. Поп Филарио, разкопчал черно расо до долу, се беше развихрил в бясно конфу с Дойчич, Мак Гарец и още неколцина ентусиасти. Някои от бандитите се бяха качили горе при гърлите на подиума и учеха стъпките на канкана, а други се надпреварваха в канадска борба. Маси и столове хвърчаха във въздуха, бъчвите с уиски се пълнеха с атмосфера. Ванци за кой ли път надмина себе си с виртуозни изпълнения, които никой не чуваше.

Робърт Пири, чужд на всичко наоколо, тръгна да дири приятеля си О’Саздоу, но ярките реклами от улицата го сащисаха: „Уво – освежава, Уво – ободрява, Уво – сили дава“. „Вълшебно – помисли Пири, – сигурно е някой нов фреш и заслужава да се опита.“

В това време по-бърз от мълния при беснеещата тълпа дотича бракониерът Пъшоу, който съобщи, че в китайското ресторантче отсреща има стриптийз.

– Бианка! – допълни той и дяволито намигна.

С изстрели сганта нахълта в ресторанта, невиждал посетители от години насам и изправен пред постоянен фалит. От тавана висяха ефирните дантели на огромни паяжини, плъхове колкото болонки се мотаеха безцелно по пода и масите, а върху тезгяха, покрит с педя прах, се пъчеше важно бъчва сарсапарила.

– Вие можете да изпиете и бъчва уиски при Арсоу, но затова пък тук има нещо друго! – мрачно, с пискливия си гласец нареждаше китаецът и точеше от старинното безалкохолно на пръв поглед питие.

След забавленията около прелестите на Бианка, която смъква атрибутите си в продължение на цял един, изпълнен с наслади час, паплачта пощуря: „Бис, бис!“ – ревеше тя, а около рулетката се бяха събрали най-крупните мошеници и още толкова ги поощряваха отстрани; на съседните маси блъскаха покер и барбут...; цялото градче сякаш се бе изсипало в мрачната дупка на Хуй-Хан-Бай-Мет-Ю, а куцарите течаха като пълноводна река уиски, озовало се кой знае как върху мазните маси.

Точно в това време някой пръсна слух, че...



... Меги все пак не издържа. Прибраха я задълго. О’Шими трябваше да ходи често в болницата, а това нарушаваше ритъма му на работа. Въпреки това продължи да се налива...



... В Йелоу вали рядко. Обикновено дежурният синоптик обявява, че „ще има превалявания с разкъсвания на облачността в отделни райони, като в някои ще бъде слънчево, а в други облачно, ще духа вятър от североизток, който в следобедните часове ще смени посоката си, а температурите ще останат непроменени“, и обикновено познаваше. Нямаше как да не познае, защото това беше небеизвестният синоптик Минчоу, който имаше 1/3 шошонска кръв и ползваше народното календарче на племето, издадено фототипно. Например обобщените му прогнози съдържаха ценна информация от рода: „Дъждовна марта – кишовно лято“, „Топъл Малък Сечко – студен Великден“ или „Каквото е времето по Нова година, таквози ще бъде през целия месец“, или „Скреж през януари – цвят през марта“... Разбира се, дежурният синоптик съобщаваше и други, по-важни обобщени прогнози: „Студена зима – горещо лято“, но най-мразеше прогнозата: „Черна зима – сухи бъчви“. След подобно съобщение цялото население на Йелоустоун потъваше в дълбока скръб, над салуна се издигаше черно знаме, а националният флаг над кметството се сваляше наполовина. Сър Арсоу изчезваше за цяла седмица незнайно къде, а когато се появеше, потичаше нова партида разводнено уиски с коригирана цена. В тези тежки дни населението консумираше метилова Дива коза без лед и всякакви претенции.

