Ивайло Иванов: Коледни фейлетони - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

СЛУЧАЙНА СРЕЩА НА ТРОЯНСКИЯ ТРОТОАР

Мила Павлина, по-голяма обида през живота си не бях получавал!... Никога, никой, при никакви обстоятелства не ми е нанасял по-голяма обида, вменявайки ми чувство за вина, каквато и на сън не е минавала през душата ми. Да те превърна в своя любовница?... Че защо? За кога?... Та той преполови живота ми и аз по нямам интерес към тези ноторно известни, популярни до баналност обстоятелства. Знаеш ли – дали ще имам момиче или не, ми е все едно. Но доколкото предпочитам да не ми виси нещо на врата, гледам излишно и да не се затормозявам. Към любовници, мъже и вълци също нямам пиетет. Съм съм си аз. Главата – шапка – никога, какво остава пък – под егидата на любовница?... И за какво ще си говорим, като свърши интимната част? За Хегел, Витгенщайн, Фуко и Левинас? Не, ти не си ми на нивото, извинявай, да не говорим и заради това, че бездната помежду нас е толкова голяма, всеобемаща, че би могла да бъдеш моя майка и да не говорим, че вкусът към патината на човешкото лице, към аурата, излъчваща се от човека, при мен е съвършено различен. Разликата в социалния статус също би могла да се има в предвид. Ти си миячка на прозорци, а аз – съвременен поет на вечно млада и очистена от дъждове България. Не могат да се вземат такива две същества. Те не се съешават, някак си... Освен, през образа на историческите дъждове, умили със плющящ разкош и твоите прозорци, мила Павке, и моята висока и оцъклена като мъртвец България.

Искрено съжалявам, че така се е сложил животът ти, че си способна да съгледаш корист и в най-нормалните неща – а именно, че минах върху твоята страна на тротоара и се опитах да те попитам защо не ме поздравяваш. Аз държа да ме поздравяват хората, както и аз им кимам и им викам: „Добър ден! Добър ден!”, като минават покрай мен. Отговор – никакъв обаче...

Знаеш ли, дали ще имам любовница или не – ми е все едно!... То е като да имаш заушка – и с нея добре, и без нея – пак става. Както е казал поетът: „Всичко е хубаво – радост и болка, много си хубав, безкраен живот!”... Тя и смъртта не е лоша, по тая логика. Още повече, че не е безкрайна. Ами, какво?! Ще поживееш малко в статуса си на умрял, ще се ослушаш без уши на Оня свят, па ще възкръснеш след това. Ще надживееш и този тип обстоятелства... Чудо голямо! Недей си го толкова слага на сърце!... Недей се чак дотолкова впечатлява...

Мен повече ме разтревожи следният известен факт. Ти си една обикновена и добра миячка на прозорци, а аз – съвременен поет на вечно млада и очистена от дъждове България. Не могат да се вземат две такива същества. Те не се съешават, както вече се каза. Освен, през образа на историческите дъждове, умили със плющящ разкош и твоите прозорци, мила Павке, и мойта вечно млада и оцъклена като мъртвец България. Да... като сръбската Омладина. Тя перманентно и от само-себе-си се обновява.

Госпожице Павлина, това е краят на отношенията между нас!... От този час нататък няма да ти проговоря, чак до края на живота си, вечно ще пазя тази тайнствена обида, дето я понесох днес, и ще ти бъда смръщен, сънен и сърдит, за да съзнаеш тежкия, огромен грях, който си сторила, вменявайки ми чувство за вина, каквато не съществува у мене. И че грехът е вечен – той не може да са промени и отмени. Той съществува винаги и с него ще прекрачим зад сребровъздушните стени на хоризонта , и там ще си го носим – като бреме и товар, и като ризница и тежка раница върху гърба си. Може дори да си направим пикник. Със палатка покрай раницата на греха. Ти как си иначе? Фуко, Дерида, какво правят?...

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а