Емилиян Иванов
... и мъртвите надигат се |
* * *
... и мъртвите надигат се
из глинените си каюти;
напускат с мъка, те, подземния уют:
от моя – по-самотен – глас, един, все
призовава ги, нанейде, по маршрут
незнаен – вектор към безкрая,
разцъфтял, уханен, като вечен май;
където замълчал е, всеки студ...
... Завръщат се, покойниците мили,
там, отдето ние идем; и всеки носи
в гърлото си по един невидим,
назрял във благовонията на тамяна –
окаден процесор; централен, многоядрен –
към извора на Онзи миг, що трябва.
| |
| |
| Още сведения |
публикувано на четвъртък, август 16 @ 21:16:38 EEST изпратено от emiliyanez
Подведено под:
| * | поезия |
1627 прочита
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 0
Гласа: 0
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|