Точно в един такъв ден, напук на дежурната прогноза присветна, гръмна тук и там и не след дълго заваля. В предаването на местната радиостанция „След всички“ дежурният синоптик Минчоу бе принуден да се коригира, заеквайки: „Като заваля, че цяла неделя...“ Нейсе. Скука до побъркване. Хората пиеха парцуца в салуна и бистреха политиката, бабите плетяха вълнени чорапи, а вдовиците и разведените нагъваха бяло сладко с шошонско орехче и клюкареха. Вечер, когато се приберяха, лягаха пред телевизорите, прещракваха програмите, дръпваха метилов алкохол и правеха идиотчета и олигрофренчета. Дори жълтата преса дремеше – нямаше нищо за предъвкване. Белият баща си отиде махмурлия, О’Дзироу беше освободен от терористите срещу крупна сума куцари. И най-страшното – Мак Гестоу се бе покрил някъде и ни вест, ни кост.

И сарджънт Майкъл бе останал на сухо. Правеше кибик по цял ден в кабинета си, вдигнал крака до телефона, който мълчеше като шошон по време на разпит, и ставаше само да си долее Джак Даниълс или да си купи поредната кутия Гейнсбъро. Бeше сменил Ударник III-то с Гейнсбъро и кашляше лошо. Сега излезе да глътне малко въздух, а всъщност да си вземе нова кутия „гвоздеи за ковчега“, както се мъчеше да го сплаши брат Ангеларий. Тъкмо завиваше зад ъгъла на „Йелоу банк“ и чу нестройна стрелба. Изведнъж изскочиха десет бандита с бикини на главите и се шмугнаха през задния вход. Майкъл се съблече по потник, приближи се безшумно отзад и удари един парен чук на последния бандит. Когато той се свлече на земята, Майк му отне оръжието, огледа се за свидетели и го застреля от упор. После се покатери на покрива и продължи да стреля на поразия. Пред входа на банката припряно се мотаеха Абу Киряк, Стефенсън и Манулеску, като изчакваха удобен момент да заловят обирджиите. Майк продължаваше да стреля отгоре неуморно. Тогава някой извика:

– Майк, пази се!

И друг:

– Умирай трудно, Майк!

Сарджънта се обърна и застреля още един бандит, който се прекатури и омаза паважа с червено. Долу младата булка на Майк хапеше устни и мълвеше:

– Той ще умре само в краен случай...

След последните думи отделението на сарджънта се посъвзе и пое по стъпалата. До асансьора падна Абу Киряк, тежко ранен в рамото. По-нагоре трупяса един бандит, цял облян в кръв. О’Дзироу се обърна към жената на Майкъл:

– Остана само един...

Но бяха двама. Те се качиха на покрива, за да ликвидират Майк, който предвидливо скочи и се самоуби...

На погребението беше дошъл шерифът и тогава жената на сарджънта отрони:

– Той умря сам...

– Права сте...



Понякога О’Шими не пие – когато работи сериозно, когато го боли язвата или трябва да води Меги до болницата. Този следобед определено му вървеше. Меги щеше да спи цели 12 дълги часове, беше в известна еуфория, която най-общо той определяше така (наум, разбира се, защото нямаше с кого да я сподели): Някъде отвъд океана от безсмислени думи, в които плуваше, отекна една, която го смая, прониза го и го изправи пред безкрая; оттук натам беше сигурен, че пътят му е отворен, безверието отстъпи място на спокойствието и музика, лека и неземна, изпълни съществото му, показа бъдещето в омаята на една лятна нощ, странна, натежала от страсти, лепкава и готова да го погълне... Нямаше как да не бъде доволен – беше постигнал метафизиката, беше налучкал Пътя.



... О’Саздоу, който бе изоставил бизнеса си с противосаздочни средства заради нелоялната конкуренция и се бе заел с издирване на таланти и графомани, се изуми: кражби, изнасилвания, убийства... И преди това ги имаше, но сега беше съвсем друго – кокошкарство: деца изнасилваха баби за играчки и петачки, жени с палта от норки пребъркваха джобовете и чантите по тролеите, мъжаги трепеха човека заради парче салам, глътка уиски или фас. Сиганите пък създаваха синдикати за защита на правата им. Наред с конвенционалните оръжия от всякакъв калибър се рекламираха универсални оксижени, слушалки за начинаещи касоразбивачи и банкнотоброячни машини.

В един такъв момент О’Саздоу си спомни за Пири, който беше раздухал в писателското кафене, че е започнал нов асоциативен роман. „Дано да не свърши като О’Шими...“ – помисли агентът и се запъти към дома на начинаещия писател.

По същото време Робърт Пири беше изгризал коричката хляб и беше довършил първа глава на романа. Тайната му мисъл бе да засенчи бестселъра на О’Шими, в който и той самият бе герой. Тук се налага едно лирическо отстъпление от глава, глава и ?, което ще хвърли допълнителна светлина около предстоящите събития, фокусирани в романа и личността на автора.

Робърт Пири пишеше отдавна, може би от времето, когато О’Шими се беше разхождал прав под кухненската маса с капсов Колт от черна пластмаса, но често оставяше работите си недовършени. Не го интересуваше славата, диспиплината, таланта, ума или морала. Животът в Йелоу го беше моделирал като всички останали. Пишеше, за да има какво да яде и пие, но обратното не беше вярно. Пири пишеше леко, на един дъх, между две глътки. В паузите между две питиета и две пури пред него лежеше вече готова глава и това го радваше като дете. За да бъде самотен, си нае квартира в края на града, заключи се, закова с дъски прозорците, вкара вътре галон уиски и храна в консерви, преряза телефонния кабел и започна...

... О’Саздоу смачка фаса Лъки Страйк като шошон пред вратата и почука. Тихо. После поблъска. Накрая извади парче крива тел и влезе, макар че можеше да си отвори и с поглед. Щракна със запалката, за да разсее мрака, и се изсекна – отвътре го удари остра животинска миризма.

Върху фотьойла до стената, опръскана в червено, се беше разположила царствено лъвицата от местния зоокът. Спеше, проточила лиги. Навсякъде беше разхвърляла кокали. И ръкописи. Беше посдъвкала някой и друг лист, но се бе отказала. Кокали и локви кръв. Спечен мозък и косми... О’Саздоу ги посмете с метлата в ъгъла, но съвсем тихо. Хъркането на животното го тревожеше. Колко ли лишения в тая криза го бяха докарали до това морално падение. След това написа на един лист „Робърт Пири“ и го положи върху кокалите в ъгъла. Бяха старателно оглозгани. Лъвицата отвори мързеливо кървясало око и погледна купа; след това отново захърка. За момента беше доволна и си кютеше, но не предеше, защото камината беше изгаснала отдавна.

О’Саздоу си спомни един стар-стар филм за Модилияни и припряно засъбира разпилените листове изписана хартия. Ръцете му не трепереха... Откъде ли бе влязло горкото животно? Майната му! Събираше хартията в чанта и примляскваше като... Нямаше да плаща дори авторски права. Нямаше на кого. Оглозганите кокали в ъгъла мълчаха.

Мълчеше и цялата обкована и тъмна къща, когато О’Саздоу я напусна, за да се обади от агенцията на сарджънта. Развръзката бе ясна...



... Един ден О’Шими разбра, че Меги е мъртва. Направила си нещо като езофаготомия, когато я оставили без дрога. Продължи да пише: „Не беше лесно. Останах сам. Изпаднах в депресия. Реших да се самоубия. Тогава ме обзе самосъжалението и се отказах. Навън бе притъмняло и валеше суграшица. Помислих си колко е тъжно по това време в казармата и панделата и ми олекна. След това поех към кенефа, където изкарах почти два часа. Нищо... Депресия...“







  
Още сведения

публикувано на четвъртък, декември 06 @ 20:39:09 UTC изпратено от vchumelov

Подведено под:
| * | проза |

1908 прочита

Още в тази връзка
· Владимир Шумелов


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 0
Гласа: 0

Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Уестърн" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.10 Секунди